Джон Конъли
Време на мъчения (94)

94

Сам седеше на земята в края на двора на баба си и дядо си, близо до езерцето с малката горичка. Не биваше да ходи там сама. Дядо й я беше предупредил за опасностите, дебнещи дори в плитките води, но пък, от друга страна, той я предупреждаваше за толкова много неща — улиците, момчетата, недопечените пилета, непознатите, баща й, приятелите на баща й…

В дясната си ръка Сам държеше полуразложеното тяло на мъртва птица: малък козодой, който беше намерила скрит от листата до входа на гнездото му. Нямаше представа как е умрял, но тялото му изглеждаше незасегнато. Тя бавно го разряза с макетното ножче, което беше взела от кутията с инструменти на дядо си, изхвърли остатъците от вътрешностите му и внимателно остави само перата и костите.

Полусестра й, Дженифър, надничаше през рамото й.

Мъртвата дъщеря и живата — заедно.

Дженифър проговори.

Идва.

— Да.

Страх ли те е?

— Не.

Не беше съвсем лъжа, но Дженифър усети съмнение.

Може би…

— Махай се — каза Сам. — Разсейваш ме.

Дженифър я остави. Върна се на скалата, от която наблюдаваше мъртвите. Сам не обичаше баща им по същия начин. И как иначе, след като беше едновременно човек и нещо повече, нещо непонятно? Веднъж баща им беше попитал Дженифър дали Сам я плаши, но тя не му бе отговорила. Не искаше да го изрече на глас.

Сам не я плашеше.

Сам я ужасяваше.

Два дни по-късно Касандър Хоб отвлече Саманта Улф, дъщерята на Чарли Паркър, докато си играеше край същото това езерце. Имал беше късмет, мислеше си, че е сама и скрита от погледи от къщата. Показа й пистолета си и й заповяда да мълчи, след което върза ръцете й пред тялото, залепи устата й с тиксо, което уви около главата й, и я натика в багажника на колата. Предупреди я, че ако се опита да избяга, ще отреже едното й ухо. Когато близките й установиха липсата й и вдигнаха тревога, той вече беше преполовил пътя до Ню Хампшир.

Опасяваше се да използва някое от готовите убежища и предпочете да спре в мотел в края на Националния парк „Уайт Маунтин“, в който с удоволствие приеха плащане в брой. Дадоха му крайна стая, но тъй като така или иначе само две от другите стаи бяха заети, не се притесняваше, че някой ще го види или чуе. Изчака вечерния мрак да се спусне, след което пренесе момичето от колата в стаята си. Не обърна внимание на липсата на съпротива, нито на развълнуваното, непонятно дрънкане на Мъртвия крал. Просто искаше да приключи с тази работа.

Хвърли я във ваната и запали цигара. Известно време я гледа мълчаливо, пушейки. Тя също го гледаше, без да помръдва. Накрая се опита да каже нещо. Той й показа пистолета в едната си ръка и ножа — в другата, след което остави оръжието и преряза тиксото на устата й.

— Пишка ми се — каза тя.

— Пикай във ваната.

— Ще си намокря дрехите.

— Не ми пука.

Тя поклати глава, но не се изпишка. Сигурно е номер, помисли си той. Странно дете е това. Не беше изпищяла нито веднъж. Просто седеше, втренчила поглед в него, и чакаше нещо да се случи. Е, нещо щеше да се случи, и то скоро. Той просто събираше сили да пререже гърлото й. Мъртвия крал го желаеше.

— От носа ти тече кръв — каза тя накрая.

На джинсите на Касандър падна капка кръв, последвана от още една. Той допря пръсти до носа си и те почервеняха.

Откъсна парче тоалетна хартия, смачка го и го притисна в ноздрите си.

— Скоро ще потече и от други места — продължи Сам.

— Какви ги дрънкаш?

— От ушите, от очите, от порите на кожата ти.

Касандър почувства остра болка в главата си. Мъртвия крал му зададе въпрос, който само той можеше да разбере и на който никое живо същество не можеше да отговори.

— Това, което е в теб, не бива да е там — каза Сам. — То не може да оцелее дълго в живо тяло, затова в крайна сметка го убива. Той не е просто Мъртвия крал. Той е Кралят на мъртвите.

Касандър се закашля и изпръска с кръв плочките на пода и ръба на ваната. Погледът му се замъгли. Надигна се нестабилно и в отражението си в огледалото видя, че от очите му се стичат кървави сълзи. Бялата му риза се изпъстри с червени точки, и те ставаха все по-големи. Усети влага в потъмняващите си джинси. Не беше в състояние да стои прав и се свлече върху тоалетната, опрял лице в хладните плочки.

Детето стана от ваната. Мъртвия крал запищя. Сам носеше синьо яке. Откопча с усилие единия си джоб и бръкна вътре с вързаните си ръце. Когато ги извади, в шепите си държеше останките на козодой с разрязани гърди и крила, така че да се виждат костите вътре. Мъртвата птица изглеждаше мокра и миришеше леко на газ.

Кръвта вече шуртеше от ръкавите на Касандър и дъното на джинсите му. Лицето му беше плувнало в червено, бялото на очите му се беше изгубило сред пръснатите капиляри. Почти беше изгубил съзнание, мозъкът му го предаваше.

Сам обаче не искаше той да умре, поне не засега.

Тя вдигна телцето на птичката и усети потрепването в пръстите си, когато Мъртвия крал премина в него. После излезе от ваната и го остави в мивката. Взе рулото тоалетна хартия и уви птицата в няколко пласта. Накрая, понеже беше по-лесно, отколкото да търси кибрита в джоба на якето си, взе запалката на Касандър от джоба му и запали птицата.

Дженифър се появи зад гърба й и двете заедно наблюдаваха как Мъртвия крал, уловен в капана си от кости, си отива от този свят сред пламъци и дим.

Кимбърли Бекман, собственик на мотела „Лоу Маунтин“, вдигна очи и видя, че пред рецепцията стои малко момиченце със синьо яке. На екрана зад гърба й вървеше репортаж за изчезнало дете.

— Мога ли да ти помогна, миличка?

Момиченцето вдигна вързаните си ръце.

— Казвам се Саманта Улф. Това по телевизията съм аз.