Джон Конъли
Време на мъчения (51)

51

Касандър пресичаше Квадрата на път към дома си, следван по петите от едно от кучетата си, когато видя Оберон с лопата в лявата ръка и нож на дясното бедро. Познаваше този нож. Оберон го използваше само на месо.

Касандър отвори уста, но преди да е успял да каже нещо, Оберон му подхвърли лопатата. Изражението му не вещаеше нищо добро.

— Кажи на Лусиъс да изкопае дупката — каза Оберон, без да забавя крачка. — И да гледа този път да е дълбока.

Телефонът на Хенкел иззвъня малко след четири следобед. Беше Скот Стоукс, негов познайник от Бюрото за криминални разследвания. Според Стоукс разследването за смъртта на Килиан и Хъф беше взело нов обрат благодарение на разузнаването на доверен информатор. Изглежда, те бяха разсърдили един от четирите наркокартела. Най-вероятно Синалоа, който контролираше осемдесет процента от търговията с метамфетамини в САЩ благодарение на агресивната си политика — съчетание на висока чистота на материала с ниски цени.

— Глупости — отвърна Хенкел. — Синалоа нямат клетка в Западна Вирджиния.

— Но имат в Охайо, а това е достатъчно близо, в случай че не си поглеждал карта от гимназията насам. Освен това Килиан и Хъф са от Кълъмбъс, а според Администрацията за борба с наркотиците това пасва чудесно на Синалоа.

— Не, чуй ме, Скоти. Това е работа на местни. Свързано е с Отреза.

— АБН казват друго, а случаят е в техния ресор. Убедени били, че Хъф ще ги заведе при Синалоа. Смятали, че е идеален за вербуване.

— По дяволите…

— Виж какво, ако откриеш нещо сериозно в друга посока, кажи и аз ще го придвижа по веригата. Но не разбирам защо се палиш толкова. Тук никой не се оплаква, че АБН ще ни отърват от два трупа.

— Да, явно по това се различаваме.

— Стига де, не ми се прави на по̀ католик и от папата.

— Мисля, че твърде отдавна си в Чарлстън, Скоти. Градът те е погълнал.

— А ти си твърде отдавна с онези селяци. Трябва да опиташ да живееш някъде с асфалтирани пътища. Ако имаш настроение, ела някоя вечер насам. Обещавам да те черпя с нещо по-хубаво от царевична питка.

Хенкел обеща да си помисли и затвори. Беше бесен, но нямаше смисъл да си го изкарва на Стоукс, пък и искаше да запази добрите си отношения с него. Облегна се на стола си и натисна един молив в бюрото, докато връхчето му се счупи. Доверен информатор? Може и да грешеше за връзката с Отреза, но не смяташе така. Някой беше подхвърлил стръв, уверен, че от АБН ще я лапнат.

Оберон. Нямаше кой друг.

Джеръм Бърнел беше ослепен малко след като го доведоха в Отреза. Лесна работа — две движения с ножа, — но това бе направило Мъртвия крал още по-силен. Ала преди да избоде очите му, Оберон му бе позволил да зърне краля, та да знае с кого ще бъде затворен.

На практика Бърнел вече беше полудял.

Беше вързан с вериги за кол, забит в бетонен постамент в пода на бункера. Спеше върху земята и получаваше само вода и овесено брашно. Вонеше на собствените си изпражнения. Вече не се опитваше да говори, разсъждава или да се пазари с похитителите си. Просто лежеше на пода и тихо стенеше. Когато Оберон влезе, дори не си направи труда да извърне глава.

Оберон познаваше гласа на Мъртвия крал. Беше смущаващ и плашещ, като потракването на кости в чувал. Не говореше на разбираем език, но онези, които познаваха гласа му, не хранеха илюзии за потребностите и желанията му. Те бяха непрестанни и смразяващи. Дори след толкова години Оберон се стараеше да го вижда колкото се може по-рядко.

А Бърнел бе останал насаме с него дни наред.

Реликвата беше стара почти колкото Отреза — отзвук от друга епоха и култура, донесена в Новия свят от най-ранните нордически заселници. Ала Мъртвия крал, силата, която в момента я обитаваше, беше по-стар от световете.

Оберон запали една лампа, висяща от по-ниските клони на дървото вътре в постройката. Светлината обля Бърнел и Мъртвия крал. Оберон чуваше ясно гласа му, който беше една идея по-поносим, тъй като беше насочен към Бърнел.

Оберон коленичи до ослепения мъж и извади ножа си. През цялото време, откакто беше тук, никой не бе казал на Бърнел единственото, което той със сигурност искаше да узнае повече от всичко:

Защо?

Оберон можеше да му обясни и реши, че ще го направи, макар да не беше сигурен, че в лудостта си мъжът ще го разбере. Сграбчи Бърнел за косата и повдигна главата му. Празните му очи гледаха невиждащо нагоре. Устата му висеше отворена и Оберон видя, че част от езика му липсва. Беше го отхапал. Дали Мъртвия крал му бе заповядал да го направи? Вероятно също както го беше накарал да изтръгне ноктите си със зъби и да ги събере на купчинка до купата си с вода, а после да отскубне космите от главата си един по един, така че скалпът му да стане на петна като на крастава хрътка.

— Те бяха мои синове — прошепна Оберон. — Всичко това е, защото ги уби, и пак няма да е достатъчно. Но сега ще свърши. Времето ти на мъчения изтече.

Възнамеряваше просто да пререже гърлото му, но в последния момент промени решението си и го прободе в гърдите. След това не можа да се спре и продължи да пронизва, реже и разкъсва тялото на умиращия мъж, докато не се озова в локва от кръв и плът. А в главата му кънтеше гласът на Мъртвия крал.

Оберон се събуди до обезобразеното тяло на Джеръм Бърнел. Не знаеше колко време е минало, но светлината беше различна, а лампата беше угаснала. Мъртвия крал вече говореше сам на себе си.

Той излезе от бункера. Слезе при реката, съблече окървавените си дрехи на брега и се потопи във водата. Кръвта не личеше в тъмните вълни на течението. Когато най-после излезе, целият трепереше от студа и от шока. Обу само панталоните си, а с края на ризата си избърса, доколкото можа, кръвта от ножа си. Върна се в Квадрата и намери Касандър да пуши, седнал на тревата до къщата си. Лопатата лежеше в краката му, а на светлината от верандата Оберон видя калта по ръцете и дрехите му. Щом го видя, онзи стана, свали жилетката си и я наметна върху раменете му. Нямаше нужда да пита дали работата е свършена.

Оберон погледна лопатата и калта по кожата на Касандър.

— Казах ти да накараш Лусиъс да изкопае дупката.

— Не го намерих, затова сам я изкопах.

— Къде е?

— Не знам.

Лъжеше, но Оберон нищо не каза. Двамата завърнали се братя, Лусиъс и Мариус, сигурно пак заговорничеха някъде. Вероятно дори Касандър не си даваше сметка колко опасни са всъщност.

Оберон надзърна през рамо. Бункерът не се виждаше оттук.

— Ще ти трябва найлон, за да го пренесеш. После трябва да го изгориш. Варта е там някъде.

— Ще се погрижа.

— Има много кръв. Ако дойдат…

— Казах ти, ще се погрижа.

Касандър го изпрати до дома му, където Шера го чакаше, но Оберон не хапна нищо, а после не можа и да заспи, защото беше прекарал твърде дълго време в бункера и гласът на Мъртвия крал още кънтеше в черепа му. Вместо това гледаше как над Отреза пада мрак, докато студеният северен въздух пропълзяваше в костите му.