Джон Конъли
Време на мъчения (72)

72

Хенкел не можеше да спре да мисли за Отреза. Каквото и да се беше надявал да открие при претърсването — което не беше само Пери Лътър, — то му се беше изплъзнало. Ако се налагаше да го определи, щеше да избере думата „доказателство“: доказателство, че инстинктите не го лъжат.

Издирването на Пери Лътър вече бе стигнало до щатско ниво, вестниците и телевизията също го бяха подхванали: Хенкел се беше погрижил за това. Щатската полиция погледна по-сериозно на случая, защото именно Пери беше открил Килиан и Хъф, а Хенкел им подсказа, че може да е видял кой ги е заровил в ямата. Ала за това също нямаше доказателства, а родителите на Пери продължаваха да твърдят, че Пери не им е казал нищо, което да гарантира, че е станал свидетел на престъпление. Хенкел не искаше да ги измъчва, поне засега. Бяха постигнали отчаяно равновесие, уплашени, от една страна, от Отреза, а от друга — да не изгубят сина си завинаги.

Местната мрежа от слухове беше донесла, че след претърсването Чарли Лътър е пратил в Отреза свой посредник, Мортън Драйдън. Това беше деликатна, опасна работа, но посланието беше предадено внимателно или поне така каза информаторът на Хенкел. Драйдън беше казал на Оберон, че Чарли съжалява, задето синът му въобще е намерил онези тела, и че нито Пери, нито който и да било в семейството им знае как са се озовали там. Може би се надяваха, че ако Оберон държи Пери в плен, докато трае разследването, или знае нещо за местонахождението му, все пак ще реши да го освободи.

Само че разследването вече се беше насочило към картелите и всяка постъпка от страна на Отреза щеше отново да фокусира вниманието върху окръг Пласи. Нямаше смисъл да държат Пери, за да си осигурят мълчанието на близките му, а и ако Отрезът го беше прибрал, щяха със сигурност да уведомят родителите му, че е при тях. Защо им беше заложник, ако никой не знаеше за него?

Но ако Пери не беше в Отреза, какви бяха другите възможности? Хенкел все още се надяваше да го намерят жив, може би в някоя яма или пресъхнала река, със счупен крак, заради който не е в състояние да ходи, но хората бяха претърсили окръга надлъж и нашир, а от него нямаше и следа. От друга страна, Пласи беше малък окръг, но пак имаше значителна територия, а и ранен човек би могъл лесно да остане неоткрит, особено ако е в безсъзнание или твърде немощен, за да вика за помощ.

Седнал в тъмната си кухня, Хенкел чувстваше, че Пери Лътър е мъртъв, а ако смъртта му не беше нещастен случай, то със сигурност Отрезът беше замесен, защото тия приказки за разни мексиканци бяха пълни глупости. Ала отново, като змия, захапала опашката си, Хенкел се върна на въпроса защо им е да рискуват нови проблеми с убийството на Пери, ако полицията вече търси другаде убийците на Килиан и Хъф. Оберон и хората му трябваше да са или отчаяни, или глупави, което означаваше, че: а) Пери Лътър със сигурност е видял убиеца или убийците на Килиан и Хъф; б) можеше да ги идентифицира, което значеше, че са местни, и в) замесените познаваха достатъчно добре Пери, за да знаят, че той обича да приказва и рано или късно ще разкаже каквото знае. Предупрежденията нямаше да са достатъчни, за да го разубедят.

Хенкел чу шум от спалнята и на вратата се появи Айрин. Беше я оставил задрямала след секс. Носеше една от неговите тениски, под която прекрасно се виждаха краката й. Беше хубава жена: с дълга, тъмна коса, четиридесетинагодишна, красиво съзряваща с възрастта. Хенкел нямаше представа какво прави с него, нито откъде се беше появила. Беше споменала нещо за бивш съпруг, но това било отдавна минала история. Двамата с Хенкел още не бяха говорили накъде отива връзката им — твърде отскоро бяха заедно, — но той се радваше, че я има.

— Какво правиш? — попита тя.

— Мисля.

— За какво?

— За Пери Лътър.

— Надявах се, че мислиш за мен.

— Вече мисля за теб. Трудно мога да мисля за нещо друго, като те гледам.

— Върни се тогава в леглото.

— След минута. Само да допия млякото си.

Тя не помръдна.

— Още мислиш, че от Отреза са го убили, нали?

— Изключих призрачните мексиканци.

— Защо мразиш Отреза толкова много?

— Не ги мразя.

— Напротив. Може да не го съзнаваш, но аз го виждам.

Хенкел се опита да намери правилните думи, но не успя, затова каза само:

— Просто не са наред.

— Нямаш доказателства.

— Цялата им история е пълна с насилие и престъпления.

— Така се говори, но дори да са били такива в миналото, не значи, че и сега продължават.

— Звучиш, сякаш си на тяхна страна.

— На ничия страна не съм!

— Дори на моя?

Тя поклати глава.

— Не искам да пострадаш.

— Мислиш ли, че Отрезът ще ми посегне?

— Ако продължаваш да ги притискаш.

— Това не противоречи ли на думите ти отпреди малко?

— Не е задължително да ти посегнат физически. Могат да упражнят влиянието си върху други хора, така че да изгубиш изборите. Щом сложат на твое място човек, когото могат да манипулират, ще те изхвърлят от службата и дори от окръга, освен ако сам не напуснеш веднага след преброяването на гласовете.

— В Пласи има достатъчно хора, които споделят мнението, че Отрезът не е законът. Така ме избраха.

— А Отрезът видяха на какво си способен и разбраха, че не си на тяхна страна. И това не им харесва.

— Това е гласът на добре информиран човек.

— Всеки човек с две уши чува какво се говори.

Хенкел допи млякото си и изплакна чашата си на мивката.

— Защо си с мен? — попита той.

— Моля?

— Защо си тук, с мен, в тази къща, в тази…

— Връзка?

— Да.

— Защото те харесвам.

— Уважаваш ли ме?

— Разбира се. Иначе нямаше да съм с теб. Това би означавало, че не уважавам себе си.

— Тогава трябва да разбираш защо не мога да оставя Отреза току-така. И не става дума само за Пери или за това, което е било някога.

— А за какво?

Той не беше казал на никого другиго. Не беше сигурен, че звучи логично. Но я харесваше, а и тя беше жена, така че можеше и да разбере.

— В гората, близо до сърцето на Отреза, има една постройка. Погледнах вътре. Казаха ми, че я ползват за склад и място, където хората отиват, ако се скарат със семейството си. Изглеждаше така, сякаш някой скоро е бил там. Миришеше на сапун, от онези, които ползват жените, а в канала под душа имаше мокри косми.

— Е, и? В Отреза имат жени, а ако бях омъжена за някого от техните мъже, със сигурност бих искала от време на време да си почивам от него. Може някоя жена да е ползвала бараката.

— Има ключ отвън, а отвътре — не. Даже и резе няма.

— Какво значи това?

— Че може да бъде затворена само отвън. Ако реша да се скрия някъде, бих искал да мога да се заключа вътре. Вярно, че отвътре имаше още една врата, която сигурно би могла да се заключи, но пак не ми изглежда нормално.

Тя се замисли.

— Странно е.

— Освен това вътре нямаше ключове за лампи и контакти. Има електричество, но лампите са покрити със стоманени решетки.

Айрин седна срещу него на кухненската маса и хвана ръцете му в своите, но не каза нищо.

— Това не е място, в което живеят хора. Това е място, в което държат хора. Килия.

— Но кого биха държали там? — попита тя. — Пери?

— Не, не Пери.

— Кого тогава?

— Не знам.

Двамата останаха така, хванати за ръце и безмълвни в ослушващия се мрак.