Джон Конъли
Време на мъчения (44)

44

Хенкел обиколи масите, за да поздрави хората, които вече бяха насядали, и махна на Тиона Уотсън в кухнята. Попита я за момчето й, Одел, което понякога виждаше на пътя близо до дома им, и тя му се усмихна.

— Добре е, шерифе. Много е добре.

Лъжата имаше вкус на вкиснато мляко в устата й. Тиона харесваше шерифа, но предпочиташе да стои на разстояние от него. Знаеше, че той си има информатори в окръга, включително и такива, които живеят на границата с Отреза, но тя не беше една от тях. Семейството й бе твърде уязвимо и всички го знаеха, дори и Одел.

Хенкел седна на една маса до прозореца, поръча си закуска и си наля кафе. Докато четеше вглъбено „Поуст“, някой влезе и шерифът веднага усети как атмосферата в заведението се промени. За миг разговорите замряха, а после продължиха, но много по-тихо. Хенкел вдигна поглед и видя пред себе си Оберон. Пикапът му стоеше отвън на паркинга. Пред волана седеше Бенедикт, младеж от Отреза. Момчето беше заминало нанякъде поне за седмица, или поне така го бяха информирали. Жалко, помисли си Хенкел, че въобще се е върнал. Това момче не беше наред. Никой, който се мотаеше с Лусиъс Хоб, не можеше да е наред.

Хенкел не се стараеше особено да прикрива антипатията си към Отреза. Не беше като Ръс Дъгар. Държеше под око жителите му, които идваха в града, и с помощта на информаторската си мрежа следеше всичките им движения, поне извън собствената им територия. Контактите му с Оберон обаче бяха редки и двамата подхождаха предпазливо един към друг. Последната им среща беше преди два месеца, когато Лусиъс Хоб беше се заял със семейство туристи в една бензиностанция, като нападнал бащата, а майката заплашил, че ще й отреже гърдите. Касандър се извини за недоразумението, но отказа да предаде сина си за разпит, а Оберон се държа като олицетворение на възпитанието и разума, макар ясно да показа, че Хенкел няма да припари в Отреза без заповед за обиск, както и че Касандър няма да се яви без заповед за арест. Хенкел си тръгна от срещата разярен, твърдо решен да не се отказва, но когато попълни всички документи и се отправи към съдия Крайър, за да получи съответните заповеди, жалбата срещу Лусиъс се оказа оттеглена. Този път Отрезът бе действал особено бързо дори по собствените си стандарти.

Когато Хенкел потърси семейството в „Драйдън Ин“ в покрайнините на Търли, те вече си бяха заминали. „Драйдън“ беше само мотел, но и единственото място в окръга, където човек с всичкия си би отседнал — макар и не за дълго. Служителят на рецепцията, братовчед на собственика, Мортън Драйдън, го информира, че са потеглили на запад, и Хенкел ги настигна на около пет километра по пътя. Бащата отказа да разговаря с него, а две от трите деца мигом се разплакаха. Майката само гледаше пред себе си с пребледняло лице. Хенкел ги остави да си продължат по пътя. Какво друго можеше да стори? Все пак се върна отново в мотела и служителят потвърди, че семейството е било посетено от двама мъже, но твърдеше, че не е видял ясно нито тях, нито автомобила им, въпреки че стаята на семейството беше точно срещу рецепцията, а денят беше светъл и слънчев. По-късно Хенкел се отби при Мортън Драйдън и го посъветва да обърне внимание на калибъра на служителите си, а може би и на зрението им.

Случаят беше просто последният от серията конфронтации през цялата кариера на Хенкел, но той съзнаваше, че това, неговото, са само символични действия и нищо повече. Ако имаше сериозни намерения да се разправи в Отреза, трябваше да седне с ФБР или евентуално Бюрото за алкохол, тютюневи изделия и огнестрелни оръжия и да им каже…

Там беше въпросът: какво да им каже? Че една общност от семейства, живеещи в изолация на частна земя, и водещи съществуване, което по никакъв начин не е луксозно или разточително, може — само може — да е замесена в някаква форма на престъпни деяния и евентуално да носи отговорност за редица убийства от поколения насам, въпреки че за това нямаше никакви улики, освен местни клюки и подозренията на Хенкел? Федералните служби си имаха достатъчно грижи — наркокартели, вътрешни и външни терористични организации, престъпни банди и прочее заплахи за обществото, които се надпреварваха за вниманието им, за да слушат мрънкането на невзрачния шериф на най-малкия, невзрачен окръг в щата. Щат, който според последните статистики, които Хенкел си бе направил труда да прочете, шеста година поред беше на дъното на националната класация за жизнен стандарт, което означаваше, че по отношение на насъщните потребности, доброто поведение, условията на труд, здравето и оптимизма хората в Западна Вирджиния хич нямаха късмет.

Така че, ако хората от Отреза са се заели да бутнат едно рамо на окръг Пласи, като не допускат наблизо индивиди, които гледат на него като на лесна плячка за наркотици, проституция, рекетьорство и прекомерна корупция (защото малките дози корупция са неотменни; те са маслото, което смазва машината), то едно неизказано браво на тях. И ако някои нечестиви личности, които не мислят доброто ни на хора, ни на зверове, решаха да пренебрегнат предупреждението, последвалия бой или подпалването на дома, офиса или мястото си за срещи, за да свършат накрая с изглед към корените на дърветата с главата надолу — тяхна си воля. Все пак са имали възможност да се покаят за греховете си или да потърсят друго място, на което да ги задоволяват. Пък и загуба за обществото не са.

Така бяха гледали на нещата Ръс Дъгар и повечето му предшественици, докато не се появи Хенкел и не започна, ако не да клати лодката, то поне да смущава плаването й. Може би имаше късмет, че Отрезът бе свил перки — или, както подозираше Хенкел, действаше по-прикрито, отчасти като реакция на присъствието му — и че самият той успяваше да поддържа определено ниво на популярност в окръга. Резултатът беше напрегнато статукво между шерифа и Отреза.

С наближаването на изборите обаче Хенкел започваше да се тревожи, че Отрезът вероятно обмисля намеса, целейки да наклони везните в своя полза. Не беше нужно много — няколко думи пред определени влиятелни лица, маскирана заплаха, където е нужно, колкото да посеят съмнение у гласоподавателите доколко е благоразумно да преизберат Хенкел, и то, при положение че Нед Ралстън е готов да бъде негова марионетка още един мандат.

Ето че сега пред него стоеше Оберон с прилежно вързана на опашка коса, старателно изгладена риза на червени карета, протъркани, но чисти джинси и стари, но прясно намазани ботуши в очакване на зимата. Брадата му беше гъста, но сресана, а мустаците стигаха почти до брадичката му и му придаваха викингски вид, като че ли самото му присъствие бе доказателство, че хората от Севера са направили нещо повече от това, да се установят за кратко по тези земи.

— Може ли да седна? — попита Оберон.

Хенкел забеляза, че госпожица Куини ги наблюдава от касата. Да, някои от по-младите мъже и жени в Отреза се отбиваха понякога, като внимаваха да не бият на очи и винаги плащаха в брой, но тя не помнеше да е зървала на вратата си силуета на Оберон. Ръката й се насочи към телефона на стената, но Хенкел улови погледа й и едва доловимо поклати глава.

Оберон не се обърна, но вероятно се досети какво се случва.

— Искам само да поговорим — каза той.

Хенкел му показа стола срещу себе си и Оберон седна. Сервитьорката, Кони, се приближи и го попита дали ще поръча нещо. Гледаше го с любопитство и не без известен интерес, защото Оберон беше внушителен мъж, а двамата с Кони бяха на сходна възраст.

— Чай от мента, ако имате — каза той, а Кони отвърна, че ей сега ще го донесе.

Двамата с Хенкел не продумаха, докато Кони не донесе чая и не се отдалечи. Масите и сепаретата наоколо бяха празни, така че нямаше опасност някой да ги чуе.

— Видях чарлстънския вестник на предната седалка на колата ви — каза Оберон. — Успяхте ли да го прочетете вече?

— Прегледах го.

— Видяхте ли историята за онези двамата, на които се е натъкнало момчето на Лутър край Мортънсвил?

— Да.

— Чух, че сте били там, когато са ги намерили.

— Пристигнах малко по-късно, но не много.

Оберон кимна.

— Веднага след Клайд Бентли?

— Точно така.

— Вестникът твърди, че тези момчета — Килиан и Хъф, ако правилно съм запомнил имената, може да са се занимавали с наркопласьорство.

— И аз така чух.

— Опасна работа е това.

— За тях определено.

Оберон кимна и подръпна леко брадата си, като че ли обмисляше задълбоченото наблюдение на Хенкел.

— Имате ли някаква информация за обстоятелствата около смъртта им, която бихте искали да споделите? — попита Хенкел.

Изражението на Оберон не се промени, но тялото му като че ли се отпусна и зае позиция, като на фехтовчик след първия замах на противника, с който се е уверил, че мачът наистина е започнал.

— Не, не мисля.

— Е, ако това се промени, свържете се с Бюрото за криминални разследвания. Те водят случая заради ресурсите, с които разполагат.

Оберон погледна навън към Бенедикт, който седеше в пикала със смъкнат прозорец и потропваше с пръсти по вратата.

— Шериф Хенкел — каза той, — понякога ми се струва, че от самото начало ние с вас не започнахме както трябва.

— Защо мислите така?

— Е, ако такова нещо се бе случило в миналото, шериф Дъгар щеше да си направи труда да информира мен и хората ми просто от учтивост. Отрезът заема значителна част от окръг Пласи. Всичко, което засяга окръга, засяга и нас.

— Шериф Дъгар вършеше много неща по различен начин, като не мога да кажа, че одобрявам всичките.

— Разбирам това. Не храня илюзии относно вашата независимост. Но откриването на две тела в такава близост до Отреза очевидно буди безпокойство у нас. Момчетата са били намерени рано сутринта, а когато ние чухме, беше почти пладне, и то само защото един от хората ми е минавал оттам и забелязал суматохата.

— Много съжалявам, че не съм пратил някого от заместниците си да ви съобщи лично, но както можете да си представите, изваждането на две тела отнема много време и сили. Освен това е доста миризлива и мръсна работа. Човек съчувства на мъжете и жените, които трябва да я свършат, съчувства на жертвите и храни определена нагласа към онзи, който ги е закопал в земята.

— Убеден съм в това.

Оберон слушаше внимателно както думите на Хенкел, така и всичко, което стоеше зад тях.

— Странно обаче как бяха открити толкова лесно — продължи Хенкел. — Нескопосана работа ми се вижда да заровят жертвите си толкова плитко. Чудя се дали някой ги е прекъснал, или са се стреснали, че може да ги хванат. Може някой да е видял тях или автомобила им, но и до момента да не осъзнава на какво е станал свидетел. Но както казах, това е работа преди всичко на щатската полиция, въпреки че ние ще помагаме с каквото можем.

Хенкел се приведе напред и допря длани върху масата пред себе си.

— Искам да кажа, че някой е прецакал нещата. Убили са момчетата, заровили са ги набързо и при това — от грешната страна на границата на окръга. Още по-лошото е, че доколкото чувам, Килиан и Хъф са били на радара не само на щатската полиция тук и в Охайо, но са привлекли вниманието и на Администрацията за борба с наркотиците. Така че кой знае какви лайна ще завалят върху окръг Пласи заради всичко това? А както вие току-що казахте, каквото се изсипе върху окръга, се изсипва и върху Отреза.

Оберон отпи от чая си. Вкусът явно не му допадна и той побутна чашата настрани.

— Шерифе, звучите почти доволен от цялото това внимание.

— Обичам да виждам закона в действие. Вдъхва ми вяра в бъдещето на обществото.

Оберон се изправи.

— Благодаря за отделеното време. Прощавайте, че прекъснах четенето ви.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Хенкел. — Впрочем, добре би било да кажете на момчето, че коланите са задължителни в Западна Вирджиния и нарушителите се глобяват с двайсет и пет долара. Няма да ми е приятно да го спра някой път и да разваля деня му. Като се замисля, отдавна не го бях виждал.

— Наложи се да пътува по работа.

— Така ли? Къде?

— Някъде.

— Аха, някъде. Надявам се да е било успешно, защото което е добро за Отреза, е добро и за окръга, нали така? Чаят е от мен. Ако искате отново да поговорим, знаете къде да ме намерите.

— Да. Очевидно тук. И в офиса ви. И…

Хенкел размаха пръст, но не се усмихна.

— И толкова. Предпочитам домът ми да остане неприкосновен. Може да се каже, че изпитвам твърде собственически чувства към него.

— Ще го запомня.

— Непременно. Защото ще убия всеки, който влезе неканен през прага ми.

— Аз също.

Хенкел го проследи с поглед, докато онзи се качи в пикала, където каза нещо на Бенедикт. Момчето се ухили широко на Хенкел, бръкна в джоба си, извади три банкноти и ги хвърли на земята. Вятърът отнесе двайсет и петте долара, а пикапът потегли и сви надясно към Отреза.

Хенкел се облегна на стола си. Дланите му бяха потни, гърдите го боляха. Плъзна ръка под масата и стисна пистолета си. Време е, помисли си той.

Време е с Отреза да се свърши.