Джон Конъли
Време на мъчения (61)

61

Пейдж Дънстан беше пленница в Отреза от три години. За това време беше родила две деца, момичета, едно на Касандър и едно на Оберон. Сега беше бременна в шестия месец с трето дете, отново от Оберон. Всички бременности бяха резултат от изнасилване, въпреки че след първите пъти се бе отказала да се бори и се бе научила да се дистанцира от случващото се, така че тялото и съзнанието й се превърнаха в две независими единици. Не беше идеалното решение, но беше най-доброто предвид обстоятелствата.

Пейдж беше похитена от дома си близо до Портланд, Орегон, от Касандър Хоб. Не помнеше почти нищо: тъмна нощ, бус, внезапна остра болка отстрани на шията. Когато се събуди, беше затворена зад фалшива стена в задната част на буса. Там тя се хранеше, спеше, пикаеше и изхождаше, без да може да излезе навън, докато бусът не достигна целта си. По това време краката й вече бяха толкова отслабнали и схванати, че тя се свлече на земята и се наложи да я отнесат на ръце до бъдещия й затвор.

Постройката имаше фотьойли, две стаи, книги и списания, които биваха редовно подменяни с нови, лаптоп без достъп до интернет, но позволяващ гледането на филми, и шкаф с храна. Нямаше печка и микровълнова фурна, така че всички запаси се състояха от сладки изделия, зърнени закуски, плодове, чипс, преработени меса — все неща, които можеха да се консумират студени и без готвене. Веднъж дневно й носеха топла храна. Даваха й само пластмасови прибори и не й оставяха храна в консерви и метални съдове, които би могла да използва, за да нарани себе си или някого другиго. Отрезът беше научил този урок по трудния начин: след две години в плен Шера, която беше малко по-искрена от другите жени, които се грижеха за нея, й разказа, че предшественичката й е прерязала вените си с капачката от консерва с боб. Пейдж научи само първото име на тази жена: Сали. Била погребана в гробището на Отреза под чуждо име.

Пак беше по-добър край от този, който сполетя Кори. Пейдж още не можеше да я забрави. Беше прекарала една година с нея. Когато пристигна, Кори вече беше бременна, а скоро след това роди момченце. Когато Кори се опита да избяга, Пейдж не беше в състояние: беше бременна в осмия месец с първото си дете и не можеше да мине през прозореца, хоросана на който Кори старателно беше изронила, заменяйки го с дъвки и мокри вестници, за да не си личи. Пратили подире й кучетата и едно от тях я бе съборило на земята, след което прегризало артерията на шията й. Погребаха я при Сали, а големите прозорци бяха заменени с малки процепи в стените.

Пейдж беше пометнала веднъж, а единствената помощ преди и след ражданията беше тази, която можеха да й окажат жените в Отреза. Все пак те раждаха там от векове и притежаваха значителни, макар и примитивни, акушерски умения. Сексът от страна на мъжете беше изцяло функционален, въпреки че Касандър и Оберон проявяваха известна грижа и внимание. Изнасилванията като цяло траеха само докато забременееше, след което почти веднага се прекратяваха, въпреки че някои мъже имаха правото да я използват и след това, стига да не вредяха на нея и на плода.

Не знаеше какво е станало с децата. Хана и Шера й бяха казали само, че вече не са в Отреза. Пейдж беше кръстила момиченцата си: Ейми, на майка си, и Мередит, на сестра си. Макар и рожби на сексуално насилие, тя все още страдаше от загубата им. Опитваше се да го скрие от себе си, но травмата от раздялата, въпреки начина на зачеване, беше отворена рана. Не минаваше и ден, без да поплаче за тях.

Чудеше се дали майка й е жива, дали семейството й още я търси. Надяваше се някой ден да се върне при близките си, жива или мъртва. Питаше се дали това някога ще стане, или и тя щеше да почива навеки под фалшив кръст. Не беше сигурна, че ще издържи още едно изнасилване. Тази бременност я изтощаваше. Тялото й беше изцедено. Когато се погледнеше в пластмасовото огледало в банята, не можеше да се познае: насреща я гледаше много, много по-стара жена.

Понякога — през по-голямата част от времето — й се искаше да умре, но ако това станеше, никой никога нямаше да разбере какво я е сполетяло и ужасът щеше да продължи: щеше да има още отвлечени момичета, още изнасилвания, още бременности, още изчезнали деца. Затова Пейдж се държеше и чакаше своя шанс, защото знаеше, че шанс неминуемо ще й се открие. Отказваше да изпадне в отчаяние, защото, ако това се случеше, щеше да полудее. Също като Гейл.

Гейл беше отвлечена от улиците на Вашингтон — поредното хлапе, което бе избягало от лошия живот у дома, за да опита късмета си в големия град, въпреки че Пейдж не беше сигурна какво е очаквала да намери там, освен още по-труден живот. Гейл започна да плаче и пищи от момента, в който дойде в съзнание. Пейдж се опита да я успокои, но не можеше да й предложи кой знае каква утеха. Известно време кри от нея откога самата тя е в плен, но в крайна сметка й каза истината. Разказа й какво ще се случи с нея и как най-добре да се справи, но Гейл се пречупи още преди първото изнасилване. Може би се беше пречупила още преди да стигне до Вашингтон, поне така й се струваше на Пейдж. Изглеждаше като момиче, което вече е видяло най-лошите мъже на света, но тези в Отреза я опровергаха.

Понякога Пейдж успяваше да води свързан разговор с Гейл, но тези случаи ставаха все по-редки, откакто тя бе заченала. През повечето време Гейл си тананикаше нещо под носа, макар че надали пееше на бебето. При един от малкото им истински разговори Гейл попита Пейдж как да направи аборт. Пейдж я разубеди, най-вече защото някога и тя самата го беше обмисляла. Две неща я бяха накарали да се откаже. Първото беше, че дори да намереше начин да предизвика аборт, можеше и самата тя да пострада фатално. Второто бяха думите на Шера, след като бе заченала за първи път.

— Ако нараниш бебето, ще те убият — предупреди я Шера. — Ще те заровят в гората при другите. Но ако го износиш докрай, ще се грижат за теб и нищо няма да ти се случи.

Пейдж я погледна невярващо. Беше отвлечена, държана в плен и изнасилвана, докато не я заплодиха. И на това му викаха „нищо няма да ти се случи“?

Шера отгатна мислите й.

— Ще си отидеш трудно. Не си мисли, че ще бъде просто куршум или нож. Ще те изгорят.

Пейдж си помисли, че не е чула добре.

— Ще ме изгорят?

— Няма да си първата.

Пейдж не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си. Плен, изнасилване, принудително раждане… изгаряне? Все едно я бяха върнали в Средновековието.

— Защо им позволяваш да постъпват така с мен?

Шера сви рамене.

— Аз не искам да страдаш и ще направя всичко, за да бъдеш жива и здрава. Всички жени тук ще се постараем. Но ти не си от Отреза, а Отрезът се грижи за своите.

В началото Пейдж крещеше за помощ, също като Гейл, но никой извън Отреза не я чуваше. Хана я бе предупредила да пази тишина, но Пейдж я бе пратила на майната си.

После дойде Оберон и Пейдж спря да крещи.

Веднъж се опита да избяга — малко след първото раждане, когато Марта, една от по-възрастните жени, която по-късно беше починала, й донесе ежедневната порция топла храна. Пейдж я блъсна на земята и побягна, но я хванаха след броени минути. Пръв я настигна Лусиъс, който я удари толкова силно отстрани на главата, че дясното й ухо частично оглуша. За наказание я затвориха в мазето под колибата. Тя дори не знаеше, че там има мазе — тъй добре бяха скрили входа под една от дъските на пода. Оставиха я там два дни в пълен мрак само на хляб и вода и една кофа за облекчаване. Това беше най-голямото изпитание за разсъдъка й.

Дълго чака някой да дойде в Отреза — някой външен. Но не би. Въпреки това не беше изгубила докрай надежда — не и докато не дочу разговора на Касандър и Хана, след като се бе потвърдила последната й бременност. Беше заченала трудно, а и помятането преди това ги тревожеше. Ако не можеше да ражда повече, за какво им беше? Хана и Касандър мислеха, че спи, но Пейдж се беше събудила, за да пишка, и ги чу да говорят недалеч от един от отворите за проветрение на стената.

— Време е — каза Касандър. — Мислех си, че кръвта й ще изтече.

— Може би трябва да потърсиш друга. Досега не сме имали повече от три раждания от една жена. Увреждат се. Не е същото като между съпруг и съпруга.

— Знам разликата.

— Добре. Иначе Шера нямаше да е доволна.

Касандър се засмя, а Пейдж се върна в леглото, размишлявайки над тази информация, макар да се страхуваше за живота си. Шера беше жена на Оберон. Нима Касандър спеше с нея зад гърба му?

Ала Пейдж си имаше други, по-непосредствени тревоги. След това бебе щяха да я убият. Със сигурност. Трябваше да се опита да избяга отново, но я пускаха само за час навън в оградения двор зад колибата и винаги я наблюдаваха. Жените внимаваха да стоят на разстояние, а понякога бяха и въоръжени. Дори когато идваха да проверят състоянието им, винаги бяха поне две и първата им работа беше да ги разделят. Заключваха Пейдж в стаята й, докато прегледат Гейл, и обратното. Колкото и да го мислеше и от каквито и ъгли да го разглеждаше, нямаше как да избяга. Щеше да умре в Отреза, и то скоро.

Най-големият прозорец беше не повече от трийсет сантиметра широк и по-малко от метър висок, затворен с плексиглас, който се беше надраскал с годините и всичко се виждаше като в мъгла. Въпреки това Пейдж обичаше да седи и да гледа света отвъд стените на затвора си. Щом изгубеше желание и енергия и за това, вероятно щеше да приветства последната визита на пленителите си и сама да отиде в гората при гроба си.

Сега пред прозореца имаше необичайно оживление: Шера и Хана приближаваха бързо, следвани от Оберон. Изглеждаха разтревожени.

— Нещо се случва — каза тя.

Гейл спря да си напява и я погледна.

— Може би ще ни пуснат.

Тя се разкиска, после спря.

— Мисля да убия някоя от тях.

Каза го така, сякаш се чудеше дали да пробва друга рокля — бялата или синята, но Пейдж никога не я бе чувала да говори с този тон.

— Кого? — попита тя с любопитство.

— Хана. Не, Шера. Тя се преструва, че я е грижа за нас, но всъщност не й пука. Хана поне не се преструва.

— И кога ще го направиш?

Гейл обмисли въпроса.

— Днес?

Пейдж долови въпросителната интонация. Може би не всичко е загубено, помисли си.

Отрезът приближаваха. Тя се отдръпна от прозореца и коленичи внимателно пред Гейл, пазейки натежалия си корем.

— Ще ти помогна да ги убием. Не днес, но скоро. Само изчакай да ти дам сигнал. Става ли?

— Да.

— Добре.

— А после искам да убия и Касандър, и Оберон, и Мариус, и Лусиъс…

Всичко по реда си, помисли си Пейдж.

— Да, ще измислим как да убием и тях.