Хани Мюнцер
Жило и мед (24)

Двайсет и трета глава

Няколко дни по-рано карнавалът на злото отново се бе развилнял из Мюнхен. В онази вечер Елизабет стоеше на прозореца на хола си на четвъртия етаж и с ужас наблюдаваше нощното зарево над града. Тя осъзна окончателно, че фашисткото безумие е неудържимо и ще се разширява все повече и повече, докато накрая погълне завинаги всичко добро и красиво.

През тази съдбовна нощ на 9 ноември еврейските магазини из целия Райх загиваха в пламъци, а евреите биваха прогонвани от домовете им. В тази нощ огънят подпечата и съдбата на двете оцелели синагоги в Мюнхен.

Еврейската култура и всякакъв еврейски живот трябваше да бъдат заличени напълно — такава беше волята на фюрера.

Това бе началото на ноемврийските погроми. Тази нощ беше доказателство за прогресиращото озверяване и моралното оскотяване на господстващата каста. Тя щеше да влезе в учебниците по история под названието Кристална нощ. Според Елизабет то звучеше твърде безобидно и ни най-малко не съответстваше на ужасяващите събития от въпросната дата. Всъщност за тях изобщо нямаше подходящи думи.

Въпреки безбройните пожари, запалени от щурмоваците на СА, почти не бяха констатирани щети по арийските домове. Защото на пожарникарите бе разпоредено не просто да потушават огъня, а да попречат на еврейския пожар да обхване и някой арийски дом.

Германският народ трябваше да бъде държан в добро настроение и да се уповава на божествената сила на фюрера. И германският народ се учеше бързо. Той се научи най-вече да гледа встрани и да се държи мирно и тихо — тогава нещастията щяха да сполетят другите. Цял един народ се самонаказа доброволно със слепота и престана да вижда очевидното.

Докато стоеше на прозореца, Елизабет си мислеше с каква виртуозност свиреха националсоциалистите на инструмента на терора, колко съвършено владееха партитурата на диктатурата: солистите — гръмки и фанатични, народният хор — тих и пасивен, така че никой да не привлече върху себе си вниманието на диригента и да усети държавната диригентска палка върху гърба си.

Увертюрата на унищожението и на гибелта беше започнала, опустошителна и окончателна. Тя се чуваше надалече по света, но отговор дълго нямаше.

През онази нощ Елизабет разбра едно: в тази страна, владяна от националсоциалистите, никога нямаше да има сигурност за двете й невинни деца.

Отново се обърна за помощ към британското посолство. Този път обаче искането й се оказа много по-трудно осъществимо, и то при положение че можеше да посочи за гарант живеещия в Лондон брат на мъжа си.

Броят на желаещите да емигрират надвишаваше този на имигрантите, поради което се изискваше предварителен депозит в английска банка, който да покрива разходите за живот на Елизабет за пет години и на децата й за две години напред. А тя не разполагаше със съответната сума.

Ала вместо да помоли за помощ Паул Берхингер, тя реши да продаде част от бижутата си. Идеята й хрумна бързо, но, както скоро разбра, реализацията й щеше да се окаже трудна. За жалост много от желаещите да емигрират използваха именно този начин за сдобиване с пари; предлагането, плод на отчаяние, далеч надхвърляше търсенето и непрекъснато буташе цените надолу.

Благодарение на връзките на своя американски приятел мистър Локнър Елизабет все пак успя да продаде някои свои бижута. Тя отхвърли предложената й от Локнър помощ в организирането на заминаването — не искаше да му създава неприятности.

Наистина благороден жест, но за съжаление, не особено разумен, както щеше да се окаже скоро.

Приготовленията за бягството се проточиха до пролетта на 1939 година, най-вече защото в края на март Елизабет имаше няколкоседмичен, добре платен ангажимент във Виена за ролята на Дездемона в Отело от Верди. Не можеше да си позволи да се лиши от този допълнителен доход.

Най-сетне опърничавият й импресарио изпълни желанието й: Елизабет държеше в ръцете си официалната покана за песенна вечер в цюрихския хотел „Баур-о-лак“. Тя щеше да й послужи като предлог, в случай че някой я разпознаеше във влака.

Официално тя пътуваше не под артистичното си име, а под фамилията на Густав, която беше отбелязана и в паспорта на децата й. Още преди месеци господин Брунман бе откликнал на нейната молба — разбира се, без да подозира за намеренията й — в документите на децата да не бъде отбелязан техният еврейски произход.

На 9 юни 1939 година, петък, точно година след изчезването на съпруга й, всичко беше уредено: следобед Елизабет, децата и Магда щяха да се качат на влака за Швейцария. По същия маршрут, който беше избрал навремето Густав.