Хани Мюнцер
Жило и мед (36)

Трийсет и пета глава

Спомените представят нещата през собствената си призма. Години по-късно, когато си мислеше за онези първи дни с Албрехт, Дебора ги пазеше в спомените си като дни със сияйно синьо небе и ярко слънце, непомрачено от нито едно облаче. Тя беше млада и неопитна и още не бе разбрала, че този сън ще бъде бегъл и мимолетен.

Точно затова съумя да се наслади докрай на малкото съвършени мигове на щастие: преживяното щастие беше сигурна собственост, което никой вече не може да ти отнеме, и тя дълго черпеше от него.

В онази вечер Дебора влезе във „френския салон“, водена подръка от Албрехт. Знаеше, че е красива още преди главите на гостите да се обърнат едновременно към елегантната двойка на входа.

Перфектна рамка на появата им беше тази зала, издържана изцяло в имперски стил, с искристи полилеи във формата на корони, с тавани в щукатура, украсени с варак, и с огледален дъбов паркет.

Дебора бе избрала виолетовата рокля с открити рамене. Абсолютно правилен избор — никой друг цвят не би могъл да подчертае повече топлия меден тон на кожата й. Също така инстинктивно тя беше разбрала, че този цвят я прави по-голяма, отколкото момичешката кремава рокля с бухнали ръкави.

Подчинявайки се на смътния порив на едва събудената си женственост, беше помолила фризьора да й направи прическа с вдигната коса, така че ясно да се виждат скъпите подаръци от Албрехт — перлените обеци и огърлицата. Освен това прическата оголваше трогателно нежната линия на шията й и ранимостта на тила й.

Албрехт носеше ушит по мярка смокинг и изглеждаше безкрайно мъжествен и атрактивен. С осанката си привличаше не по-малко внимание сред присъстващите дами, отколкото Дебора — сред господата. Той й кавалерстваше по един перфектен начин и я третираше като голяма жена.

Тази вечер той отмени всички забрани, валидни за момичето Дебора, и поръча френско шампанско, а към него — хайвер, и по-късно леко бяло вино към избраната от нея порция лаврак със средиземноморска салата.

За десерт им сервираха плато със сирене, в което имаше — представете си само! — цели осем различни видове бри. Поръчаха го по прищявка на Дебора. Странно, но днес тя не усещаше желание за сладкиши, а беше в настроение да опитва нови неща.

Накрая пиха мока, а с нея Дебора пи и шери — както много неща тази вечер, и това питие й беше за първи път. Албрехт се забавляваше прекрасно, разговаряйки с нея, а очарователният й смях се ронеше като бисери над масата и отекваше в очите му. Той й разказа за многото европейски владетели, които са били гости на този хотел, например австрийската императрица Елизабет и един истински египетски халиф.

Освен това разказа на лудата по музиката девойка, че Рихард Вагнер е свирил на пианото и е пял в хотел „Баур-о-лак“ на тържеството по случай рождения ден на неговия тъст Франц Лист. В онзи ден била премиерата пред публика на първо действие на „Валкюра“ — може би даже на същия роял, пред който седеше пианистът на камерния ансамбъл и забавляваше гостите в момента.

Дебора беше запленена от тази история, пък и леко замаяна от необичайния алкохол. Той развърза езика й и тя разказа на Албрехт как преди два дни се е запознала в хотела с Франц Лехар. И ето че той изведнъж изникна като по поръчка край масата им.

Композиторът целуна галантно ръката на Дебора и се поклони на Албрехт; след като бяха представени един на друг, той го поздрави за тази даровита дъщеря, която с прекрасния си талант има пред себе си славна кариера като певица. После помоли Дебора да изпее нещо за изисканата публика.

Тя потърси най-напред позволение в очите на Албрехт, макар да гореше от нетърпение да откликне на молбата на господин Лехар. Превземките и кокетството й бяха чужди, щом ставаше въпрос за нейното изкуство. Въпреки това се поколеба, защото беше съзряла леко недоволство у своя кавалер, когато господин Лехар го поздрави за „даровитата дъщеря“. Албрехт обаче отвърна, че много ще се радва да послуша пеенето й.

Господин Лехар вече беше отишъл при малкия музикален състав и лично дирижира изпълнението на Дебора, която избра за първата си поява пред публика любимата ария на майка си — Виолета от Травиата.

След изпълнението на Дебора Албрехт гордо приемаше поздравленията на гостите за очарователната му дама. Изглежда, се радваше на аплодисментите не по-малко от нея. По-късно вечерта двамата танцуваха. Той се оказа отличен танцьор и водеше с твърда ръка неуверената все още девойка. Дебора го попита учудено къде се е научил да танцува така добре — не беше предполагала, че притежава тези умения. Албрехт обясни, че го научила майка му, която починала, когато бил шестнайсетгодишен. Гласът му прозвуча приглушено и издаваше продължаващата все още мъка от нейната загуба. Сърцето на девойката се разтопи, почувства го още по-близък заради собствената си загуба.

По-късно, след като се върнаха в апартамента, той я похвали за великолепното й държане през цялата вечер и подчерта, че затрогващата, добре подбрана ария е паснала идеално на роклята й.

Замаяна от шампанското и от успеха си, Дебора взе да се кикоти и не можа да се спре в продължение на няколко минути. Не защото забележката му беше толкова духовита; развесели я самият факт, че иначе така сериозният Албрехт действително бе направил опит да се пошегува.

Тя още не се беше успокоила и леко се тресеше от хълцукане, когато Албрехт внезапно се доближи към нея в гръб и положи едрите си загорели ръце върху голите й момичешки рамене. После направи нещо напълно неочаквано: наведе се и лекичко я целуна по чувствителния тил. Дебора потрепери от необичайно сладостното усещане, което обхвана цялото й тяло. Смехът й замря, тя изведнъж притихна. Извърна се бавно към Албрехт. Погледът й беше ясен и спокоен като нощно море. Очите й потърсиха неговите и в тях тя прочете желание и копнеж.

Изведнъж проумя. Сега знаеше какво беше чакала: съвместното пътуване с Албрехт е трябвало да ги доведе дотук, единствено към този момент са били устремени през цялото време.

Младото й тяло се изпълни докрай с този непознат копнеж, с настойчивото желание за чудесата на живота: да пие шампанско с привлекателен мъж в изискан ресторант, да носи безумно скъпа вечерна рокля и драгоценни бижута и да усеща възхитените погледи на другите гости върху себе си. Всичко това отговаряше на детинските представи на Дебора за романтика и любов. Младото момиче не се замисли дори за секунда, че мъжът пред нея е същият, за когото е била омъжена майка й.

Тази мисъл, ако изобщо й се бе мярнала, само засили желанието й, защото придаваше на действията й вкуса на забранен плод. Тя беше човек на изкуството, затова буржоазните условности не бяха валидни за нея; не желаеше да се равнява по обичайните норми и правила. Бе прочела толкова много класически драми, в които любовта между мъжа и жената беше нещо, за което си струваше да поемеш всякакъв риск, да прибегнеш до всевъзможни лъжи и да извършиш всякакви срамни постъпки. Любовта бе мярката за всеки човешки копнеж. Единствена любовта можеше да заличи границите между бедни и богати, между благородниците и буржоата, да премахне бариерите между расите — чак до смъртта и отвъд нея…

Тя изви назад шията си и му поднесе своите свежи нецелувани устни. Ала опитният Албрехт умишлено отлагаше момента. Той хвана леко Дебора под лактите и се посвети най-напред на лебедовата й шия, покривайки я с леки целувки. Кожата й беше сладка на вкус, примамлива като мед. Топлият дъх на мъжа подлуди неопитното тяло на момичето, по което преминаха сладостни тръпки. Той се бавеше нарочно — продължи към ухото й, после се върна на раменете, докато стигна до малкото й деколте и прокара с езика си влажна следа по нежната, едва загатната вдлъбнатина.

Дебора потрепери още при първото докосване на мъжки устни. Беше съвсем различно и все пак — много по-хубаво, отколкото бе мечтала. Кожата й гореше от непознатите усещания, ниско в корема си почувства приятно подръпване. Младото й тяло бе възбудено за първи път, то вече не желаеше само целувки.

Ето защо в нетърпението си Дебора направи нещо, което Албрехт, който се смяташе за господар на положението, не бе очаквал: тя, седемнайсетгодишната, която никога преди не се беше доближавала толкова до мъж, пое инициативата в свои ръце — хвана го за косата и с всичките сили на крехкото си тяло го привлече към устните си. При това не пипаше нежно, а необуздано и настоятелно. Нахвърли му се със страст, толкова изненадваща, че той насмалко не загуби равновесие.

Дебора се притисна към него, обви го здраво с двете си ръце и притисна тесния си ханш към неговия. Държеше се като опитна куртизанка, а не като девственица. Щом усети нарастващия му член, тя го хвана без капчица свян. Мъжът застена и се заизвива, а момичето почувства властта си над него.

Разкъсаха безпощадно дрехите си и се хвърлиха на леглото, вкопчени един в друг. Дивата страст на Дебора въвлече във вихъра си Албрехт, който първоначално възнамеряваше да прояви въздържаност и да не се отнася прекалено грубо с нежната девица. Той й се нахвърли като прегладняло животно — и това му донесе следващата изненада. Тя тутакси се отплащаше с грубост на всяка негова грубост, дори го надмина — ухапа го силно по врата и изподра гърба му, стенейки непрестанно — при което болката от дефлорацията само разпали дивашката й необузданост.

Как можеше да предположи Албрехт, че Дебора обичаше болката и я приветстваше, защото отдавна се беше съюзила с нея?

През тази нощ Дебора откри нова възможност да побеждава омразата: физическата битка на любовта. Тя предизвикваше Албрехт и поставяше нови и нови плътски изисквания чак до края на нощта — не можеше да се насити на него и на любовта, при което и двамата не бяха особено внимателни и нежни в методите си. Албрехт отвръщаше на всяко ново ухапване от нейна страна, а начинът, по който момичето се наслаждаваше на болката почти екстатично, засилваше собствената му възбуда в степен, непозната му досега. Сякаш нищо не можеше да засити Дебора; накрая изтощеният Албрехт помоли да направят пауза.

Със сигурност не си беше представял така съблазняването на девственото момиче. Уморен и смазан като след нощен гуляй, той се оказа наранен на най-деликатните места.

Дебора го събуди към десет часа. Вече беше взела вана, ухаеше свежо като роза и бръмчеше деловито като пчела. Беше поръчала богата закуска в стаята и двамата й се нахвърлиха прегладнели.

После тя напълни голямата мраморна вана и отпусна на Албрехт цели десет минути, преди да влезе при него, гола и безсрамна, и да поиска повторение.

По-късно Дебора седна с гръб към Албрехт, сгушена между краката му, а главата й почиваше със затворени очи върху гърдите му. Утринното слънце грееше през прозореца и топлеше лицата им.

Албрехт също бе затворил очи, само че не мечтаеше унесено като Дебора, а размишляваше. За себе си. Рядко го правеше, обикновено наблюдаваше другите, защото само по този начин имаше възможност да усъвършенства безспир изкуството на манипулацията.

Все още не можеше да се отърси от изненадата, която му донесе това магическо създание. Никога не беше срещал толкова страст и темперамент, при това — у една толкова млада жена. Под привидно кротката й същност се е криел неопитомен тигър! Той се чудеше и на себе си — действително изпитваше нежност към нея, а пък винаги бе възприемал нежността като признак на слабост.

Но ето че сега седеше тук с нея, милваше раменете и ръцете й, любуваше се на гъвкавата й нежна кожа и усещаше как в него покълва чувство, което винаги се беше стремил да държи на разстояние. Изведнъж се сепна — пръстите му бяха открили неравности и той обърна ръката й към светлината.

— Какво е това? Кой ти го причини? — извика, когато видя малките белези, осеяли вътрешната страна на ръката й от лакътя до китката, прилични на разкривени квадрати. За миг го обхвана съмнение, че в Щутгарт са я изтезавали въпреки неговите стриктни указания, което веднага събуди гнева му.

Дебора се изтегна лениво към слънцето и заразглежда ръцете си без никакви емоции. Отговори му без колебание — между телата и мислите им не биваше да има недоразумения и недоизказаности:

— Това ли? Никой. Сама го направих. Започна се, когато есесовците отведоха мен, Волферл и Магда през онази ужасна нощ. Оттогава ме спохождат моменти на такава омраза и необуздан гняв, които ме разкъсват отвътре. Тогава се порязвам сама, защото болката ми носи временно облекчение. Харесвам болката, тя ми помага да се чувствам по-добре. Това смущава ли те?

— Не, напротив — намирам за пленително, че харесваш болката. В нея има нещо възбуждащо.

— Това и аз го усещам, господине — отвърна тя и отърка дупето си в него, сякаш имаше зад гърба си дългогодишна практика, а не само опита от една нощ.

— А ти, която очевидно не можеш да се държиш като дама, си доста фриволна. Очаквах агънце, а открих дива котка с остри нокти и зъби. — Той опипа подутата рана от ухапване на врата си — слава богу, яката на униформата му щеше да я скрие.

Сети се за брат си Леополд и разговора им в библиотеката след погребението на Елизабет. Как се беше изразил? А, да, Леополд го бе предупредил, че Дебора е като остър нож и че той щял да се пореже на него. Е, поне не се превземаше, когато опреше до дращене и хапане. Жалко, че Леополд не можеше да ги види в този момент. Албрехт се ухили самодоволно.

Дебора се наслаждаваше на сладката болка от първата нощ между краката си. Сметна, че е дала достатъчно време за възстановяване на Албрехт, обърна се и легна върху него във ваната. Разкърши съблазнително бедрата си, ала той я възпря с протегнати ръце:

— Съжалявам, малката. Колкото и да ми се иска. Но имам среща и трябва да побързам. — Притисна я за кратко към себе си и я целуна силно, точно както тя обичаше. Дебора се опита веднага да го ухапе по и без това разранената му устна, но той се отдръпна и тъкмо навреме излезе от ваната. — Край, ненаситнице! И без това днес ще се наслушам на хапливи подмятания от моите другари. Ще се видим за вечеря. Ако ти трябват пари, вземи от чекмеджето на писалището.

Почти беше излязъл от банята, когато се върна още веднъж и с небрежност, твърде престорена, за да е истинска, подхвърли:

— А, и още нещо. Името ти. Смятам, че Дебора не ти подхожда. Затова от сега нататък ще те наричам Мария.

Обърна се и остави след себе си онемялата от изумление Дебора. Тя се почувства толкова сразена, че отначало дори не знаеше как да реагира. Но после се разгневи и по липса на друго хвърли напоената с вода гъба към вратата, която Албрехт предвидливо беше затворил след себе си. Ефектът беше хилав, гъбата само изпльока и толкоз.

Що за глупост беше това? Какво не харесваше Албрехт на името й? Дебора си пое въздух и се потопи във ваната. С Волфганг често си играеха на тази игра — кой ще издържи по-дълго под водата, без да диша. Изведнъж й домъчня за малкото й братче — такъв копнеж не беше изпитвала досега по време на пътуването. Реши да му се обади по телефона още днес след учебните му часове.

Изскочи на повърхността, пръхтейки, и напълни с въздух дробовете си. Полежа още час в изстиващата вода и пусна мислите си да блуждаят. После се изправи и въздъхна. Въпреки младостта си Дебора беше достатъчно умна, за да разбира, че тази нощ бе загубила не само невинността, но и името си — защото оберщурмбанфюрерът от СС Албрехт Брунман го смяташе за твърде еврейско.

А името Дебора имаше особено значение в Стария завет. Баща й Густав й беше разказал, че там то означавало Съдница или Пророчица. На иврит името значело и пчела.

Ала в близко време Дебора не трябваше да се тревожи за загубата на името си, защото в лицето на Албрехт се беше сдобила с любовник, с когото да притъпява мощните чувства на омраза и гняв в себе си.

От този момент тя за известно време престана да си нанася белези, защото Албрехт задоволяваше стремежа й към болка.