Джон Конъли
Време на мъчения (22)

22

По-късно Бърнел си спомни, че докато стоеше над мъртвеца на паркинга пред бензиностанцията, го бе обзел силен пристъп на треперене, последван от замайване, което бързо бе преминало в сериозно гадене. Повърна в тревите в края на паркинга, а после се отпусна тежко сред тях и внимателно положи пистолета си на земята, сякаш беше заспало чудовище, което всеки миг можеше да се пробуди и отново да започне да сее смърт. Ала докато дъждът се лееше, внезапно му хрумна, че полицаите ще поискат револвера като доказателство, а оставен на мръсния бетон, можеше да се повреди. Почуди се дали да не го прибере обратно в кобура, но не искаше полицията да го свари въоръжен. Претърси джобовете си, но не намери нищо, с което да покрие пистолета.

Тогава Джеръм Бърнел си даде сметка, че хлипа.

Пейдж Дънстан прекоси паркинга и застана пред него. Държеше в ръка мобилния си телефон и Бърнел предположи, че тъкмо се е обадила в полицията. Зад нея Брайс покриваше с кърпа лицето на мъртвия помощник-шериф. Бърнел гледаше момичето, но не можеше да си спомни коя е, нито да я свърже със случилото се току-що. Както разказа и на тримата мъже в „Голямата изгубена мечка“, все едно бе излязъл от киното и беше срещнал актрисата от филма на улицата.

Що се отнася до Пейдж, тя бе забелязала, че от мъртвеца е изтекла много кръв. Надяваше се, че където и да е това копеле сега, още усеща болката от куршумите и ще продължава да я усеща, докато на самия Сатана не му омръзне от това мъчение и не измисли друго, по-изобретателно, с което да го замени. От мисълта какво щеше да я сполети, ако този мъж бе успял да я вкара в склада, й призляваше.

Вниманието й се прехвърли от мъртвите върху живите.

— Дори не знам името ви — каза тя.

— Джеръм.

— Благодаря ви, Джеръм. Аз съм Пейдж.

— Не знам какво направих.

— Какво?

— Това не бях аз. Не аз стрелях. Не аз убих тези мъже. Наблюдавах как някой друг го прави — някой, който много приличаше на мен.

Пейдж протегна ръка.

— Мисля, че трябва да влезете вътре — каза тя. — Тук ще си намерите смъртта.

Също като него, помисли си Бърнел, и погледът му се спря върху трупа, проснат на няколко крачки от него. Чу собствения си смях и се почуди дали и Пейдж го е чула. Надяваше се, че не е. Това би било лошо. Покри устата си с ръка, за да заглуши звука. Този си намери смъртта. Мъжът, който приличаше на мен, му я показа и в последния момент този я намери.

— Джеръм…?

На север проблеснаха фаровете на полицейските автомобили. Междувременно една кола спря до колонките и мъжът и жената попитаха дали всичко е наред, макар че жената вече снимаше наоколо с телефона си. Запознайте се с клюкарката на махалата.

Появата им върна Бърнел в реалността и той им беше почти признателен за това. Ако започнеше да се смее на глас, можеше никога да не спре. Не искаше да го снимат. Не искаше по новините да се появят негови снимки с оповръщана риза, изобщо не искаше да го дават по новините и точка. Вече изпълзял на брега от старата Река на лудостта, здравият разум бързо се завръщаше. Тревожеше се, че убитите от него може да имат приятели, които да приемат много тежко факта, че някакъв си търговец на бижута, на име Джеръм Бърнел, четиридесетгодишен, женен (засега), живущ в Портланд, щата Мейн, е пръснал мозъка на единия от другарите им върху хладилник за мляко и е надупчил на четири места тялото на другия — включително два пъти в гърба, за да го довърши. Хрумна му да отиде и да изтръгне телефона от ръцете й, но изведнъж в полезрението му се появиха полицейски коли, униформи и извадени оръжия, из въздуха се разнесоха заповеди. Той изгуби от поглед жената с телефона, но скоро щеше да види заснетия филм — той и мнозина други. И през цялото време един глас му нашепваше:

Ами ако имат приятели?

Ако имат семейства?

Бърнел не искаше да бъде герой и не се смяташе за такъв, но въпреки това стана. Попита дали има възможност за защита на самоличността, но нямаше големи надежди за това, дори преди жената да продаде записа си на телевизионните канали. Отказваше интервюта, но журналистите не спираха да го търсят. Отклони поканата от полицейското управление на Портланд за официалната закуска за връчване на годишните награди, но по-късно отличието му беше донесено от млад служител, който стисна ръката му и му благодари за стореното. Хората го спираха на улицата и молеха да се снимат с него. Заваляха още повече поръчки от клиенти, но той вече нямаше желание да пътува и да носи в себе си скъпоценности, защото се боеше, че някой ще го набележи. Поради това се налагаше да работи повече от дома си, следователно да прекарва повече време с Нора, а тя единствена не се впечатляваше от подвига му.

Защото знаеше.

— Голям стрелец си — казваше тя, а думите разпръсваха облачетата цигарен дим, които излизаха от устата й. — Голям мъж с пищов. А сега те е страх да излезеш от шибаната къща.

Беше права; той се страхуваше. Известността не му допадаше. Не искаше повече да носи оръжие, но му беше нужно, когато напускаше дома си, защото вече всички знаеха, че Джеръм Бърнел е в бижутерския бизнес, и…

Ами ако имат приятели? Ако имат семейства?

В крайна сметка никой не потърси телата на мъртъвците и те бяха погребани в бедняшкия сектор на гробището „Магнолия“ в Огъста. Шофьорските им книжки, според които се казваха Хенри Форд и Тобин Симъс, се оказаха висококачествени фалшификати, които не биха минали пред повечето ченгета, но явно бяха им свършили добра работа. Автомобилите им — „Сатурн“ от 1998-а и бусът „Шевролет Ескпрес Карго“ от 2000 година — бяха купени наскоро от дилъри във Вирджиния и Ню Хампшир, но още не бяха предприети стъпки за прехвърлянето на документите.

Полицаите върнаха оръжието на Бърнел. Въобще и не стана дума за повдигане на обвинения срещу него, въпреки че един следовател на име Гордън Уолш прояви любопитство към последните два изстрела и накара Бърнел да разкаже историята си няколко пъти. След това обаче се отказа — беше, ако не удовлетворен, то поне недостатъчно неудовлетворен, за да продължи разследването.

Постепенно, след като общественият интерес стихна, Бърнел отново започна да пътува, ако ще само и само да се махне от жена си.

Събитията в бензиностанцията на Дънстан обаче бяха едва част от историята и само една от причините Джеръм Бърнел да стане герой. Когато полицаите отвориха багажното отделение на буса, сред куп крадени вещи намериха едно момиче на име Кори Уайът. Ръцете и краката й бяха вързани, а в устата й беше натикана топка. Тялото й беше приковано с верига през кръста за халка, заварена към пода на буса. Уайът насочи полицията към къща в Горам, където намериха телата на Мейсън Тимард, съпругата му Дорийн, сина им Нейтан, както и останките на Тод Пелц и Бари Браун.

По-късно Кори Уайът и Пейдж Дънстан щяха да са едни от малкото посетители на Джеръм Бърнел в щатския затвор в Уорън, освен родителите му. Дънстан спря да идва след по-малко от година. След като баща й почина от сърдечно заболяване, тя продаде бензиностанцията, омъжи се и се премести в Орегон, въпреки че продължи да му пише почти до изчезването си.

— Изчезване? — прекъсна го Паркър.

— Писаха във вестниците. Беше библиотекарка в Ашланд. Един ден не се прибрала от работа. Разпитвали съпруга й, но по това време той бил в Сан Франциско по работа, така че вероятно изобщо не е бил заподозрян. Ако са установили какво се е случило с нея, не съм разбрал, а доста се рових.

Кори Уайът спря да посещава Бърнел година след влизането му в затвора. Той не получи обяснение, защото тя никога не му писа. Просто един ден беше там, а после я нямаше.