Джон Конъли
Време на мъчения (30)

30

Паркър пиеше кафе в „Петнистата брадва“ на улица „Конгрес“, четеше за плановете за поредния мащабен строеж до Старото пристанище и се чудеше колко ли още ще просъществува Портланд във вида, в който го обичаше.

Спомняше си бегло времето, когато Старото пристанище приютяваше предимно пияни ловци на омари и от онзи тип моряци, които дават лошо име на бизнеса. В началото на седемдесетте, когато идваше с родителите си в Мейн на гости на дядо си за лятото, избягваха района на улица „Търговска“. Там си беше откровено опасно. Ала повечето места, на които коравата репутация на града някога почиваше, сега бяха изчезнали. Четири десетилетия по-рано градът беше поискал федерална субсидия за подобряване на района на Старото пристанище и беше платил на хора, живеещи от социални помощи, да наредят павета и да засадят дървета. Неколцина предприемачи започнаха да купуват на едро имоти на улици „Фор“ и „Уорф“, защото бяха наясно, че ако районът ще процъфтява, то ще са му нужни ресторанти и барове, и то не от онези, в които туристите могат да бъдат пребити от рибарите. Част от характерния облик на Старото пристанище падна в жертва на този процес, но за известно време бе постигнат баланс между града, какъвто си беше, и трансформиращата визия на предприемачите за това, в което можеше да се превърне.

Но за Паркър и други като него сега около Старото пристанище имаше прекалено много нови хотели, а повечето хора, които познаваше, не можеха да си позволят да седнат в ресторантите там. Някъде по пътя градът беше решил да се преобрази в рай за изискания вкус, със съответните менюта и цени, в което нямаше нищо лошо, ако икономиката не бе тръгнала надолу. Магазините за намалени стоки стояха някак некомфортно до шумните туристически барове на улица „Уорф“, с техните пияни гуляйджии, които често привличаха нежелано полицейско присъствие. Някога редът в района се поддържаше само от една жена сержант, която обикаляше върху гърба на кон, прочут с подлия си характер, но през деветдесетте години конната полиция беше разпусната и сега тук сновяха автомобили и цяла армия от униформени.

Междувременно градската управа най-сетне бе успяла да затвори кръчмата на Сангило на улица „Хампшир“ — последният истински долнопробен бар на Старото пристанище. Затварянето му стоеше на дневен ред още откакто един двайсетинагодишен младеж остана парализиран след престрелка пред заведението, но въпреки това беше жалко да видиш края му след петдесет славни години. Братята Фулчи, които някога бяха свалили вратата на таверната, за да я използват като таран в едно сбиване, бяха безутешни.

Паркър пиеше дългото си кафе и гледаше безделниците, които се мотаеха по „Конгрес“. Улицата все още пазеше ексцентричния си вид — „Стрейндж Мейн“ продължаваше да продава видео и аудиокасети, грамофонни плочи и игри за вече несъществуващи конзоли, а „Грийн Хенд“, „Йес Буукс“ и „Лонгфелоу“ развяваха знамето на печатното слово, редом до галерии, заведения за пушене и дори огромния магазин за възрастни „Видео Експо“. Настъплението на луксозните ресторанти обаче беше достигнало и до този далечен, западен край на пристанището и не беше трудно да се досети човек, че скоро хората, обитаващи социалните квартири по улицата, ще бъдат изтикани по-надалеч, за да не смущават благородните туристи.

Телефонът му завибрира. Беше изключил звука, за да не дразни хората наоколо. Когато станеше губернатор или владетел на света — което се случеше първо, — щеше да прокара закон, принуждаващ хората да говорят по мобилните си телефони само извън заведенията под заплаха да им бъдат конфискувани или да им ги сервират като десерт. Погледна екрана; беше Гордън Уолш. Изненада се. Бяха се разделили по-топло отпреди, но това не значеше кой знае какво.

Паркър взе кафето си и излезе навън.

— Добро утро, детектив Уолш.

Не получи поздрав в замяна.

— Джеръм Бърнел наруши пробацията — извести го Уолш. — Пропуснал е задължителната среща с отговорника си и не е стъпвал в апартамента си от вчера.

Паркър затвори очи.

— По дяволите.

— Може да е избягал. Няма да е първият.

— Трябва да позвъня тук-там. Кой е отговорникът му?

— Казва се Крис Атууд. Изглежда свестен. Изчакал е до тази сутрин, преди да вдигне тревога. Каза, че искал да му даде шанс.

Дали щеше да има разлика, ако Атууд се беше обадил по-рано? Надали. Паркър не изключваше напълно възможността Бърнел да е решил да опита шанса си някъде другаде. Дори да бе казал истината в „Голямата изгубена мечка“ и да беше набелязан, това не значеше, че ще си седи кротко и ще чака да го хванат. Ала не изглеждаше да има енергията да избяга. Дори разказът го беше изтощил до крайност. Докато вървеше към таксито си, краката едва го държаха. Самият факт, че бе споделил собствената си версия за събитията, въпреки риска никой да не й повярва, беше бунтарски акт от негова страна.

— Претърсиха ли апартамента му?

Отговорникът по пробацията не се нуждаеше от специална заповед, за да претърси жилището на подопечния си, също както и за да го арестува, ако нарушеше условията.

— Преди час. Не е оставил бележка, ако това питаш.

— Някакви следи от борба?

— Не. Още ли смяташ да го поемеш като клиент?

— Може би.

— Надявам се, че ти е платил предварително.

— Това е едно от нещата, които трябва да разбера. Ще ти се обадя пак.

— Аз не работя по случая. Просто реших, че ще се заинтересуваш.

— Благодаря. Наистина.

— Виж, може Атууд да ти се обади. Чух се с него и му казах, че Бърнел те е потърсил. Евентуалният ти клиент официално е нарушил условията на пробацията. Ако няма добро оправдание, в окръжния затвор го чака свободна килия.

На Паркър му беше все едно дали Атууд ще му се обади. Нямаше какво да крие и щеше да сподели цялата информация, която Бърнел му беше дал, или поне по-голямата част от нея. Първо обаче щеше да отскочи до адвоката на Бърнел, за да провери дали наистина му е оставил плика с пари, както бе обещал. Не че парите му трябваха, но човек, който се надява да се скрие от закона, би използвал всички пари в брой, с които разполага. Ако Бърнел беше оставил плика на адвоката си, със сигурност не беше избягал.

Бяха го докопали.