Джон Конъли
Време на мъчения (28)

28

Одел Уотсън не можеше да заспи. Беше на десет години и живееше с майка си и баба си в покрайнините на Търли в тристаен фургон, който опичаше живи обитателите си през лятото, а през зимата ги принуждаваше да навличат дреха връз дреха. Одел често сънуваше кошмари, но се беше научил да не безпокои жените в дома си с тях. И двете работеха: майка му като готвачка, а баба му — като чистачка, като общо се справяха с три работни места, защото, когато основните й ангажименти позволяваха, майка му също чистеше. Работеше сутрешна смяна в „Шелби“ и ставаше в три и половина, за да бъде там в четири и половина и да се подготви за отварянето на заведението в пет. „Шелби“ се намираше в другия край на града, но понякога, когато времето беше хубаво, майка му ходеше пеша на работа, за да пести бензин.

Всяка сутрин баба му го приготвяше за училище и го качваше на автобуса. Одел я обичаше, но тя беше натрупала много гняв в себе си. Спомняше си как баща й не получил правото да гласува, защото не можел да каже колко мехурчета има в един калъп сапун или как се пише думата „бурлеска“, която не бил чувал дотогава и не знаел какво означава. Когато се върнал две години по-късно, издържал теста за грамотност, дал гласа си и веднага изгубил банковия кредит и работата си.

Баба му била в Монтгомъри през 1965-а, когато бели мъже убили Виола Лиуцо — домакиня от Мичиган, която прекарвала черни активисти от Селма до летището в Монтгомъри в дните, когато на емблемата на Демократическата партия в Алабама пишело „Върховенство на белите“. Убийците по-късно били аплодирани на парад на Ку-клукс-клан, но девет месеца по-късно били осъдени на затвор, а бабата на Одел била сред зрителите на стъпалата на съда. Омъжила се за мъж на име Мейсън Кофи — като кафе, както сам казвал той — ветеран от войната в Корея, служил при Дяконите за защита и правда, чернокожи бивши войници, които осигурявали въоръжена охрана на борците за граждански права в Алабама, Мисисипи и Луизиана.

Накрая баба му и Мейсън се върнали в окръг Пласи, Западна Вирджиния, заедно с единственото си дете — момичето, което по-късно щяло да стане майка на Одел. Мейсън отдавна беше починал, а бащата на Одел ги беше изоставил. Сега живееше в Балтимор и изпращаше пари на Коледа и рождения ден на Одел, стига да си спомнеше и да имаше нещо в наличност. Одел не го бе виждал толкова отдавна, че не си спомняше как точно изглежда.

Баба му напомняше, че сега Одел е мъжът в къщата и му разказваше истории за прадядо и дядо му, защото, предупреждаваше тя, положението не се е променило кой знае колко за чернокожите, каквото ще да пише в законите. Законите се четяха така, както хората с власт искаха да се четат. Достатъчно бе Одел да погледне през прозореца, за да се увери в това.

Достатъчно беше да погледне към Отреза.

Понякога, когато се прибереше от училище, майка му или баба му си беше у дома, но обикновено фургонът беше празен, което означаваше, че Одел се беше научил да се грижи за себе си. Всеки ден той си отключваше, приготвяше си сандвич, пиеше мляко, пишеше домашните си и гледаше телевизия или си играеше на видеоигри, докато жените се приберат, често заедно, ако са чистили на едно и също място, и двете уморени и миришещи на дезинфектанти.

Одел беше старателен ученик, но много затворено дете, отчасти поради начина си на живот. У дома се радваше на обич, но обстановката бе твърде тиха и монотонна. Когато не бяха на работа, двете жени обикновено спяха и го оставяха да се оправя сам. Ако му омръзнеше да гледа телевизия и да играе, четеше. Обичаше истории за космонавти и комикси за супергерои. Рисуваше добре, но само у дома. В училище гледаше да не привлича много внимание. Така животът беше по-лесен.

През последните седмици кошмарите бяха започнали да се завръщат. Одел не знаеше защо, но винаги бяха едни и същи: момиче с разкъсана рокля и разголени гърди тичаше през гората срещу фургона и се приближаваше към прозореца, от който гледаше Одел, но тогава я нападаха кучета. После идваха мъжете, които прогонваха кучетата и отнасяха момичето — всички, освен последния, който се казваше Лусиъс. Той имаше рижа коса и не спираше да поглежда назад към прозореца, от който Одел наблюдаваше всичко през пролуката между завесите. В кошмара мъжът се приближаваше до прозореца, а Одел не можеше да помръдне. Искаше да се върне в леглото си и да се престори на заспал, но тялото му не го слушаше и той оставаше замръзнал на място, макар да чуваше как Лусиъс диша и да виждаше сянката му по отсрещната стена, докато присъствието му вече нахлуваше в малкото пространство на Одел.

Сънувал бе този кошмар може би над двайсет пъти през последната година — година и нещо, но пет от тях бяха само през последните две седмици; няколко пъти Одел се беше събуждал в подмокрено легло. Първия път, когато това се случи, беше толкова уплашен и засрамен, че събуди всички. Майка му го изми и му помогна да облече чиста пижама, а баба му събра чаршафите от леглото и наложи вестници върху дюшека, за да попият влагата. На следващия ден и двете бяха сприхави заради неспокойната нощ.

Втория път майката на Адел го заплаши, че ще започне отново да му слага бебешки пелени, а вечерта баба му донесе найлонов чаршаф, който постла върху леглото „за всеки случай“. Одел се почувства като бебе. Оттогава насам се бе напикал само още веднъж, но тогава скри пижамата си под леглото, а когато се прибра от училище, сам изпра и изсуши всичко. Кошмарът обаче продължаваше да го тормози, а когато се събудеше от него, не можеше повече да заспи. Стоеше далеч от прозореца и препрочиташе комиксите си на фенерче под завивката. Не искаше да включва нощната лампа. Спалнята му беше на практика преобразен склад, точно до стаята на майка му, но си беше неговото място и си я обичаше. Трябваше обаче да внимава, защото светлината от лампата се процеждаше под вратата и през тънките завеси, така че можеше някой да я види от пътя, а той не искаше това да стане.

Кошмарът бе толкова упорит, че Одел почти беше забравил, че всичко това се бе случило наистина: момичето, кучетата, мъжът на име Лусиъс… най-вече той. Одел беше видял цялата тази сцена наяве, само че тогава успя да се пъхне в леглото, преди Лусиъс да е стигнал до прозореца. Чу стъпките и дишането му Въпреки всичко остана да лежи съвършено неподвижно, и накрая Лусиъс си тръгна. Одел обаче не помръдна още няколко часа, докато не се увери, че и майка му вече е будна, защото се боеше, че това е номер и мъжът продължава да го шпионира.

Можеше да разкаже на майка си и баба си какво е видял. Трябваше да го направи, защото така щеше да бъде правилно, само че на следващия ден, докато се прибираше към фургона от училищния автобус, от гората близо до мястото, където майка му паркираше колата си, изскочи мъж, а следобедното слънце огря червеникавата му коса. Одел искаше да побегне и да се заключи вкъщи, но мъжът се оказа твърде бърз и го настигна още преди краката му да са го послушали.

Одел знаеше името на Лусиъс, защото бе чул майка си да говори за него на баба му, шепнешком, както винаги, когато споменаваха някого от Отреза: Оберон, Касандър… Но Лусиъс е най-страшният от всички, беше казала майка му. Най-страшният на всички светове, отвърнала бе баба му.

Лусиъс каза само две изречения на Одел: „Знам къде работи майка ти. Не ме карай да я вземам оттам“, след което допря пръст до устните си, заклевайки момчето да мълчи. После разроши косата му и изчезна в Отреза.

Ето че сега Одел седеше на ръба на леглото си и трепереше. Пижамата му отново беше мокра. Плачеше му се. Тази нощ кошмарът се бе явил малко по-различно: момичето беше в стаята му. Гърдите й бяха много големи и докато Одел ги гледаше втренчено, от зърната им се процедиха малки капчици мляко. Момичето миришеше лошо. Палецът на дясната й ръка липсваше, но нямаше кръв.

— Майка ти е в безопасност — каза му тя, докато в косата й пълзеше буболечка. — Те не взимат цветнокожи.

В този миг Одел се събуди и едва се сдържа да не извика майка си, защото още усещаше миризмата на момичето в стаята, също както и тази на собствената си урина. Успя обаче да не издаде и звук и просто седеше, трепереше и с цялото си същество се разкайваше, задето онази септемврийска нощ бе погледнал през прозореца.

Чу приближаването на автомобил, който намали и спря. Одел често чуваше автомобили в странни часове, защото семейството му имаше нещастието да живее близо до един от пътищата към Отреза. Никой обаче не спираше тук. Отвори се врата. Одел не искаше да гледа, но чу мъжки глас, който изруга, а друг му отвърна нещо, което той не можа да долови. Между завесите отново имаше пролука. Тя привлече Одел.

— Не — прошепна си.

Защо този автомобил бе спрял тук? Защо не някъде другаде? Не стига момичето, нападнато от кучетата, ами сега и това. Ала той вече беше станал. Една крачка. Две. Одел притисна око в пролуката.

Бусът беше кафяв или черен — не беше сигурен, — но предната му гума беше спукана. За това си говореха двамата мъже. Към тях се присъедини още един, чието име Одел не знаеше, макар че често го беше виждал в града.

— Ще го заведем пеша — каза третият. — Бенедикт може да смени гумата и да ни настигне.

Един от другите двама се приближи до страничната врата на буса, отвори я и влезе вътре. След малко излезе, водейки четвърти мъж с примка на шията. Ръцете му бяха вързани на гърба, а на главата му бяха нахлузили торба. Наложи се да му помогнат да слезе от буса, за да не се спъне и падне. После затръшнаха вратата зад гърба му и го повлякоха към гората. Третият мъж — познатият на Одел, заговори нещо на Бенедикт, който се готвеше да вдигне буса на крик. После се обърна и погледна право към фургона на Уотсън.

„Не трябваше да го правя — помисли си Одел. — Не трябваше да поглеждам.“

Нечия ръка покри устата му. Той се опита да се отскубне, но после чу шепота на майка си.

— Тихо — каза тя. — Тихо.

После притисна Одел към себе си и двамата продължиха да гледат заедно.

Този път, за разлика от Лусиъс, мъжът не се приближи до прозореца. От гората се чу вик: „Трябва ми помощ“, и той се обърна и се отдалечи натам.

Одел захлипа в шепите на майка си. На вратата се появи баба му, загърната в халат заради студа.

— Пак го направих, мамо — прошепна Одел. — Намокрих се. Съжалявам.

— Не се притеснявай, миличък. Не си виновен. Но не казвай на никого за това, чуваш ли?

Той кимна. Разбираше. Не искаше никой да вземе майка му. Отвън се чу как Бендикт сваля първия болт на колелото.

— Хайде, ела — каза майка му, — да ги оставим да си вършат техните си работи.

Тази нощ той спа при майка си, само по чисто бельо. И двамата бяха още будни — баба му също, защото не се чуваше да хърка, — когато бусът отново запали и потегли натам, откъдето беше дошъл.

Изчезна в Отреза.