Джон Конъли
Време на мъчения (50)

50

Оберон работеше по двигателя на пикапа си и го подготвяше за зимата. Беше малко рано, но при това непредсказуемо време малко предпазливост не беше излишна. Освен това заниманието му даваше възможност да остане сам и да помисли, докато ръцете и очите му действат, а умът му разнищва проблемите.

Клоните на ясените наоколо бяха оголели, запазили само тъмните си гроздове семена. Листата на буковете бяха пожълтели, а дивата лоза бе станала виненочервена. Във въздуха се носеше ухание на ябълки: група жени и малки деца работеха на чугунените преси зад Квадрата, наливаха сока в шишета и отделяха остатъците за прасетата.

Оберон приготви смес от равни части антифриз и вода, която щеше да предпази пикапа при температури до минус трийсет градуса. Не само географското положение на Отреза бе необичайно, но и климатът също: тук температурите винаги бяха с няколко градуса по-ниски, отколкото в останалата част от окръга, което беше добре дошло през лятото, но не чак толкова през зимата.

Хенкел. Хенкел беше заплаха.

Оберон доля дестилирана вода в акумулатора, за да покрие оловните плочи, провери кабелите и клемите и сложи акумулатора да се зарежда, защото водата беше разредила електролитния разтвор.

Килиан и Хъф. Тези проклети тела…

Дойде ред на системата за задвижване на четирите колела. Провери лоста на раздатката, хъбовете и блокажа на диференциала. Нямаше смисъл да сменя чистачките, защото тези бяха само от няколко месеца, а преди седмица-две беше проверявал маслото. Накрая намаза хубаво пикапа с парафиново покритие, което да го пази от леда и солта, взе си едно безалкохолно от малкия хладилник в гаража и се отправи към гората и полянката с резбованата дървена пейка, която не се виждаше от дома му. Близките му се стараеха да не го безпокоят, когато отидеше там. Той разчисти листата от пейката, седна и се загледа в двойка елени през клоните на иглолистните дървета, които баща му беше посадил, за да пазят животните от ветровете и снеговете през зимата. Елените вече бяха започнали да ядат по по-малко, готвейки се за настъпващите студени месеци, през които щяха да разчитат основно на запасите си от мазнини и способността си да съхраняват енергията си, за да оцелеят — можеха да издържат и месец без храна. Хората, които не знаеха това, понякога им оставяха по нещичко през зимата, но елените бяха чувствителни същества и понякога им бяха нужни седмици, за да се приспособят към нов източник на храна. Най-зле им действаше царевицата: тя им причиняваше остра ацидоза, която можеше да им причини ужасни болки и да ги убие за няколко дни.

В Отреза не ловуваше никой, освен самите му жители, а те внимаваха да не взимат повече, отколкото им бе нужно. Оберон въобще не ловуваше, защото вече не ядеше месо. Беше го отказал преди десет години, защото от него се чувстваше вял и отпуснат. Сега консумираше предимно зеленчуци и плодове и малко риба за белтъчини.

Макар и труден, животът в Отреза беше донякъде идиличен, само че тази идилия трябваше да бъде поддържана и опазвана, за което бяха необходими средства. Част от тях идваха от набезите, както Отрезът наричаше „системните обири и грабежи“, но те бяха намалели след смъртта на синовете му. Оберон често мислеше за тях. Минаха години, преди да рискува да посети бедняшките им гробове в Мейн и дори тогава гледаше да не се бави много.

Там, където законът не бе успял да проследи произхода им, те бяха познати като Хенри Форд и Тобин Саймъс. За Оберон те бяха Гидиън и Болдър. Болдър беше принцът, наследникът. Родени бяха от различни майки, но един баща. Оберон знаеше, че Ръс Дъгар е бил наясно кои са, въпреки че бяха напуснали Отреза преди години, за да обикалят по широкия свят и за да учи Болдър занаята. Връщаха се у дома рядко и възможно най-дискретно. Старият шериф беше дал на Оберон копие от шофьорските им книжки, което бе разпространено от полицията в цялата страна след смъртта им. Дъгар бе скъсал документите на четири парчета, след което ги бе сложил в плик, който връчи на Оберон. Никой не продума повече за това дори след като Оберон остави плик с десет хиляди долара на изтривалката на Дъгар.

По-младият му син, Гидиън, беше опасно извратен и Оберон съзнаваше, че ако поведението му продължава да върви в тази посока, ще се наложи сам да го убие, но Джеръм Бърнел бе свършил тази работа вместо него. Болдър обаче трябваше да бъде негов наследник и водач на Отреза. Сега Оберон бе останал без мъжки наследници и беше много вероятно скоро Касандър да предприеме ход срещу него.

Именно Оберон беше взел решението Отрезът да понижи степента си на престъпна дейност, с която се бе издържал до втората половина на миналия век. Кражби, грабежи, отвличания, банкови обири, набелязване на конкурентни организации и отнемане на имуществото им, обикновено под заплаха с оръжие и понякога придружено със смъртни случаи — такива бяха методите на Отреза през по-голямата част от съществуването му. Светът обаче се бе променил и подобни дейности вече не си струваха риска, въпреки че неотдавнашното убийство на Килиан и Хъф им беше донесло четиридесет и осем хиляди долара, след като Лусиъс и Бенедикт, глупавият син на Закари Боуман, бяха успели да ги убедят, че могат да откупят живота си, ако им дадат всичките си пари и обещаят повече да не стъпват в Западна Вирджиния. След това ги бяха застреляли — но тотално се бяха изложили със скриването на телата.

Лусиъс, подпомогнат от по-малкия си брат Мариус и приятеля си Джабал, не се беше справил добре и с убийството на Харпър Грифин. Оберон не бе разпореждал смъртта на Грифин, но не биваше да се учудва, че след толкова години Мариус все пак бе пожелал да си отмъсти. Само че публичният характер на убийството много го ядоса. Беше ненужно и рискуваше да привлече внимание.

Синовете на Касандър се бяха върнали от Мейн по-рано същия ден. Мариус и Джабал веднага изчезнаха и оставиха Лусиъс да разкаже подробностите за случилото се в Мейн, а след това да обясни защо с Бенедикт не са заровили Килиан и Хъф по-надълбоко и по-надалеч от Отреза. Оберон обвиняваше Лусиъс за цялата каша, защото той беше по-големият.

От друга страна, на Лусиъс никога не бе могло да се разчита. Твърде склонен бе към насилие, което в някои случаи беше полезно. Не на всички в Отреза им стискаше да направят това, което понякога се налагаше.

Ала разказът на Лусиъс само беше увеличил тревогите му. Младежът призна, че се е наложило да претупат заравянето, защото забелязал момчето на Чарли Лътър — Пери, идиота — да се разхожда в гората, и ако ги срещнело с телата, щяло да се наложи да направят нещо и с него.

— Трябваше веднага да дойдеш при мен — каза му Оберон.

Касандър гледаше и слушаше, сложил ръка на лявото рамо на сина си в знак на подкрепа. Моята кръв, за добро или лошо, помисли си Оберон.

— Не искахме Пери да загази — отвърна Лусиъс, но това не беше причината и Оберон го знаеше. Просто беше решил да си трае за евентуалния свидетел, докато нещо не го принудеше да разкрие подробностите.

Тогава се обади Бенедикт.

— Гробът не беше толкова плитък — каза той.

— Какво?

— Изкопахме го заедно и сложихме телата на почти метър дълбочина. Имах време дори да ги затрупам с камъни, преди да ги засипем с пръст.

— Да. — Намусеното изражение на Лусиъс светна при думите на Бенедикт, които може би щяха да му помогнат да избегне гнева на Оберон. — Наистина така беше!

— Явно не е попречило на някое животно да ги изрови.

— Какво животно? — попита Лусиъс.

Оберон се замисли. Информаторът му беше доста детайлен и конкретен в описанието на сцената.

— Следи от лисица.

— Никоя лисица не би могла да изрови телата оттам — възрази Бенедикт.

— Ако не е било животно, кой е бил тогава? — обади се Касандър.

Оберон се бе почувствал стар и уморен. Всъщност знаеше отговора. Пери Лътър.

Елените се отдалечиха с потрепващи уши и опашки. Оберон още беше ядосан на Лусиъс и Бенедикт. Не се бяха справили добре със ситуацията, дори да беше вярно, че са били принудени да застрелят Килиан и Хъф по-рано от очакваното, защото Килиан посегнал към оръжието на Бенедикт. А понеже не искали да рискуват да ги спрат по каквато и да било причина с два трупа в пикапа, решили да ги заровят в сумрака близо до земята на Чарли Лътър. Мислели, че са от другата страна на границата на окръга, но грешали.

Въпросът беше дали Пери Лътър се беше натъкнал на разровената земя случайно и бе решил да я разкопае от чисто любопитство или беше станал свидетел на заравянето на телата. Момчето може и да не беше кандидат за МЕНСА, но Оберон познаваше вродената му съобразителност. Пери харесваше горите и всички знаеха, че се отдалечава на километри, но винаги успява да се върне сам — освен ако някой не го докараше с кола, защото всички в окръга го познаваха.

Виждаше много, но и много дърдореше.

Полицията не беше потвърдила официално самоличността на човека, открил заровените тела, но и без специалните му ресурси за Оберон нямаше да е трудно да се досети, че е Пери Лътър. А и Хенкел не го бе отрекъл, когато го споменаха в „Шелби“. Само че сега излизаше, че е възможно Пери не просто да се е натъкнал на гроба. Щеше да се наложи Оберон да говори с него, и то далеч от майка му и баща му, които го пазеха като мечка малките си.

Тревожеше го и частният детектив, когото Лусиъс и Джабал бяха срещнали в Портланд, след което се бе наложило да очистят Грифин, за да не се разприказва, пък и за да задоволят жаждата за кръв на Мариус. С малко късмет смъртта на Грифин щеше да пресече любопитството на този Паркър, но Оберон вече беше решил, че трябва да го проучи — за всеки случай. В Отреза нямаше интернет, нито кабелна телевизия; само няколко предплатени телефона, които сменяха на всеки две седмици. Оберон трябваше да отиде в някое интернет кафене извън окръга, за да потърси информация за Паркър.

Оставаше и проблемът с шериф Едуард Хенкел. Оберон искаше да го разкара, но се беше примирил, че ще почака до изборите. Хората в окръга харесваха Хенкел и той с лекота бе спечелил първия си мандат, ала скоро стана ясно, че не е никак приятелски настроен към Отреза. Все пак в началото бяха избягвали сериозни конфронтации. Напоследък обаче Хенкел проявяваше подчертана враждебност и Оберон реши, че не го иска за свой враг още четири години. Вече беше съставил списък с влиятелни личности, към които щяха да се обърнат с учтиви молби, подкупи или заплахи — в зависимост от човека, — за да осигурят недотам инициативен шериф на окръг Пласи.

Откриването на телата на Килиан и Хъф обаче беше най-непосредствената заплаха за Отреза. След срещата с Хенкел в закусвалнята Оберон вече беше сигурен, че шерифът ще използва всички възможности на разследването срещу тайната общност в сърцето на окръга. Може би вече се беше задействал — кой знае с кого беше разговарял или какви приятели имаше на щатско или федерално ниво. Не че беше трудно да се убие шериф — Ръс Дъгар го беше разбрал в сетните си мигове, — но последствията не бяха толкова леки.

Оберон не вярваше, че шерифската служба или който и да било друг разполага с достатъчно доказателства, за да вземе заповед за претърсване на Отреза, поне засега, но все пак звънна тук-там, за да размъти водата. Така поне щяха да си спечелят малко време и да отклонят вниманието. Ако окръгът, щатът или федералните решаха да се намесят в Отреза, почти със сигурност щеше да бъде предупреден. Тогава щеше да приведе плана си в действие и да го сподели с Касандър и другите старейшини. В случай на предстоящо нападение всеки щеше да получи задача. Междувременно самият той щеше да намери Пери Лътър и да се опита да разбере какво точно е видял той в нощта на убийството на Килиан и Хъф.

Имаше обаче един проблем, за който можеше да се погрижи веднага.

Оберон се прибра у дома. Цялата къща миришеше на оцет, защото Шера, жена му, и дъщеря им, Тамара, правеха консерви с домати, краставички и каперси за зимата. Шера беше втората му съпруга. Ожени се за нея десет години след като първата му жена, Джаел, бе починала от пневмония. Шера беше по-малката сестра на Джаел, и двете дъщери на Закари. В малка общност като Отреза такива съюзи не бяха рядкост. Гидиън беше роден от друга жена между браковете му и именно нея Оберон винеше за дефицитите на сина си. Тя също беше мъртва.

Той взе Тамара на ръце и я вдигна високо над главата си. Момиченцето беше на четири годинки, едно от най-малките деца в Отреза. Оберон се беше надявал на момче, но с времето се бе привързал силно към Тамара. Постоянно се изненадваше от любовта си към нея. Мислеше, че може би я обича повече и от Джаел и със сигурност повече от Шера. Все още искаше и син, но засега Шера не беше заченала повторно.

— Приключи ли работата си за днес? — попита Шера.

— Не, имам още една задача.

— Ще се забавиш ли?

— Не би трябвало, но когато приключа, ще трябва да се измия.

Докато говореха, той не сваляше очи от дъщеря си. Шера нямаше нищо против. Беше свикнала с поведението му. Знаеше, че е само заместител на сестра си и малко повече от животно за разплод за Оберон. Искаше й се да го дари със сина, за когото мечтаеше. Харесваха й опитите и й се струваше, че на него също му харесват, но не знаеше чие тяло ги предава.

Оберон остави дъщеря си и отиде в кабинета си. Когато се върна, Шера видя, че е препасал на колана си дълъг нож в кания. Не каза нищо, само поспря за миг да налива оцета, когато забеляза, че мъжът й взима от бараката лопатата и зелената кофа с капак, в която държеше негасената вар.

— Къде отива татко? — попита Тамара, покачена на стола до майка си.

— Има малко работа.

— Може ли да му помогна?

Шера притегли дъщеря си към себе си и я целуна по главичката.

— Когато пораснеш.