Джон Конъли
Време на мъчения (81)

81

Най-хубавото в „Драйдънс Ин“ според Луис беше, че вероятно скоро щеше да се срути и повече никому нямаше да се налага да отсяда там. Може би някога, много преди хората да научат за съществуването на луксове като работеща канализация, електрическа мрежа, която не звучи като повреден реактивен двигател, и кърпи, които биха могли да бъдат по-меки от шкурка, „Драйдънс“ е бил приемливо място за хора с достатъчно ниски очаквания. Сега обаче принадлежеше на далечното минало, заедно с едрата шарка и туберкулозата, въпреки че нямаше да се учуди, ако проба от мръсотията зад мивката в банята покажеше следи и от двете.

Мотелът имаше двайсет и четири стаи, подредени според Луис във формата на свастика, с малък офис по средата. Стените на стаята му бяха лимоново зелени и контрастираха остро, даже болезнено, с кафявия килим и златните като жито завеси. Столовете подхождаха на стените, лампите — на килима, а завивките не подхождаха на нищо. В стаята на Луис имаше две легла и два стола, нито един от тях обаче не беше наистина удобен, макар да бяха неудобни по различен начин. Чувстваше се като Златокоска, която се е озовала в къщата на трите мечки, след като малкото мече е заминало в колеж и родителите му са струпали всичките му неща в килера.

Двамата с Ейнджъл поискаха отделни, но съседни стаи, за да привличат колкото може по-малко внимание. Когато Мортън Драйдън, собственикът на мотела, ги попита по каква работа са в Пласи с тона на човек, който е убеден, че въобще нямат работа там, Луис отвърна, че правят проучвания за книга, посветена на прочути фолк и кънтри музиканти от Западна Вирджиния. Това накара стареца да поомекне, особено след като Луис показа, че знае разликата между Моли О’Брайън и Моли О’Дей, както и че Милт Хейли, бащата на слепия цигулар Ед Хейли, е бил линчуван през 1889 г. по време на размириците в окръг Линкълн.

Дори да се изкушаваше, Драйдън се въздържа да попита от какъв зор чернокож мъж слуша музика, изпълнявана и слушана от бели. Вместо това им предостави шепа имена на местни момчета, които можеха да изсвирят някоя и друга проста мелодия, и дори им записа няколко диска от личната си колекция. Луис трябваше да признае, че някои от тях са доста добри, но Ейнджъл не ги оцени — за него всичко, в което се чуват кънтри цигулки и банджота и няма перспективи да влезе в „Американ Топ 40“ на Кейси Кейсъм^[1], минаваше за „селска простотия“. За потвърждение на прикритието си Луис се беше снабдил и държеше в стаята си малка сбирка местна музика, включително „Планинско джамборе“ на Айвън Трайб и „Планини от музика“ на Джон Лили. Освен това прекара две вълнуващи вечери в таверна „Надежда“ в Мортънсвил, където често свиреха местни банди.

Сега обаче си имаха други задачи. Паркър се беше върнал, а Оберон беше захапал въдицата. Отрезът или щеше да изчака следващия ход на детектива, или щеше да удари. Луис се надяваше на второто: отдавна не беше убивал никого.

Минаваше четири сутринта, а Луис не можеше да заспи. Ейнджъл спеше дълбоко в стаята си, Паркър правеше същото в своята, която беше през три врати от тази на Луис. До момента не бяха контактували помежду си. По-добре беше Отрезът да смята, че Паркър е сам. Тази вечер в другото крило на мотела имаше още няколко клиенти. В сградата беше тихо и само от време на време се чуваха преминаващите по пътя автомобили.

Луис обикновено спеше добре, но откакто бяха пристигнали в Пласи, се чувстваше напрегнат. Родом беше от Юга, но вече не го чувстваше като свой дом, ако въобще някога го бе приемал така. Освен това очакваше насилие. Благодарение на собствените си инстинкти и разузнаването на другите си партньори, с които бе дошъл тук — в това число двама японски туристи, които вече си бяха заминали, — беше развил усет към местните. Ситуацията вреше и скоро щеше да изкипи.

Засега обаче Луис имаше своя лична мисия. Последните кърпи, които му бяха донесли, бяха не само по-износени от обичайното, но имаха прогорени дупки от цигари, някои съвсем пресни. Всеки човек си има граници и Луис беше стигнал своите. Затова грабна кърпите под мишница, взе последната чаша каберне „Вергелеген Резерва“ и се отправи към офиса на мотела. Колкото и да е невероятно, на главната улица в Търли имаше гурме магазин с малка, но чудесна селекция от вносни вина, от които Луис си бе избрал „Вергелеген“. Купил си беше и четири чаши „Ридел“, защото не желаеше да пие качествено каберне от мотелските чаши, увити в салфетка, която би трябвало да демонстрира хигиена и чистота, но всъщност бъка от яйца на паяци.

Вратата на офиса беше затворена, а на табелката пишеше, че собственикът скоро ще се върне. Луис натисна дръжката. Вратата се отвори. Телевизорът вътре работеше тихо, но нямаше и помен от Драйдън или някое от децата му, които наглеждаха рецепцията в негово отсъствие. В пепелника лежеше цигара — угаснала, но още топла.

Луис остави кърпите. Зад рецепцията имаше още две стаи, в една от които персоналът спеше в малките часове на нощта. В леглото се виждаха следи от човешко тяло и завивките бяха разбъркани. Вратата към банята беше отворена, но вътре нямаше никого. До спалнята имаше малък офис, в който откри папки, сапуни, салфетки и две опаковки замразени понички, оставени да се размразят, за да бъдат поднесени на сутринта като закуска за клиентите. След кратък оглед Луис откри два пакета дебели, нови кърпи, които явно никога не бяха използвани. Размени своите за три от тях, излезе през главния офис и затвори вратата след себе си.

Надникна към паркинга зад офиса и двете места, запазени за персонала. На нито едно от тях нямаше паркирана кола. Където и да беше отишъл Драйдън или нощният управител, беше взел и автомобила си.

Беше хладна нощ. Луис вдиша дълбоко и усети мириса на дим и земния аромат на мъртви листа. Доволен, че е решил проблема с кърпите, той си помисли, че вече би могъл да поспи няколко часа.

На паркинга от дясната му страна спря пикап, от който слязоха трима мъже. Чу друг автомобил отляво, но не можа да го види, защото беше скрит зад другото крило на мотела. След секунди към нощните ухания се добави още една миризма: на силен, евтин афтършейв. Мъжете от пикапа се движеха бързо, но тихо през паркинга. Двама от тях носеха пушки, а третият държеше нещо като бутилки в двете си ръце.

Луис чу стъпки отляво. Допи виното си, постла едната кърпа на пода, положи чашата върху нея и я покри с още една кърпа. Стъпи върху горната част на чашата, счупи я и внимателно разпръсна парченцата между офиса и стената на основната сграда. После взе столчето и се скри в сенките.

Нехаен беше този мъж: не внимаваше къде стъпва, не внимаваше къде отива, не внимаваше дали държи пистолета достатъчно близо до тялото си. Не успя да реагира на стъклата под краката си, преди Луис да се появи от лявата му страна, да сграбчи пистолета с лявата си ръка, а с дясната, стиснала столчето на чашата, да прониже гърлото му с острото стъкло и да го завърти за максимален ефект. То се счупи вътре и изпрати кървав фонтан към нощното небе, а стената на мотела се обагри в червено. Мъжът политна назад, стиснал врата си в опит да спре шурналата кръв, а от гърлото му се откъсна гъргорещ звук като на дете, събиращо сили да се разплаче. Луис позна лицето му от „Портърхаус“. Паркър му беше казал имената на двамата мъже, които бяха седели с Харпър Грифин, докато са планирали да го изгорят жив. Това не беше червенокосият, Лусиъс, а другият — Джабал.

Луис нямаше време да го гледа как умира. Появи се още един стрелец, въоръжен с пушка, и едва не се препъна в тялото на Джабал. Лусиъс го простреля в сърцето с оръжието на Джабал и изстрелът отекна силно в нощта въпреки заглушителя. В паркинга влезе на скорост още един пикап, но Луис вече се движеше надясно. Рискува и погледна към тримата мъже, които пресичаха паркинга в момента. Единият се беше насочил към него, воден от звука на изстрела, и се криеше между паркираните автомобили. Другите, далеч зад него, щракаха с някаква запалка. Луис видя искрите й и зърна една от бутилките до нея, а другата — в краката на мъжете. Появи се пламък, който веднага погълна някакъв парцал.

Луис разбра. Щяха да изгорят Паркър в стаята му. Ако излезеше или се опиташе да избяга, мъжете на паркинга щяха да го застрелят — и ако не бяха мъртви, другите двама щяха да им помогнат. Вторият пикап и хората в него щяха да покриват територията отзад, в случай че Паркър се опиташе да избяга през прозореца на банята.

Мъжът с коктейла „Молотов“ изнесе ръка назад, за да го хвърли. Луис го застреля. Бутилката падна и се пръсна на земята, а пламъците обвиха краката на партньора му. Раненият мъж се свлече на колене и падна ничком в огъня. Чуха се полуавтоматични изстрели и от стената до него полетяха парченца мазилка. Той се скри обратно в офиса, който имаше ниска тухлена стена под прозореца, и се опита да нацели стрелеца между колите. От стаята на Паркър също се чуха изстрели, което означаваше, че двамата с Ейнджъл вече са разбрали какво става. След секунди се чу трошене на стъкло, последвано от нов взрив на Молотов, чиито пламъци се отразиха в стъклата на автомобилите. Някой изкрещя от болка и в полезрението на Луис се появи вторият от нападателите — безпомощен и с димящи панталони. Преди Луис да стреля, той падна безжизнен на земята. Зад него гореше клада с формата на човек.

Полуавтоматичният огън се насочи към Луис и пръсна стъклото на офиса. Той залегна на пода, молейки се да са им свършили коктейлите „Молотов“. Ако метнеха някой в помещението, нямаше никакъв шанс.

Пистолетни изстрели. Атаката срещу офиса бе преустановена, после за кратко се възобнови отново. Това е стрелба за прикритие, помисли си Луис. Той се изправи на колене и се приближи покрай стената до вратата точно навреме, за да види как два крака изчезват зад ъгъла, оставяйки кървава диря след себе си. Изтегляха мъртвите и ранените. Луис се опита да ги последва, но беше спрян от огъня. Някъде пищеше жена, но виковете й потънаха в рева на отдалечаващия се пикап. Още един пистолетен изстрел и всичко утихна.

— Луис?

Това беше Ейнджъл.

— Тук съм — извика той, — в офиса.

— Разкараха се — каза Ейнджъл, — но хванахме един жив.

Източното крило на мотела беше изцяло погълнато от пламъци. От север приближаваха сирени. На паркинга стояха три жени и един мъж, които бяха излезли от стаите си в другите части на мотела. Едната гледаше ужасено пръснатите стъкла и надупчената си от куршуми кола.

Паркър, Ейнджъл и Луис вече бяха оставили мотела зад гърба си. Паркър шофираше, Луис седеше до него, насочил пистолета си към мъжа до Ейнджъл на задната седалка. Десният лакът на Бенедикт беше пръснат и явно го болеше, но щеше да живее. Отначало не искаше да каже каквото и да било на похитителите си, дори името си, но Ейнджъл го почукна по ранения лакът с глока си и това свърши работа.

Можеха да изчакат полицията, но Паркър знаеше, че враговете им ще изпаднат в шок и паника след неуспешната си атака. Сега беше моментът за контраатака, а Бенедикт щеше да им покаже откъде да влязат.

Часовете на Отреза бяха преброени.