Джон Конъли
Време на мъчения (79)

79

Макар и затворена в бараката, откъдето можеше да наблюдава живота наоколо само от разстояние, Пейдж беше прекарала толкова много време в Отреза, че беше свикнала с ритъма на общността. От прозореца си можеше да познае дали има проблем, или повод за празненство. Освен това се беше научила ловко да манипулира Шера, Хана и другите жени, така че да й дават полезни сведения, и дори бе успяла да изкопчи нещичко за организацията на Отреза по време на сексуалното насилие, завършило с три бременности, въпреки че всяко зрънце информация й бе струвало болка. И сега напрежението витаеше във въздуха: нещо не беше наред. Усети го по начина, по който Оберон и Касандър излязоха от къщата на последния и започнаха да събират хора около себе си. Не се изненада, когато видя оръжията. Единствената й тревога беше какво означава това за двете им с Гейл. Тя нямаше да стъпи повече в онова мазе. Предпочиташе да умре.

Всъщност, даде си сметка тя, бездруго мога да умра.

Двете с Гейл бяха скрили камъка и парчето тухла в казанчето на тоалетната. Очите на Гейл бяха запазили обезпокоителна живост, откакто се бе сдобила с оръжията. Не бяха озарени от светлината на разсъдъка, но поне показваха някаква връзка със света наоколо. По-възрастната Пейдж едва я бе убедила да не се муси задето не употребяваха съкровищата веднага — и с това да привлече вниманието на похитителите им.

Вечерта Пейдж заспа, но се събуди още по тъмно от шума на двигатели. На площада спряха два пикапа и една кола, в които се качиха група въоръжени мъже и отново потеглиха. Оберон и Касандър не бяха сред тях, но това нямаше значение. Важното бе, че в Отреза бяха останали значително по-малко мъже, а само след няколко часа Шера и Хана щяха да дойдат със закуската, защото обикновено ги хранеха между шест и седем часа сутрин.

Пейдж се обърна към Гейл, която седеше на пода по нощница. Беше обвила коленете си с ръце и подпряла брадичка на тях, а очите й бяха вперени в жената на прозореца.

— Защо не донесеш новите ни играчки? — попита Пейдж.