Джон Конъли
Време на мъчения (43)

43

Малко след осем часа същата сутрин шериф Едуард Хенкел влезе в паркинга на „Шелби“ и изключи двигателя. След развода и решението да не кара децата да идват при него повече от веднъж месечно, бе свикнал да взима първа смяна през уикенда, ако ще и просто да има какво да прави. Така или иначе, не беше от хората, които оставят тежката работа на подчинените си. Освен това поради размерите и населението на окръг Пласи шерифската служба беше малка по стандартите на щата, така че всеки помагаше, с каквото може, в това число и Хенкел, който го правеше с радост.

Пласи не беше кой знае какво, но си беше негов. Познаваше всяка педя от градчетата, всяка камера за ограничение на скоростта, всеки къмпинг, всяка скърцаща барака. Виждаше красотата им, макар и вече залязваща. Малката мина в Бербър Хил отдавна беше затворена, но Пласи още носеше белезите на въгледобивен район с изоставените си железопътни линии, заключените складове при река Колни и крайпътните реклами на адвокати, специализирани в делата за рак и други заболявания в резултат на времето, прекарано под земята, в мрак и прахоляк.

Дори когато не беше на смяна, Хенкел понякога обличаше униформата и тръгваше на дълги обиколки по пътищата. От време на време спираше някого за превишена скорост или скастряше хлапета, отдали се на малък незаконен запой, но обикновено просто спираше пред разни къщи и фирми, за да се увери, че хората са добре, а ако не бяха — търсеше начин да им помогне. Догодина идваха избори и той усещаше как Чанър диша във врата му. Роб може би беше твърде млад и неопитен, за да се кандидатира за шериф, но въпреки всичко беше добра политика да покажеш на хората, че новата кръв невинаги е за предпочитане пред старата.

Шерифите в Западна Вирджиния имаха право само на два последователни мандата по четири години, но след следващия си мандат, който възнамеряваше да спечели, Хенкел готвеше за свой наследник Нед Ралстън, първия си помощник. Ралстън не гореше от желание да става шериф, но Хенкел го бе уверил, че всячески ще го подкрепя и ще работи като негов заместник. А после, ако след четири години Нед решеше, че му стига толкова, Хенкел с удоволствие щеше да се кандидатира отново. Обичаше да гледа на себе си като на скромен политик, поради което се стремеше да чете не само комиксите в ежедневниците. Каквото и да си говорим за онзи Путин в Русия, мислеше си Хенкел, човекът знаеше как да държи властта дори ако се налага известно време да бъде министър-председател вместо президент, за да заобиколи ограниченията за мандатите. Вероятно дори не беше напускал кабинета си, а само беше накарал някого да смени табелката на вратата му.

През уикендите Хенкел винаги взимаше дебелото неделно издание на „Уошингтън Поуст“ и „Чарлстън Газет Мейл“, за да продължи обучението си в сферата на държавните дела, и се отправяше към „Шелби“ скоро след като госпожица Куини, вдовицата на Шелби, който преди няколко години се бе въздигнал към пира в небесата, отвореше заведението. Неделите бяха доста тихи, затова Куини отваряше по-късно, към седем сутринта, и стоеше на касата до девет и половина, когато отиваше на църква. Обикновено, ако успееше да отиде достатъчно рано, Хенкел седеше сам в заведението, а госпожица Куини се грижеше да бъде добре нахранен и напоен, но инак го оставяше да си чете на спокойствие. Тази неделя той позакъсня, но въпреки това заведението беше празно. Щеше да се понапълни след края на църковната служба, когато членове на различните паства се стичаха тук, за да хапнат и побъбрят.

Преди време в неделя в „Шелби“ вървеше госпел станцията на Западна Вирджиния, но това означаваше, че Хенкел трябва да чете вестниците си на фона на проповедите на д-р Лари Браун и Майкъл Бейли, които, въпреки несъмнените си достойнства, определено не бяха подходящи за случая. След като се посъветва с пастора си, госпожица Куини се съгласи да смени госпелите с класическа музика, поне докато Хенкел е гост на заведението.

Госпожица Куини изрази известно учудване, че пастор Дейв е склонил толкова лесно, а Хенкел не виждаше причина да я просветлява, че през уикенда двамата с пастора обичат да пият уискито си на тишина и спокойствие, благодарение на което Господ често се вслушваше в молбите на Хенкел. Пастор Дейв беше повече почитател на принципа „бавно, но славно“, отколкото на подхода „огън и жупел“, което устройваше чудесно по-голямата част от паството му. Мнозина още помнеха злощастния пастор Рики, който се смучеше с тийнейджърите по мъжките тоалетни в Чарлстън, и това пораждаше недоверие към мъжете в расо, които проповядваха твърде пламенно. Пастор Вероятно Дейв се отнасяше твърде благосклонно към чуждите прегрешения — а и към своите, поне според по-праволинейните енориаши, предчувстващи влиянието на Сатаната, но имаше хубава жена, пет деца и видимо не проявяваше интерес към мъжките тоалетни, не и извън повиците на природата.

Хенкел видя, че госпожица Куини излиза на вратата, като че ли притеснена от забавянето му, но остана в колата си. Пресата го чакаше на седалката до него, а най-отгоре стоеше „Газет Мейл“. Според вестника един съдия в северната част на щата наложил изисквания за облекло в залата си, защото му било писнало от модните прегрешения на хората в Охайо. Забраняваше се носенето на пижами, чехли, джапанки, слънчеви очила, видимо бельо и тениски с неприлични надписи и рисунки. Хенкел, който също беше виждал що за хора минават през щатските съдилища, не можеше да не приветства решението на съдията. И все пак беше на мнение, че всеки, който реши да се яви в съда по чехли и тениска с надпис „НЕ ТЕ КЕФЯ? НАРЕДИ СЕ НА ОПАШКАТА ОТ КРЕТЕНИ, КОИТО ЧАКАТ ДА МИ ЗАПУКА“, както неотдавна бе направила една жена в Пласи, не би следвало да се изненадва, ако съдията го нарита зад решетките, докато започне да му пука.

Новината може би щеше да достави по-голямо удоволствие на Хенкел, ако не беше поместена до първата част на по-дълга статия, продължаваща и на следващите страници, в която подробно се описваше откриването на телата на Роби Килиан и Дъстин Хъф. Заглавието гласеше: „Убийци в окръга: суровото правораздаване в Пласи“, а по-надолу се разказваше за усилията на Килиан и Хъф да разширят наркотериторията си, преди да се сблъскат със „силите на конкуренцията“, както вестникът се изразяваше. Хенкел бе очаквал излизането на материала, защото репортерката беше потърсила за мнение и него. Той й беше дал обичайните общи приказки — разследването продължава, има различни версии, засега няма заподозрени — и я беше насочил към щатската полиция, които бяха поели случая.

Останалата част от статията представляваше история на окръг Пласи и словоизлияние за убийствата и изчезналите през последния век и половина. Вярно, от десетина години насам те не бяха толкова много, но събрани на едно място, определено правеха впечатление. В статията не се споменаваше за Отреза, но не беше трудно човек да го прочете между редовете. Все едно. Не това му се четеше на закуска (подобно на Отреза, и той предпочиташе името му да не влиза във вестниците), въпреки че вероятно щеше да му свърши работа при евентуален натиск върху Отреза — тоест да накара щатската полиция да се вгледа по-внимателно с дейността му.

През прозореца лъхна миризма на пържен бекон. Имаше и друго — в петък следобед се беше обадил кардиологът. Предложил му беше коронарна ангиопластика, при която в стеснената артерия се вкарваше и надуваше малко балонче. Освен това докторът бе изказал мнение, че ще бъде добре да поставят и стент, който да попречи на артерията отново да се стесни. Препоръчал му беше да извършат процедурата възможно най-скоро. Междувременно Хенкел трябваше да избягва стреса и да внимава с какво се храни. С последното вероятно можеше да се справи, но единственият начин да избягва стреса беше да се пенсионира, а той не беше готов за това.

Госпожица Куини вече беше излязла през заведението и стоеше с ръце на хълбоците и наклонена като на птица глав.

— Добро утро, госпожице Куини — поздрави я Хенкел.

Всички я наричаха така, дори съпругът й, с когото бяха женени четиридесет и пет години.

— Добре ли си? — попита тя. — Имам бекон, картофени кюфтета и омлет с наденици, и няма да си ги ям сама.

А Хенкел се чудеше защо са му запушени артериите. О, помисли си той, да вървят по дяволите.

— Веднага идвам.