Хани Мюнцер
Жило и мед (21)

Двайсета глава

Слугите на режима се появили на Принцрегентенплац 10 малко след четири часа сутринта.

Управляващите варвари бяха наясно с ефекта и степента на ужаса да измъкнеш някого посред нощ от уютното и топло легло. Нахлули в апартамента с тираничен маниер и вдигнали голяма патърдия.

— Госпожо, госпожо, вие ли сте, госпожо? — извика Отилие, сякаш със силата на гласа си искаше да преодолее разстоянието между Мюнхен и Берлин. Налагаше й се да крещи, защото на заден фон се чуваше адски шум от счупено стъкло и трошене на преобърнати мебели. И за капак — караници, разправии и викове.

— Вие ли сте, Отилие? Какво става в този ранен час? И каква, за бога, е тази шумотевица при вас?

— Търсят доктора. Разправят, че бил беглец, престъпник и крадец! Нашият доктор! Тия трошат наред, и хубавата посуда, и вашето пиано! Позволиха ми да телефонирам само защото капитанът видя красивия ви портрет. Трябва веднага да направите нещо, госпожо, иначе нищо няма да остане здраво!

— Това е лошо, Отилие, но не чак толкова — отвърна Елизабет, мъчейки се да потисне напиращия истеричен смях. Нейният Густав можеше да бъде къде ли не, само не и вкъщи. И понеже усещаше утехата, излъчвана от телата на децата й в топлото легло, добави: — Това са само предмети, Отилие. Сега ми кажи: да не са сторили нещо на теб или на Берта? Добре ли сте и двете?

— Да, да, ама чашите, мебелите, спалното бельо… Всичко отиде по дяволите, всичко е мръсно — продължи да се вайка прислужницата.

— Ще оправим нещата, Отилие. По-добре повикай въпросния капитан на телефона.

Умът на Елизабет работеше на бързи обороти — спомни си за своето посещение при Фон Майерлинк, за съхраняваните там документи и пълномощни на Густав и как адвокатът й беше доверил накрая, че онези със сигурност скоро ще разкрият плановете им за бягство.

Обискът показваше, че работата е стигнала дотам. Най-напред обаче трябваше да разбере дали ръководителят на акцията ще се окаже отзивчив. После нямаше да има друга възможност, освен отново да помоли за помощ господин Брунман и така да увеличи още повече дълга си към него.

— Капитан Каспар Брандмайер. Хайл Хитлер! — ревна в слушалката глас, не по-малко силен от този на Отилие. Токовете на ботушите му изтракаха върху красивия дъбов паркет толкова силно, че Елизабет чак я заболяха ушите.

— Господин капитан, благодаря ви, задето сте позволили на моята прислужница да ме уведоми. Сигурно имате важно основание за този обиск. Искам да ви уверя обаче, че понастоящем се намирам в Берлин, за да изясня изчезването на мъжа си. Лично господин генерал-фелдмаршал Гьоринг се е заел с този въпрос, както ме увери току-що на съвместната ни вечеря. Дали ще е възможно сега да приключите с обиска, а аз ще имам грижата в близките часове да получите съответното нареждане от Берлин?

— Съжалявам, госпожо, но изпълнявам стриктни заповеди. Разбира се, че можете да се оплачете в Берлин. Смея да ви уверя обаче, че вашите арийски служители нямат от какво да се страхуват. — Тонът му беше толкова категоричен, че Елизабет разбра: този човек е пропит от кафявата идеология до мозъка на костите. Което от своя страна означаваше, че бе загубил способността си да разсъждава самостоятелно и не беше в състояние да вижда по-далече от униформената си якичка.

Тя нямаше да постигне нищо с него, само си губеше времето. В слушалката отново отекна особено пронизително дрънчене. Елизабет чу отдалече приглушения вик на Отилие: „Божичко, красивата витрина!“ и картинно си представи как вярната прислужница захлупва с длани лицето си.

Елизабет запази самообладание, макар острите думи да напираха в гърлото й, и се насили да завърши учтиво:

— Въпреки това ви благодаря, господин капитан.

Отилие се върна за кратко на телефона и Елизабет направи всичко възможно, за да я успокои, като й разказа, че Дебора и Волферл са пристигнали цели-целенички при нея в Берлин. Обеща й също да се прибере вкъщи час по-скоро.

Така се провали намерението й да замине сутринта за Щутгарт и да потърси нещастната Магда.

Бремето от грижи и тревоги растеше ли, растеше. Ала Елизабет не подозираше какви фатални последици ще донесе тепърва среднощното бедствие.

Тя изчака до седем и нещо сутринта. После позвъни в службата на господин Брунман и за свое съжаление научи, че днес не го очаквали да се появи, понеже бил в командировка. После обаче си помисли: „Какво толкова, голяма работа, в крайна сметка щетите у дома така или иначе вече са нанесени“.

За миг се замисли дали да не се обади отново в канцеларията на Гьоринг, ала негодуванието й надделя. Реши да се върне в Мюнхен още същия ден. Досегашните й усилия да научи в Берлин нещо за съдбата на съпруга си бяха безрезултатни, всъщност можеше да продължи разследването и от дома си.

Освен това Мюнхен беше по-близо до Щутгарт, така че на следващата заран щеше да отиде там и вероятно още същия ден да се върне с Магда на Принцрегентенплац.

Когато помоли да й приготвят хотелската сметка, Елизабет изживя поредната неприятна изненада: банката й отказа превода по телеграфически път, за какъвто настояваше хотелът.

И докато се суетеше във фоайето, принуждавайки се да се обади на стиснатия си импресарио във Виена, за да вземе назаем парите за хотела и за три билета до Мюнхен, най-после в съзнанието й проблесна истината за сегашното й положение:

Тя не разполагаше с абсолютно никакви средства!

Разбира се, Фон Майерлинк вече й го бе намекнал. Конфискацията на всички имоти и ценности на Густав беше непосредствен резултат от обиска у адвоката им.

Елизабет имаше собствена банкова сметка за хонорарите си, но я беше свела до нулата, когато подготвяше емигрирането си в Лондон. И тъкмо защото не възнамеряваха да оставят на националсоциалистите изкараните си с тежък труд пари, двамата с Густав им бяха дали възможност да си присвоят цялото им имущество, включително всичко, което Елизабет бе спечелила като артистка.

Тя нямаше нито една райхсмарка. Не разполагаше вече дори с ценните си бижута. Предполагаше, че няма да ги види никога; вероятно отдавна кичеха угоените шии на съпругите на щутгартските нацисти. Бяха й останали само перлите и златният часовник, както и двата пръстена, които носеше постоянно. Единият от тях беше брачната й халка.

Потърси с поглед децата си, които въртяха стойката с пощенските картички на рецепцията. Дебора показваше на Волферл забележителностите на Берлин, а синът й възбудено протягаше слабичкото си телце, за да види всичко наведнъж. Тези две същества бяха нейното истинско съкровище, сърцето й принадлежеше на тях без остатък. Щеше да направи за децата си всичко, всичко, все едно колко ще й струва, пък дори ако трябваше да сключи сделка с Дявола!

И така, първата задача на новата глава на семейството — Елизабет, беше да спечели пари. Познаваше достатъчно добре дейния си импресарио, за да предположи, че още в тази минута е започнал да събира оферти в рамките на Германия и на Райха — нали трябваше да си върне дадените назаем пари.

Обзе я безмерна тъга. Ето че режимът постигна това, което винаги беше искал: да пречупи артистката Елизабет Малпран, да я направи вярна и покорна, да я накара да се жертва на олтара на кафявата култура в името на децата си.

Щеше да измине по-малко от месец, преди Елизабет да се върне отново в Берлин, в „Щатсопер“ на „Унтер ден Линден“, и да участва в бляскава премиера в присъствието на фюрера, а до него — окиченият с всичките си лъскави ордени Гьоринг, сякаш това беше лично негова заслуга.

Мъжът й си оставаше в неизвестност.