Джон Конъли
Време на мъчения (57)

57

Пери Лътър обичаше да се разхожда. Обичаше да бъде сред природата. В малката стая в къщата на родителите му — същата стая, в която живееше, откак се помнеше, пълна с предмети от детството му, които не желаеше да изхвърли, и по-нови предмети, които бяха част от двойствения му живот, защото той беше едновременно дете и възрастен, — имаше чувството, че стените го притискат, а нощем чуваше гласове. Тези гласове, Лошите, използваха мръсни думи, понякога за жени и момичета, а Пери не мислеше, че му харесва да слуша такива неща, въпреки че сред нещата му на възрастен имаше някои списания, които беше намерил при обиколките си и криеше, доколкото можеше, зад прашните си детски книжки по рафтовете.

Когато излезеше навън, гласовете обикновено си отиваха или се изгубваха сред звуците на птиците и животните, вятъра и водата. През лятото Пери често спеше навън — на верандата или, ако въздухът не миришеше на дъжд, в спален чувал в гората зад бараката за инструменти на баща си. Родителите му не се опитваха да го спрат, стига да можеха да го виждат от къщата.

Понякога обаче гласовете бяха упорити и толкова силни, че Пери започваше да плаче и стене. В такива моменти той се молеше и когато се молеше достатъчно пламенно, идваха другите, тихите гласове, които пропъждаха Лошите, а Пери заспиваше под техните звуци, напомнящи на шепота на морето.

Гледаше да стои далеч от Отреза. Придържаше се към пътищата и горите, които не свършваха в него, и поддържаше разстояние между себе си и нещото, което обитаваше това място. Чуваше го, когато случайно се приближеше, което се случваше, ако загубеше ориентация и се объркаше, но това ставаше само когато беше уморен или гладен, затова се беше научил винаги да носи в раницата си малко бонбони и плодове.

Онова нещо в Отреза звучеше като дрънкалката, която имаше като дете и която майка му още пазеше в едно чекмедже в дневната заедно с едни от първите обувчици на Пери, портрета, който той й бе нарисувал в първия учебен ден в специалното училище, и старите му снимки като бебе и малко момченце. Пери много обичаше, когато майка му ги вадеше от чекмеджето и му разказваше истории, свързани с всяка от тях, макар да ги беше чувал стотици пъти. Гласът на майка му беше един от двата самотни шепота, които можеха да удавят Лошите.

Другият беше гласът на нещото в Отреза, защото дори и Лошите се бояха от него.

Дрън-дрън, трак-трак, псс-псс! — не поотделно, а всичко едновременно, на език, който можеше да бъде само чут, но никога разбран. Низостта му обаче беше ясна за всички, които го чуваха и особено за Пери Лътър, защото той нямаше филтри, които да го предпазват. Затова той избягваше Отреза и хората, които живееха там — защото те носеха със себе си белега на онова, което вирееше сред тях, и ехото му се долавяше зад всяка тяхна дума.

Пери беше над метър и осемдесет висок, но така и не се беше отървал от бебешката пухкавина. Независимо от времето, винаги носеше риза с дълги ръкави, кафяви или сини памучни панталони в зависимост от деня от седмицата и ветровка. Косата му беше черна, сресана право назад от челото му и фиксирана с щедра доза помада на водна основа „Ройзел“. Баща му използваше помада „Мъри“, която беше по-евтина, но на мастна основа и му причиняваше акне, поради което майка му настояваше за „Ройзел“, въпреки че баща му мърмореше за високата цена всеки път, когато видеше Пери с кутийката в ръка. Очите на Пери бяха малко по-малки от нормалното за лицето му, но имаше мила усмивка и нито мислеше, нито вършеше злини. Работеше по три следобеда всяка седмица и по цяла събота, като миеше чинии за госпожица Куини в „Шелби“, за което тя му плащаше по три долара на час, а той си ги събираше в една стара метална кутия за бисквити и всеки неделен следобед си ги броеше, като внимателно записваше новата сума на лист хартия, който държеше при парите.

Когато скиташе из горите и полята, съзнанието на Пери обикновено беше щастливо празно, защото тогава той беше в мир със себе си. Напоследък обаче мирът му беше отнет, защото бе видял как онези двама мъже от Отреза копаят дупка. Опита се да се престори, че не е видял какво вършат, но не беше сигурен, че е успял да ги заблуди. После направи грешката да се върне рано на другата сутрин, за да провери какво са сложили в дупката, и я разкопа с малката лопата, която бе взел от бараката с инструменти на баща си. Мислеше си, че може да са заровили съкровище.

Само че не беше съкровище.

Като видя какво се крие под пръстта, повърна върху ризата и панталоните си. Понеже не знаеше какво друго да направи, покри, доколкото можа, телата и изтича вкъщи, за да се измие и преоблече. Така го намери майка му: плачеше по бельо и се опитваше да нахлузи панталоните си на обратно. Плачеше, защото дрехите му се бяха изцапали, защото панталоните не бяха с правилния цвят за деня и защото ръцете му миришеха на трупове.

Пери Лътър не умееше да лъже, просто не му беше по силите. Най-близкото, което можеше да направи, бе да скрие истината или да откаже да говори. Майка му цял час го успокоява, за да й разкаже той какво се е случило, и след още половин час полицията вече беше на мястото. После шериф Хенкел дойде да поговори с Пери в присъствието на родителите му. Така и не успя да изкопчи много от него, защото Пери изпитваше дълбок страх от мъже и жени в униформи. Това бе последствие от онзи неприятен инцидент около двайсетата му година, когато един от идиотските заместници на Ръс Дъгар бе налетял на Пери, докато той разпиляваше съдържанието на някаква кофа за боклук близо до главната улица на Мортънсвил. Помощник-шерифът, който беше нов и не познаваше Пери, макар ясно да виждаше, че младежът има някакъв умствен проблем, му заповяда да спре, но Пери настояваше да продължи да преразпределя съдържанието на кофата. Затова и онзи го просна на земята, закопча го с белезници и го откара в участъка, където го хвърли в една килия, за да охлади страстите.

Разрази се същинска буря от злощастни съвпадения, защото всичко това се случи в неделя следобед, когато единственият друг служител в участъка имаше също толкова жълто около устата, колкото и колегата си, макар и да проявяваше малко повече съчувствие към състоянието на Пери. Когато Пери не спря да плаче, а започна да блъска главата си в решетките, той реши да се обади на Ръс Дъгар у дома и да го помоли за съвет.

Въпреки всичките си недостатъци, Дъгар не беше лош човек, а и добре познаваше семейство Лътър. Той отиде в участъка с неделната си риза и вратовръзка, като само се отби по пътя да вземе майка му. Двамата заедно успяха да успокоят Пери и се разбра, че младежът, който си бил купил бонбони, изпуснал рестото в кофата за боклук и се уплашил, че ще загази. Наложи се да повикат лекар, който да зашие раната на челото му, а Пери разви траен страх от униформените, особено от шерифската служба на окръг Пласи. Що се отнася до нещастника, който го бе арестувал, Дъгар така натисна физиономията му в окървавените решетки на килията, че те дни наред останаха отпечатани на лицето му.

Нямаше да има полза и ако Хенкел беше дошъл без униформа, защото Пери знаеше, че той е шерифът. Малкото, което успя да изкопчи от него, беше, че разровената земя му се била сторила любопитна и той започнал да копае. Ако момчето знаеше нещо повече от това, което казваше, както Хенкел подозираше — отчасти защото майката бе стиснала здраво ръката на момчето си, когато въпросите се бяха доближили твърде много до истината, — бездруго нямаше да му го каже. По-късно, на верандата, Чарли Лътър попита дали полицията може да покрие факта, че Пери е открил телата, и Хенкел се съгласи, защото не виждаше смисъл участието му да се афишира, особено ако това беше работа на Отреза. Ала те така или иначе щяха да разберат, каквото и да кажеше Хенкел. Чарли Лътър също го съзнаваше. Просто се опитваше да предпази сина си.

— Има ли шанс Пери да е видял повече, отколкото казва? — попита Хенкел.

— Той е добро момче — отвърна Лътър.

— Не беше това въпросът, Чарли.

— Каза ми само това, което каза и на теб.

Може и така да беше, но и това не отговаряше на въпроса му. Пери беше момчето на мама. Тя можеше да сподели подробности със съпруга си, а можеше и да не го направи. Така или иначе, Чарли Лътър знаеше по-малко за сина си, отколкото майка му, и това си беше божията истина.

Хенкел намести шапката на главата си и напомни на Лътър да обясни добре на сина си колко важно е да си мълчи за телата. Мъжът обеща да го направи и му благодари, след което Хенкел погледна настрани, за да позволи на бащата да изтрие сълзите на признателност и облекчение, които се бяха събрали в очите му.

Пери Лътър обаче не знаеше всичко това. Той разбираше единствено, че не бива никога, ама никога да говори за онези тела в гората. Баща му беше казал така, а Пери винаги слушаше баща си. Обичаше майка си и се страхуваше от гнева й по-малко, отколкото от съпътстващата го възможност да се държи студено с него, но боязънта от баща му не беше толкова усложнена от любов и той изпълняваше инструкциите му дословно.

Ето че сега Пери вървеше със странна, отвлечена усмивка, облечен в любимата си зелена ветровка, която да го пази от все по-големия студ. Разхождаше се из любимата си гора, броеше катеричките и литващите птици, стреснати от присъствието му. Нещото в Отреза беше далеч, Лошите гласове бяха стихнали до мрачен шепот, а Пери броеше ли, броеше, защото колчем погледнеше към земята, виждаше купчини пръст, а те му напомняха за телата в дупката и по нелогична, но дълбока асоциация му се струваше, че във всяка от тези могили може да се крият други тела, които го зовяха да ги разкопае, за да бъдат най-сетне открити и майките и бащите им да могат да ги приберат у дома.

Осем, девет.

Трийсет и една, трийсет и две.

— Пери! Хей, Пери! Стой там!

От дясната му страна, там, където гората свършваше и започваше пътят, стоеше мъж с червеникава коса и остри нокти и зъби. Пери знаеше кой е това: Лусиъс, от Отреза. Беше го виждал в града, в „Шелби“, в огромния му пикап на улицата.

Беше го виждал и да копае дупка в гората, за да зарови две мъртви момчета.

Седемнайсет, осемнайсет.

Трийсет и три. Христовата възраст. Амин.

Лусиъс тръгна към Пери. Зад гърба му се появи още един мъж. Пери позна и него: Бенедикт.

За бога, Лусиъс, този вече смърди. Май се насра.

И по-зле ще засмърди, ако не го закопаем.

Пери искаше да побегне, ала не можеше.

Трийсет и четири. Трийсет и…

— Не се страхувай — каза Лусиъс. — Искаме само да поговорим.

— Трябва да се прибирам вкъщи — отвърна Пери.

Лусиъс се приближи. Вече можеше да го докосне. Бенедикт не помръдваше.

— Ние ще те закараме. Кани се да вали.

Пери погледна към небето. Имаше облаци, но те бяха бели и пухкави. Не миришеше на дъжд. Иначе нямаше да излезе от вкъщи.

— Не, няма — възрази той. — Няма дъжд.

Бенедикт тръгна бавно и неохотно към Лусиъс и към собственото си проклятие. Пери заплака.

— Пери — каза Лусиъс, — просто се качвай в шибания пикап.

Когато всичко свърши и слънцето залезе, Лусиъс хвана брадичката на Бенедикт с дясната си, оплескана с кръв и пръст ръка, и каза:

— Никому нито дума за това, разбра ли?

Бенедикт разбра.