Джон Конъли
Време на мъчения (21)

21

Окръг Сагадахок беше най-малкият окръг в щата Мейн с много жители с шотландско-ирландски презвитериански произход, сред които беше и помощник-шерифът Ралф Ърскин. Кръстен бе на изтъкнат презвитериански свещеник от осемнайсети век, чиято статуя стърчеше в центъра на шотландското градче Дънфърмлайн. Помощник-шериф Ърскин имаше намерение да се снима редом със съименника си веднага щом събереше достатъчно пари да се пенсионира и можеше да си позволи пътуване до родината на предците си.

Ърскин чувстваше, че се е разминал леко с номенклатурата: по-големият му брат, Ебинизър Ърскин, също беше кръстен на шотландски свещеник, който, от своя страна, бил по-големият брат на оригиналния Ралф Ърскин. Всичко това се бе случило, защото покойният баща на помощник-шериф Ърскин — мъж със забележително песимистичен дух, беше старейшина в Северната презвитерианска църква на Нова Англия. При смъртта му се разкри, че в завещанието си, освен малки суми за семейството и по-големи — за любимата църква, той е заделил и петстотин долара за „скромно празненство за живота му“, в което не биваше да се включва нищо по-силно от чай и лимонада. За да се погрижи всички да схванат посланието, той беше цитирал и съответната час от конституцията на Реформираната презвитерианска църква на Северна Америка, в която се казваше, че „въобще е разумно и правилно християните да се въздържат от употреба, продажба и производство на алкохолни напитки“. Това даде повод на помощник-шериф Ърскин да си достави немалкото удоволствие да пренасочи част от тези петстотин долара към закупуването на петнайсетгодишно „Балвени“^[1], което двамата с Ебинизър си поделиха край гроба на баща си.

Една седмица преди петдесет и третия си рожден ден помощник-шериф Ърскин спря пред бензиностанцията на семейство Дънстан. Имаше съпруга, четири деца и внуче. Освен това харесваше сладкишите на Дот, съпругата на Брайс Дънстан. Понеже страдаше от преддиабетно състояние, жена му редовно го предупреждаваше, че тази му слабост някой ден ще го убие.

Точно тази вечер Ърскин не възнамеряваше да се глези с домашно кексче, защото току-що бе вечерял в Топшам, но угасените лампи привлякоха вниманието му. Случваше се Брайс да затвори и по-рано, ако му скимне, но това значеше в девет вечерта, а дотогава имаше още час. Повечето лампи бяха угасени, освен няколко в дъното на заведението, където се забелязваха и признаци на живот. Почука на стъклото и повика Брайс по име, но отговор не последва.

— Хей, добре ли сте всички? — извика той.

Брайс се появи в дъното на заведението и му помаха.

— Добре сме. Просто затваряме.

Но не се приближи до вратата.

Ралф Ърскин беше леко закръглен, а под напрежение често заекваше. Никога не се бе стремил да стане шериф или помощник-шериф. Не искаше да става и лейтенант, сержант или ефрейтор. Повишенията означаваха повече пари, но и повече административна работа, документация и срещи, а Ърскин мразеше срещите повече и от хемороидите.

Всичко това не означаваше, че Ърскин не е умен. Просто беше добър в някогашната си работа на патрул и я обичаше. Сякаш беше закърмен с нея. Сега инстинктивно знаеше, че нещо в бензиностанцията на Дънстан не е наред и само изискването да потвърди подозренията си го спираше да се върне в колата си и да повика подкрепление.

Ърскин продължи да говори с възможно най-спокоен глас.

— Хайде де, Брайс. Студено ми е, и съм мокър, трябва ми чаша кафе. Бъди християнин.

Трудно можеше да види лицето на Брайс, но беше сигурен, че старецът слуша някого от лявата си страна. Забелязваше се лекият наклон на главата му. Ърскин се завъртя и леко плъзна ръка, за да откопчае кобура с пистолета си.

— Току-що излях каната — каза Брайс накрая.

— Ще направиш нова. Можеш да си го позволиш с тези цени.

Брайс тръгна към вратата, но изглеждаше като актьор, играещ роля; като изпълнител пред нежелана публика. Ърскин го следеше с очи, но наблюдаваше и пространството наоколо. Рафтовете препречваха погледа му, но не искаше да си проличи, че се оглежда. Вътре може би беше Дот или дъщерята на Брайс, Пейдж, и ако предчувствието му беше вярно, не бяха сами.

Брайс стигна до вратата, но не я отключи.

— Много съм уморен, Ед — каза той. — И не се чувствам добре. Ако не възразяваш, предпочитам да приключвам тук и да се прибирам вкъщи.

Ед. Не Ралф, Ед. Ралф Ърскин и Брайс Дънстан се познаваха от десетилетия. Това не беше грешка.

Ърскин го гледаше в очите.

— Разбира се. Ясно. Дот ще ти помогне ли?

— Няма я, но Пейдж е тук.

— И никой друг?

Брайс прехапа устни.

— По-рано имаше двама… — подзе той, но в този момент мъжът, който се наричаше Хенри, излезе иззад касата и простреля Ралф Ърскин през стъклото. Първият куршум го прониза в лявото рамо, а вторият куршум се заби в гърдите му и той се строполи на земята с пистолет в ръка.

Брайс Дънстан се присви и покри главата си с дясната си ръка, като че ли това можеше да спре куршумите. Ралф лежеше на земята отвън, засипан от натрошени стъкла, а животът изтичаше с червено бълбукане от него. От устата му шурна последна струя кръв и той замря.

Брайс рискува да погледне зад разперената си ръка. Пистолетът сочеше право към него.

— Тъпо дърто копеле — процеди стрелецът.

Брайс затвори очи и ги стисна здраво при първия изстрел, след което ги отвори, за да разбере защо, въпреки очакванията му, не беше мъртъв.

Бърнел наблюдаваше високия мъж, който беше принуден да се наведе, за да не бъде забелязан от помощник-шерифа на вратата. Така още повече приличаше на гигантско бледо насекомо, чиято глава подскачаше нагоре-надолу, докато се опитваше да дочуе какво си говорят помощник-шерифът и Брайс и да ги зърне през пролуката между рафтовете. С дясната си ръка държеше мачетето допряно до гърлото на Пейдж, а лявата му беше заровена в косата й. Бърнел забеляза, че лицето му е изкривено от болка. Той постоянно пристъпяше и Бърнел разбра, че е болен колкото морално, толкова и физически. Възрастната жена, Кезия, беше изпаднала в шок и полусъзнание. Мърмореше нещо на себе си — сравнително тихо, но достатъчно силно, за да дразни високия мъж, чиито малки очички се спряха на нея, преди да се преместят върху Бърнел.

— Накарай я да млъкне — каза той.

Това бяха първите му думи, и то завалени.

Кезия седеше от дясната страна на Бърнел. Не беше сигурен какво трябва да направи. Замисли се дали да не покрие устата й, но това можеше да влоши нещата. Ами ако тя излезеше от замайването и изпаднеше в паника или започнеше да рита и пищи? Бърнел не знаеше колко надалеч ще стигне звукът. Ами ако ченгето я чуеше? От друга страна, помисли си той, какво по-лошо можеше да стане? Не вярваше да се измъкнат живи оттук. Нямаше опит с такива хора и не ги разбираше, но те миришеха на кръвта и паникьосаните екскременти на жертвите си.

— Спокойно — каза той на Кезия и се обърна към нея, като завъртя тялото си и посегна да я прегърне с лявата си ръка.

В този миг се чу първият изстрел. Високият мъж изпъна горната част на тялото си и надигна глава, за да види по-добре какво се случва. Острието се плъзна встрани от гърлото на Пейдж, но той не пусна косата й, а продължи да я влачи със себе си, докато се опитваше да разбере кой е стрелял. Докато той гледаше навън, Бърнел пъхна дясната си ръка, прикрита от тялото му, под якето си и извади рюгера от кобура.

От вратата долетя звук от втори изстрел. Бърнел се отдръпна от Кезия, отметна якето си с лявата си ръка и вдигна дясната. Високият дори не погледна към него, докато той не насочи револвера, но тогава последните зрънца в пясъчния му часовник вече изтичаха. Бърнел мислеше за мишените в стрелбището, отстранявайки чертите и човешката форма на високия мъж от уравнението, за да го сведе до двуизмерен образ, увиснал в пространството.

Целеше се в горната част на торса, но дали заради отката, или заради треперенето, куршумът уцели високия под брадичката, проби езика и небцето му, прокара пътека в мозъка му и излетя от върха на черепа му.

Още преди високият мъж да падне на земята, Бърнел вече се беше изправил на крака. Ушите му звънтяха от изстрела. Пейдж пищеше, а Кезия мърмореше още по-силно, но звуците сякаш идваха някъде много отдалеч. Бърнел тръгна напред, сякаш тласкан от невидима сила. Чувстваше натиск в кръста, като че ли някаква ръка го буташе напред. Стигна до пътеката между рафтовете и видя вратата с разбитото стъкло и тялото, проснато на земята отвън. Видя и Брайс, коленичил отдясно на строшеното крило. Стрелецът стоеше от лявата му страна; тялото му беше частично заслонено от рафтовете, но вече се обръщаше към него. Бърнел вдигна и лявата си ръка, за да подпре рюгера, и забеляза, че револверът вече не трепери.

Чу изстрел и една пластмасова бутилка с безалкохолно се взриви току до главата му, опръсквайки го целия. Той не се опита да се скрие. Не се огледа за прикритие. Беше късно за това. Двамата със стрелеца като че бяха свързани с невидими нишки. Бърнел продължи напред, като стреляше на пресекулки, но не вярваше, че ще уцели от такова разстояние. Трябваше да скъси дистанцията.

Стрелецът потрепна и промени позата си. Брайс, който се бе проснал на земята, когато престрелката започна, бавно припълзяваше към тялото отвън. Бърнел предположи, че иска да се добере до оръжието на помощник-шерифа. Това беше добре. Дори Бърнел да загинеше, може би Брайс щеше да застреля копелето, което го беше убило.

Следващите два изстрела дойдоха бързо един след друг. Бърнел усети дръпване върху якето си и някъде наблизо се пръсна стъкло. Стреля отново и мъжът подскочи така, сякаш го е ударил ток. Ръката с пистолета увисна и Бърнел натисна още веднъж спусъка, като държеше револвера колкото може по-равно, учуден от собственото си спокойствие въпреки всичкия адреналин, който със сигурност циркулираше в кръвта му. Стрелецът подскочи още веднъж, обърна се с гръб към Бърнел и някак си прекрачи през стъклената врата. Там обаче се спъна в ръката на мъртвеца точно когато Брайс вдигаше пистолета на помощник-шерифа. Той обаче така и не стреля, защото на лицето на мишената му бе изписано, че пътят му е свършил и че цялата заплаха, която някога е представлявал, сега е отхвърлена и няма смисъл Брайс да си прави труда да го довършва и да товари съвестта си със смъртта на тази нечиста твар.

Стрелецът закуца към буса си, превит одве. Стреля, но дулото сочеше към земята. Брайс вдигна очи и видя Джеръм Бърнел да излиза на дъжда, все така уверено вдигнал пистолета пред себе си, и без да мигне, да тръгва неумолимо след ранения. Простреля го още два пъти, проследявайки с мерника тялото му, докато се свличаше на изцапаната с масло земя, а накрая се надвеси разкрачен над него и не спря да натиска спусъка, докато не изпразни пълнителя.

Само че Брайс Дънстан не спомена последното пред полицията, а заяви, че убиецът се е опитал отново да вдигне оръжието си и да стреля, с което е принуди Бърнел да го застреля в гръб, за да го довърши. Не че ченгетата или окръжният прокурор, или дори медиите, имаха желание да се ровят в подробностите около смъртта на жертвата: имаха един мъртъв помощник-шериф и един обикновен човек, който бе отмъстил за убийството му, като в същото време бе защитил своя живот и живота на други хора. Имаха история, имаха герой и това им стигаше.

Поне засега.