Джон Конъли
Време на мъчения (45)

45

Паркър се обади на Кастин и му съобщи за предстоящата среща с полицията. Спести му обаче заплахата на Мейси да навре съответния брой кутийки от безалкохолно в задника му, тъй като не искаше да го настройва предварително. После се срещна за по едно бързо кафе с Ейнджъл и Луис и ги помоли да наминат покрай жилището на Грифин, след което да обикалят по улиците. Там със сигурност вече бъкаше от полиция, но Ейнджъл и Луис можеха да разпознаят автомобила на двамата мъже, които придружаваха Грифин в „Портърхаус“, а имаше вероятност, макар и нищожна, те все още да са някъде наоколо.

Самият Паркър се отправи към щаба на полицията на улица „Мидъл“ и паркира до хотел „Портланд Реджънси“. Кастин вече чакаше на ъгъла с любимото си безалкохолно в едната ръка и цигара — в другата. Изглеждаше учудващо спокоен, но пък вероятно пушеше и пиеше подсладени напитки от толкова отдавна, че беше станал недосегаем за ефектите им и само спирането им би довело до абстиненция и усложнения.

Размениха набързо няколко думи и влязоха във фоайето, където зачакаха Мейси. Фортнъм или Франке вече беше там заедно с един лейтенант от Криминалния отдел, на име Дъндоналд, когото Паркър смътно познаваше по физиономия, и… гледай ти, Гордън Уолш! След задължителните запознанства, предлагане и отказване на кафе, Кастин обясни как Паркър се е наел с издирването на неотдавна освободения Джеръм Бърнел, за чиято сигурност адвокатът се тревожеше. Паркър, на свой ред, разказа как е открил Харпър Грифин в „Портърхаус“, при което детективите веднага наостриха уши. Паркър знаеше, че ще им хареса да чуят, че Грифин си е спечелил омразата на Бърнел още в „Уорън“, но нищо не можеше да направи. Той все още бе убеден, че Бърнел няма нищо общо със смъртта на Грифин, но ако грешеше, нямаше смисъл да се опитва да го предпазва, криейки факти от професионалисти като Мейси и Уолш, които бяха достатъчно интелигентни, за да ги разберат сами. Даде им подробно описание на двамата мъже, които бяха с Грифин в бара, както и регистрационния номер на автомобила им. Лицето на Мейси помръкна.

— Какво има? — попита Паркър.

— Автомобилът е намерен изгорен тази сутрин — отвърна тя. — На изоставен паркинг на шосе 1 в Сако. Получихме съобщение от полицията в Сако преди час, след като са разбрали за нашия случай и са се усъмнили за евентуална връзка между двата инцидента.

— Може би щеше да бъде от полза, ако бяхте дошли по-рано да разкажете за мъжете в Кланицата — отбеляза Фърниш, чието име най-после се бе изяснило при представянето преди малко.

— Защо да го правя? — възрази Паркър, който нямаше никакво намерение да позволи на Фърниш да пише черните точки на него. — Нямах информация за извършено престъпление.

— Издирвали сте човек, нарушил пробацията си.

— Издирвах клиента на господин Кастин. Не съм знаел, че законът е променен и че вече съм длъжен да ви информирам за всяка своя стъпка.

— Момчета, момчета — обади се Мейси. Уолш само изхъмка. Дъндоналд си отбеляза нещо, после го задраска. Фърниш скръсти ръце и се опита да не изглежда вкиснат.

— И не знаете къде е господин Бърнел в момента? — Мейси се обърна към Кастин.

— Не.

— Не се е свързвал с вас, откакто ви е помолил да платите на господин Паркър за услугите му?

— Не.

— Правени ли са опити за теглене на средства от банковата му сметка?

— Той няма карта. Може да оперира със сметката си само чрез мен или лично в клон на банката, а нито едното не се е случило. Естествено, ще проверя отново утре, щом банката отвори. Може дори да замразя сметката.

— Длъжна съм да ви предупредя, че клиентът ви е заподозрян в убийството на Харпър Грифин — каза Мейси, — ако приемем, че това в колата е Грифин, докато пристигне зъбният статус от „Уорън“.

— Ясно.

— Има ли още нещо, което господин Паркър би желал да сподели с нас? — попита Дъндоналд.

— Не, мисля, че това е всичко.

Уолш отново изхъмка. Паркър го изгледа сурово и той отмести поглед, но Мейси вече бе доловила скептицизма на колегата си. Тя изчака всички останали да си тръгнат и когато Кастин също се отправи към изхода, хвана Паркър за лакътя и го дръпна към прозореца.

— Ако криеш информация, която може да бъде полезна за разследването — каза тихо тя, — и аз разбера, ще те обвиня във възпрепятстване на следствието.

— Твърде много време прекарваш с Фърниш — отвърна Паркър. — Не съм ясновидец, така че не мога да кажа дали някой незначителен детайл няма да се окаже важен в бъдеще. Нямам интерес да защитавам Бърнел, ако е убиец, но както вече ти казах, не мисля, че е такъв. Тези, които всъщност трябва да издирвате, са двамата мъже с Грифин в „Портърхаус“, само че и аз нямам идея нито кои са, нито къде са. В момента с теб сме в едно и също положение.

— Не го вярвам и за секунда. Не забравяй какво ти казах: няма да ти се размине.

Паркър сви рамене.

— Чувам, че излизаш с онзи ресторантьор Сандърс.

Мейси изглеждаше леко стъписана от внезапната промяна на посоката на разговора.

— Какво общо има това, по дяволите?

— Нищо. Просто чух.

— Сега ли е моментът да ти кажа, че пропиля шанса си?

— Ако искаш. Но защо Сандърс? Виждал съм го. Изглежда така, сякаш закусва, обядва и вечеря в „Дени“.

— Голям чешит си, ще знаеш.

— Мисля, че излизаш с него, защото другояче не можеш да си позволиш да стъпиш в ресторантите му.

— Майната ти — отвърна тя, но на лицето й се изписа издайническа усмивка.

— Права си. Пропилях шанса си.

— Да, така е. Продължаваш ли да търсиш Бърнел?

— Ще поговоря с Мокси, да видим той какво ще каже.

— И ако каже „не“?

— Мисля, че все пак ще продължа да го търся.

— Ако откриеш нещо, обади ми се.

— Знам номерата ти.

— Не, никога не си ги знаел — отвърна тя и го остави да се изпрати сам.

Кастин чакаше Паркър отвън. Пушеше и пиеше от нова кутийка, която явно бе приготвил в куфарчето си за спешни случаи.

— Винаги ми е било жал за Джеръм Бърнел — каза Кастин между облачетата дим и глътките „Мокси“.

— Сега може би имаш още повече основания за това.

— Вероятно си прав, макар че се надявам да грешиш. Какво ти трябва?

— Искаш да продължиш да ми плащаш да го търся?

— Знаеш ли, подозирам, че ще го направиш и за без пари, защото по очите ти виждам, че няма да оставиш нещата така. Обаче не съм такъв човек. Пращай ми сметките и гледай да не убиваш никого. Ако все пак убиеш, обади се на Ейми Прайс в Саут Фрийпорт. Тя трябва вече да ти е свикнала.

— Е, щом си плащаш, ще разчитам на твоите ресурси. Може ли да накараш някого да събере всичко за Харпър Грифин, включително името на адвоката му в Мейн? Ще се учудя, ако не е бил служебно назначен, а ако е такъв, може да е по-склонен да развърже езика си, отколкото, ако е на частна практика. Щом ми дадеш цялата информация, ще я сравня с това, което имам за Бърнел.

— Ще се обадя на секретарката си и ще я повикам. Ще й платя за извънредния труд. — Кастин загледа горящия край на фаса си. — Адски начин да си отидеш. Да те изгорят жив.

— Аха.

— Някой определено не го е харесвал.

— Видях го на живо. Човек трудно можеше да изпитва топли чувства към него.

— Може затова да са го подпалили, да се сгреят — отвърна Кастин и сам се усмихна на шегата си.

Прав е, помисли си Паркър. Ако целта на упражнението е била да му затворят устата, имаше и по-прости и ефективни начини да го направят. Да изгориш някого жив в колата му беше жестоко наказание. Дали си го беше заслужил в очите на убийците си, като се бе раздрънкал за Мъртвия крал в „Уорън“? Пак изглеждаше прекалено, освен ако не са искали да пратят послание на някого, предупреждение да държи езика си зад зъбите. Но на кого?

Мокси довърши цигарата и напитката си и хвърли кутийката и фаса в кошчето.

— Е, аз ще тръгвам.

— Добре. Мокси…

— Какво?

— Някой въобще нарича ли те Олег?

Кастин се замисли.

— Кой е Олег?