Джон Конъли
Време на мъчения (75)

75

Паркър въобще не беше това, което Хенкел очакваше. След разговора си с Мартин шерифът се бе подготвил да види нещо като човека армия, пращящ от решителност и тежко въоръжение. Вместо това посрещна мъж с няколко сантиметра по-нисък от него самия, който излъчваше особена призрачна развеселеност, като че ли се опитваше да си спомни идеята на виц, който продължава да го разсмива. Не изглеждаше точно болен, но по лицето си имаше бръчки не от старост, а в косата му се виждаха следи и петна като от ноктите на диво животно.

Въведе го една от секретарките, които шерифската служба споделяше с други окръжни институции, в това число окръжния съд, геодезичната служба и прокурора Ейдъл Уикинс. Въпреки че отстрани изглеждаха любезни и сърдечни, отношенията между Уикинс и Хенкел не бяха добри. Прокурорската длъжност в окръг Пласи беше лесен начин да изкарваш по шейсет хиляди годишно, особено ако се преструваш, че Отрезът не съществува — задача, с която Уикинс успешно се справяше. Все пак не беше напълно непотребен — отнасяше се сурово към злоупотребата и занемарената грижа за деца и подаваше множество граждански жалби към окръжните агенции по екологични проблеми. Предпочиташе обаче асистентът му да върши неприятната работа, включително да се явява в съда по повечето дела, а консултантският бизнес, който развиваше успоредно с това, често водеше до конфликт на интереси, които биха разтревожили някого с по-чувствителна или развита съвест.

Според негласното споразумение помежду им прокурорът оставяше шерифа да си върши работата, стига да не закача Отреза — по която и причина Уикинс се опита да го смели на кайма, когато разбра за претърсването по повод Пери Лътър. Хенкел беше принуден да му напомни, че по това време Уикинс бе участвал в голф турнира на Националния клуб „Пайкууд“, така че е нямало как да се допита до него. Най-вероятно Уикинс нямаше да гласува за Хенкел, когато му дойдеше времето, и щеше да направи всичко възможно и другите да не го правят. Само че никой не го слушаше и дори повечето съдии го смятаха за въздух под налягане, така че Хенкел не се притесняваше кой знае колко от това.

Въпреки всичко се радваше, че този ден Уикинс е по работа в Чарлстън и не можа да види пристигането на Чарли Паркър. Роб Чанър обаче беше там и изгледа любопитно детектива, което накара Хенкел да се почуди дали не се познават отнякъде.

Хенкел и Паркър си стиснаха ръцете.

— Знам кой сте — рече Хенкел, като затвори вратата. — И знам защо идвате.

— Алвин Мартин?

— И „Гугъл“.

— Е, и?

Мобилният телефон на шерифа иззвъня. Беше Айрин и той вдигна.

— Може ли да ти звънна след малко? Гостът, за когото ти споменах, тъкмо пристигна.

Тя беше наминала по-рано през деня и той й бе разказал за обаждането от Мартин и за човека, който идва, за да се изправи срещу Отреза. За първи път, откак го познаваше, тя съзря надежда в очите му.

Хенкел остави телефона и посегна към шапката си.

— Какво ще кажете да се поразходим, господин Паркър?

* * *

Хенкел обиколи Отреза за втори път този ден, но сега на съседната седалка седеше Паркър. Разказа му историята на района, защото отдавна се интересуваше от произхода на зловещата общност, и постепенно стигна до по-новите времена. Ясно разграничаваше фактите от подозренията и предположенията си. Не пропусна Килиан и Хъф, Пери Лътър и постройката в сърцето на Отреза с лекия мирис на женско присъствие. Отне му час, а когато свърши, Паркър бе чул огромна поредица от заплахи, изнудвания, изчезвания и убийства, простиращи се с векове.

— Как са оцелели толкова дълго?

— Те са част от вътъка на окръга — отвърна Хенкел, — а окръгът е втъкан в щата. Освен това обикновено не оставят следи. Това е важното. Много са внимателни или поне бяха доскоро.

— Защо се промениха?

— Млада кръв. По-гореща от старата. Освен това ми се струва, че има конкуренция за позицията на водача на глутницата. Оберон, сегашният им предводител, няма мъжки наследници. Имаше поне един син, въпреки че съм чувал, че има още един извънбрачен, но това са слухове. Така или иначе, те напуснаха Отреза преди много време и подозирам, че и двамата са мъртви.

— Оберон? Сериозно?

— Отрезът дава странни имена на децата си. Винаги е било така. Кръщават ги на герои от Библията, историята, митологията. Въпрос на традиция. Както и да е, Касандър, помощникът на Оберон, има двама сина, а и самият той е с десетина години по-млад от Оберон. Това пак са само слухове, но Касандър май мисли, че е време Оберон да отстъпи и да предаде водачеството на неговия род.

— А Оберон не ще.

— Засега.

Подкараха към „Шелби“, където Хенкел седна на обичайното си място.

— Бих предложил да не се опитате да не биете на очи — каза той, — но предполагам, че ако идеята ви беше такава, нямаше да се появите и да ми се представите по този начин.

— Скоро ще разберат, че съм тук. Обърнах внимание, че не ме попитахте нищо.

— Реших, че сам ще ми кажете, когато прецените.

Двамата си поръчаха кафе и пай и Паркър му разказа всичко.

Телефонът на Оберон позвъни, докато шофираше към Търли. Той спря отстрани на пътя, изслуша каквото имаха да му кажат, и затвори, без да обели и дума. Телефонът звънна отново, но той не вдигна. Слезе от пикапа, направи няколко крачки навътре в гората и вдигна очи към небето. Дърветата бяха почти оголели и приличаха на пукнатини в космоса. Оберон обели малко парче кора и го завъртя между пръстите си. Чувстваше се като осъден на смърт, който току-що е чул датата и часа на екзекуцията си и поради това светът внезапно е станал по-красив, а всяка гледка, звук и миризма — по-ясни и отчетливи. Северният хлад, който прерязваше костите му, най-сетне се бе появил, ала не под формата на зима, а в лика на един човек. Много заплахи бе преживял Отрезът, но никога такава. Сами бяха привлекли детектива с действията си, с безразсъдството и жестокостта на младежите си.

За миг беше си помислил, че най-лошото е отминало. Размина им се откриването на двете тела и убийството на умствено изостаналия мъж, който никога не бе наранил жива твар в живота си. Беше разрешил претърсване на Отреза от външни лица и рискът се беше отплатил. Дори с Хенкел можеше да се оправи.

Но този човек, този Паркър, беше роден ловец и нещо повече. Нещо много повече.

Останал сам между дърветата, Оберон се почуди дали не е време да напусне Отреза. Можеше да вземе Шера и Тамара със себе си. Щяха да започнат нов живот другаде, далеч от окръг Пласи. Имаше малко скрити пари — достатъчно, за да си купят нови самоличности и да се устроят скромно. Той имаше сръчни ръце. Можеше да си намери работа като монтьор, дори да започне свой бизнес. Нямаше да е трудно.

Искаше обаче син, който да замени изгубените. Онази жена, Пейдж, май щеше да роди момче от неговото семе. Хана ги разбираше тези неща; досега никога не бе грешила пола на бъдещите деца. Това момче, бе решил Оберон, нямаше да бъде продадено. Не го интересуваха плановете на Касандър и другите. Отрезът имаше по-голяма нужда от нова кръв, отколкото от пари. Оберон възнамеряваше да отгледа момчето като свое и да му намери добра партия в Отреза, за да продължи рода му. Тази сутрин му се бе наложило да сподели намерението си с Касандър и адвокат Старчър, за да възпре всякакви плащания в очакване на осиновяването. Това беше поредният пирон в ковчега на отношенията му с Касандър, когото някога имаше за свой най-добър приятел и довереник.

Касандър, от своя страна, го предупреди, че не е единственият в Отреза, според когото детето трябва да бъде продадено, както е планирано. Вече имаха родители, които го чакаха срещу определена сума пари. Оберон не разполагаше с достатъчно средства, за да компенсира провалената сделка. Оберон обаче му напомни, че не е длъжен никого да компенсира. Винаги бяха задържали децата, когато бяха нужни на Отреза. Касандър обаче не беше съгласен и се бяха разделили с лошо. Спречкването окончателно убеди Оберон, че ще трябва да убие Касандър, а може би и синовете му.

Ала всичко това беше преди появата на ловеца от севера.

Какво следваше сега? Отрезът не беше силен като някога.

Страхът и респектът, които предизвикваше у хората в окръга, бяха резултат от натрупания ужас и подхранвани от миналото. Днес Отрезът беше само сянка на миналото си величие и дори Мъртвия крал не можеше да спре упадъка му.

Оберон можеше да напусне Отреза със семейството си и да вземе Пейдж със себе си. Щеше да бъде опасно, но й оставаха само няколко месеца. Шера щеше да се грижи за нея, а щом бебето се родеше, той щеше лично да се разправи с Пейдж. Похищението й беше последица от гнева му заради загубата на синовете му, също както проследяването и отвличането на Кори Уайът. Бе възнамерявал да убие и стареца, собственика на бензиностанцията, но природата го беше изпреварила. Тогава Оберон беше заслепен от мъка, и все пак това беше правилно решение, а и Пейдж им бе свършила добра работа. Кори Уайът им бе дала само едно бебе, преди да умре, но двете заедно бяха донесли доста пари на Отреза.

Искаше му се да може да пусне Пейдж да си върви. Уважаваше я повече от другата, по-младата. Тази жена притежаваше истинска сила. Ако можеше да разчита, че ще си държи устата затворена, щеше да я освободи, но знаеше, че тя ще отиде в полицията при първа възможност. Яростта я пазеше да не полудее, но пламъците й нямаше да бъдат потушени само с обещанието за свобода. Касандър искаше да я убие след третото бебе. В това отношение може би беше прав.

Заръмя тих дъждец. Оберон затвори очи и го остави да капе по лицето му. Усещаше как се събира по клепачите му и се стича по страните му. Мокреше косата му и попиваше в кожата му, бавно отмивайки всички мечти и фантазии. Той въздъхна и се отърси от тях. Не, нямаше да избяга от земята си. Той принадлежеше на Отреза и Отрезът живееше в него. Това беше тяхното място и ако трябваше да се бори, тъй да бъде. Някога Отрезът беше крепост и отново щеше да се превърне в такава. Бяха видели цели поколения противници да стават на прах и пепел, но бяха устояли. Щяха да се справят с Хенкел; щяха да се справят и с Паркър. Щяха да удържат Отреза пред нашествието на врага.

А Мъртвия крал виеше ли, виеше.

* * *

— Никога не съм чувал това име — каза Хенкел.

— Сигурен ли сте?

— Такова нещо не се забравя лесно. Ако имат крал, то това е Оберон. А той може да е много неща, но не и мъртъв.

— Харпър Грифин обаче е заявил, че действа в името на Мъртвия крал.

Паркър виждаше как Хенкел подрежда мислите си и внимателно подбира следващите си думи.

— Познавах Грифин само отдалеч — каза той. — Беше много популярен — хубавец, дори чаровен за по-лековерните. Не беше безкрайно тъп, но беше суетен и самомнителен, поради което не използваше интелекта си и той просто изветря. По едно време обаче много момичета в окръга го смятаха за добър улов — и то не само извън границите на Отреза.

— Имал е приятелка от Отреза?

— Не е потвърдено.

— Няма значение.

— Ако слуховете не лъжат, името й е Шера. Беше балдъза на Оберон, а сега е негова съпруга. Връзката им не е продължила дълго — Отрезът не се жени извън границите си и определено не одобрява връзки между жените си с мъже от типа на Харпър Грифин. Мисля обаче, че когато Грифин беше на път да се прости с живота си, задето налетя на сина на Касандър в „Оуки“, Шера се е застъпила за него.

— Съдейки по случилото се в Портланд, явно не е била готова да се намеси отново.

— Може и да не е знаела какво му готвят. Освен това сега Шера е с Оберон и каквото и да е имала с Грифин, то е в миналото. Тя е корава жена. Съмнявам се, че е проливала сълзи за Грифин след смъртта му.

— Ами Нора Медоус, бившата съпруга на Бърнел?

— Името ми е познато. Не само жените от Отреза пресичат границите в името на удоволствието. Казват, че е била с Касандър, преди той да се ожени.

— Сложен окръг си имате, шериф Хенкел.

— Не ми е скучно. Очевидно съм длъжен да ви предупредя, че ако възнамерявате да разпалвате проблеми с Отреза, ще ви арестувам и повдигна обвинения за всички нанесени вреди или, не дай си боже, смъртни случаи.

— А в случай на самозащита?

— Стига да я докажете с независим свидетел.

— Ще го имам предвид.

— Непременно. Може ли да попитам какво смятате да правите сега?

— Ще говоря с Оберон и ще го помоля за среща с двамата мъже, които за последно са били видени с Харпър Грифин преди смъртта му. — Паркър ги беше описал подробно на Хенкел и шерифът беше общо взето сигурен, че става дума за Лусиъс, по-големия син на Касандър, и още един младеж, на име Джабал. — И ако полицията в Портланд не възнамерява да отдели от бюджета си детективи, които да дойдат на място, ще им се наложи да ме придружат доброволно на север, където ще бъдат разпитани за смъртта на Грифин и изчезването на моя клиент, Джеръм Бърнел.

— Отсега мога да ви кажа, че Оберон няма да го допусне.

— Длъжен съм първо да попитам. Въпрос на учтивост.

— А когато откаже?

— Тогава ще трябва сам да вляза да си ги взема.

— Не сам, надявам се?

— Не.

— Отрезът може да реши пръв да нападне.

— Чудесно.

Хенкел го изгледа. Исусе Христе, помисли си той, този говори сериозно.

— Ако съм прочел вярно, били сте прострелян.

— Точно така.

— Доста нетърпелив ми изглеждате да ви застрелят отново.

— Надявам се, че съм усвоил някои тактики за избягване на куршумите след последния случай.

— И аз се надявам.

Хенкел вдигна ръка за сметката и едновременно с това плъзна прегънат лист хартия към Паркър. Когато го погледна отново, листът беше изчезнал.

— Какво е това? — попита Паркър.

— Карта на Отреза. Разстоянията са приблизителни и е само частична. Не видях всичко, а и няма откъде да намеря повече информация. Преди да влезете там, трябва да знаете, че територията им се охранява от години. Малко преди да стана шериф две добри стари момчета дръзнаха да влязат с двайсеткалиброва двуцевка, защото си мислеха, че рискът си струва.

— И?

— Единият изгуби крака си в капан за мечки, а не мисля, че в Отреза бродят стръвници. Иначе казано, аз не бих влязъл там без водач, но единствените водачи, които познават Отреза, са собствените му жители, които надали ще имат желание да ви помогнат.

Сметката дойде. Хенкел я плати и грижливо сгъна бележката, след което я прибра в портфейла си.

— Ами вие? — попита Паркър. — Ако знаят, че съм тук, ще знаят и че сме разговаряли.

— Нека.

— Не мислите ли, че ще погнат и вас?

— Досега не са го направили, а и убийството на шериф е голям залък дори и за тях. Или поне на това разчитам — отвърна Хенкел, но не звучеше сигурен, а и усмивката му беше напрегната.

Паркър го последва, без да хвърли дори поглед към масата до касата, където Ейнджъл и Луис седяха с оръжия под ръка, наблюдаваха паркинга и търпеливо чакаха да дойде часът на разправата.