Джон Конъли
Време на мъчения (47)

47

В колежа „Боудън“ бяха записани едва хиляда и осемстотин студенти, но като се има предвид, че цялото население на град Брунсуик, където се намираше, беше само двайсет хиляди души, присъствието им упражняваше значително влияние върху общността. Атмосферата през лятото беше лежерна. Есента, след завръщането на студентите, беше малко по-шумна, но отново лежерна, както и подхожда на малък, частен колеж по свободни изкуства.

Паркър харесваше Брунсуик. Имаше магазинче от веригата „Бул Муус“, претъпкано с книги и музика, което за него беше знак, че не всичко е изгубено за човечеството. А и самото градче беше хубаво, след като човек подминеше задръстванията на шосе 1 и стигнеше до улица „Плезънт“, която неслучайно се казваше така^[1]. Подмина Първа енорийска църква, където, докато седяла на пейка 23, на Хариет Бийчър Стоу за първи път й хрумнала идеята за „Чичо Томовата колиба“, и продължи към „Ашби Хаус“, където се помещаваше факултетът по религия.

Професор Иън Уилямсън седеше до прозореца на кабинета си и се развличаше, като броеше оставащите листа на най-близкото дърво. Същевременно, с половин ухо слушаше студентката, която се оплакваше от курса по „Християнска сексуална етика“, защото я карал да се чувства неудобно заради твърде образния език. Уилямсън не беше сигурен, че в курса въобще има образен език, или поне не така, както той го разбираше, но пък в днешно време студентите бяха по-склонни да се засягат в сравнение с предишните поколения. Тайничко тъгуваше за студентския радикализъм на 60-те и 70-те години, може би защото беше твърде млад, за да го преживее лично. Струваше му се, че младежите от онова време търсеха причини да се гневят, което бе напълно разбираемо — в реда на нещата е младите да се гневят. Сега младите само си търсеха причини да се обиждат, което въобще не беше същото. Четирите възрасти на човека според Уилямсън бяха Объркването, Гневът; Самодоволството и Недоволството, но беше важно да следват правилния ред.

Курсът по „Християнска сексуална етика“ дори не беше негов, но тъй като беше англичанин, а въпросната студентка — родом от Бристол, с изключително консервативно възпитание, тя беше решила да се обърне към него в момент на нужда. Той тъкмо се канеше да й предложи да замени курса с „Новият завет и неговия свят“, който щеше да й даде много по-малко поводи за недоволство, стига да отсъстваше, когато се засягаше темата за ритуалното обрязване, когато видя характерния „Мустанг“ да паркира пред сградата и от него да слиза Чарли Паркър.

— Пени — прекъсна я той посред излиянието, което според нея бе внимателно изложение на проблемите на сексуалната ориентация. — Боя се, че скоро имам друга среща. Нека помисля над проблема до края на деня и утре сутрин ще ти дам отговор.

После я дари с ослепителната си усмивка, която беше привлякла хиляди американки — добре де, няколко… по-точно три, и то в много разтегливата дефиниция на сексуален контакт — в леглото му, докато още беше ерген. Не че имаше намерение да привлича там Пени Голдсмит и не че би го направил дори ако още беше млад, необвързан докторант. Пък и откровено казано, след като бе чул възгледите й, нямаше да има и смисъл.

Чу как вратата се затвори подире й, но вече стоеше прав до прозореца и следеше придвижването на Паркър, а ако някой го гледаше отстрани, по изражението му щеше да се досети, че не е особено ентусиазиран за предстоящата среща.

Двамата не се бяха виждали от много месеци. Последния път детективът дойде, за да обсъдят реалната или измамна квалификация на проповедник на име Майкъл Уорънър от град Просперъс. В крайна сметка Уорънър бе съжалил за интереса на Паркър към делата му, но доколкото Уилямсън познаваше детектива, разкаянието, травмите и внезапната смърт бяха рискове, които вървяха ръка за ръка с общуването с него. Този факт може би обясняваше безпокойството му от завръщането на Паркър в „Боудън“. Въпреки това Уилямсън го поздрави топло, осведоми се за здравето му и му предложи кафе или чай, но гостът отказа и двете. Стори му се, че Паркър изглежда отслабнал, което се очакваше след всичко, което бе преживял. Енергията му обаче не изглеждаше намаляла, а концентрирана и може би дори подсилена.

Що се отнася до Уилямсън, в очите на Паркър той изглеждаше непроменен: същата рошава коса, същите износени кецове „Конверс“, макар сега комбинирани с дрехи в кафяво и червено, може би в чест на сезона, а може би да може при необходимост да се скрие от студентите си в купчина окапали листа. Като че ли беше обогатил колекцията в кабинета си с още няколко религиозни артефакта и нови купчини книги, въпреки че това изглеждаше невъзможно предвид претъпкаността на всички библиотеки и дори на пода при последното му посещение при професора.

— Забелязах нов курс по „Езичество, християнство и окултизъм“ — каза Паркър. — Да не би да е ваш?

— Толкова ли съм прозрачен? Всъщност това се оказа един от най-популярните курсове, които съм предлагал. Всички места са заети. Има и правостоящи. Не съм сигурен само дали ще има достатъчно казани и отвари за всички. Шегувам се, между другото.

— Схванах. И от ирония разбирам. Гледал съм „Фрейзър“^[2].

— Е, значи, по-късно ще подхвърля нещо иронично, за да ви изпитам.

Уилямсън покани Паркър да седне и самият той се настани на стола от другата страна на ниската масичка. Паркър бръкна в чантата си и извади две книги — студиите за Зеления човек, посветени на езическата фигура, открита в някои стари европейски църкви, които Уилямсън му бе заел преди време, когато Паркър се занимаваше със случая с град Просперъс. Професорът му благодари и потупа кориците им, като че ли посрещаше завърнали се у дома кучета.

— Ходих в Просперъс — сподели той.

— Наистина?

— Да, най-вече от любопитство. Много се е променил.

— За добро, надявам се.

— Подозирам, че зависи от това дали се налага да живееш там, или не. Продължават да възстановяват части от града, но като цяло изглежда, че е оцелял. Е, има какво още да се желае. Носят се много слухове за случилото се с вас и връзката му със съдбата на града.

— Повечето съм ги чувал.

— И верни ли са?

— Неслучайно се наричат „слухове“.

— Това не е отговор.

Паркър като че ли се огъна, но съвсем малко.

— Не съм сигурен, че съм готов за отговори или поне не такива, които могат да уличат мен или някого другиго.

— Имаме архив — е, по-точно казано, аз имам архив, — който колежът любезно пази под ключ. Ако имате желание, с удоволствие бих научил повече за падението на Просперъс и бих го записал. Може да се уреди документите да останат засекретени до смъртта ви.

— Ще го имам предвид, но не мога да кажа, че звучи примамливо.

— Ако ви се струва твърде официално или рисковано, с радост ще изслушам разказа и на питие. В крайна сметка историята си е история.

— Това вече може и да стане.

— Добре тогава. Струва ми се обаче, че не сте дошли само за да ми върнете книгите. Мога ли да помогна с нещо друго?

— Може би — отвърна Паркър. — Бих искал да ми разкажете за мъртвите крале.