Джон Конъли
Време на мъчения (31)

31

Адвокатът на Джеръм Бърнел, именущ се Олег Кастин, известен още като Мокси Кастин, работеше в малка кантора на улица „Марджинал“. Сред юридическите кръгове в Мейн той беше прословут с неспособността си да функционира без кутийка от любимата си газирана напитка. През XIX век „Мокси“^[1] се продавала като патентовано лекарство срещу парализа, омекване на мозъка и импотентност. Рекламата ще да е била заслужена, защото Кастин бягаше в маратони, имаше коефициент на интелигентност на гений и беше прочут като майстор на шпагата в леглото. Не че човек можеше да се досети за всичко това, като го погледнеше: Мокси беше висок едва метър и шейсет и седем и имаше поне двайсетина излишни кила, а лицето и маниерите му напомняха на катерица, готвеща се за зимен сън.

Когато Паркър пристигна, в приемната нямаше секретарка, но през отворената врата на кабинета се виждаше Кастин, излегнат в стола си. Носеше розова риза и жълти тиранти, а краката му, обути в раирани крачоли, бяха подпрени на издърпаното най-долно чекмедже на бюрото му. Ръцете му бяха долепени върху корема, а часовникът на китката му беше достатъчно голям, за да краси църковна кула.

— Смущаваш дрямката ми — каза той с полуотворено око, когато Паркър влезе и седна.

— Надявам се, че някой не си плаща за нея.

— Най-добре мисля, докато тялото ми е в покой, а и това ми позволява да изразходвам огромни количества енергия, когато е нужно.

Съзнанието на Паркър обрисува неприятна картина, в която подпухналият Мокси употребяваше въпросната енергия с някое от множеството си завоевания от женски пол. Понякога силата на въображението му го тревожеше.

— Не искам да знам — каза той.

— За Джеръм Бърнел ли идваш?

— Точно така.

— Посъветвах го да не те наема, но не ме послуша. Трябва да се подпишеш за парите.

Адвокатът не изглеждаше излишно разтревожен от ненадейното изчезване на клиента си дори според собствените си широки стандарти.

— Не си ли чул? — попита Паркър.

Кастин отвори и другото си око и се обърна към него. При по-демонстративен човек жестът му би се равнявал на това, да стисне детектива за гърлото и да го разтърси, за да изскубне всички сведения, които има.

— Какво да чуя?

— Вчера не се е явил на срещата в службата за пробация. От днес се смята, че е в нарушение.

— Защо, мамка му, никой нищо не ми е казал?

— Може да пробваш да си вдигаш телефона.

— Имам много работа този следобед. Трябваше да презаредя батериите.

Той пусна крака на пода и се завъртя към Паркър. Вдигна слушалката на телефона и звънна на Атууд, който потвърди думите на Паркър.

— По дяволите — изруга Кастин.

Той посегна към кутийката „Мокси“ на бюрото си, пресуши я, хвърли я в кошчето в ъгъла и извади още една от малкия хладилник под прозореца.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Току-що пих кафе. Мислиш ли, че е избягал?

— Не беше от този тип.

— Не го познавам толкова добре, но и аз останах със същото впечатление. С колко пари разполага?

— Не мога да ти кажа.

— Хайде, Мокси.

— Ще поемеш ли случая?

— Иначе нямаше да съм тук.

Кастин отключи най-горното чекмедже, извади плика на Бърнел и го връчи на Паркър заедно с книгата за разписки.

— Подпиши тук.

Паркър подписа.

— Е, Бърнел има ли достъп до някакви средства? — повтори той въпроса си.

— Не много. Докато беше вътре, имах достъп до сметките му. Почти нищо не е останало. Освен тези тук, има още към две хилядарки.

— Може ли да провериш дали е теглил вчера, или днес?

Кастин влезе в онлайн сметката на Бърнел.

— Не, там са си.

— Кой бяга без пари?

— Никой.

— Ти го защитаваше. Мислиш ли, че го е извършил?

— Това с порното ли? Не съм питал. Не беше моя работа.

— Той обаче е отричал.

— Да.

— А ти повярва ли му?

— Не пожела да се признае за виновен, за да смекчи присъдата. Това е необичайно. Имахме шансове заради другото — нали се сещаш, стрелбата в бензиностанцията. Опитах се да го убедя, че е в негов интерес да сключи споразумение, но той се запъна.

— Е?

— Това не значи, че не го е направил. Гледал е достатъчно филми, за да знае, че всичко, свързано с деца и секс, ще го направи доста непопулярна фигура в „Уорън“. Не искаше въобще да бъде осъден. Не го виня. Може да се каже, че заложи и изгуби.

— Ами ако не лъже?

— В крайна сметка истината не е важна. Важното е какво могат да докажат и какво аз мога да докажа или опровергая на свой ред. Ако тяхното доказателство е по-добро от моето, губя и клиентът ми също губи. Аз изгубих, Бърнел също изгуби.

— Доста цинично дори за адвокат.

— Просто реалистично. Но като сме седнали да си говорим на четири очи, ще ти кажа, че Бърнел изглеждаше шокиран от това, което бяха намерили в дома му, и не беше просто от изненадата, че са го хванали. Но ако снимките не са били негови, то някой или някои са организирали цял заговор, за да го накиснат. Не че е невъзможно, но заглавието „Бърнел е виновен“ се продаваше по-лесно.

Той отпи голяма глътка от кутийката.

— Виж сега, може би съм повярвал, че е невинен. Фирмата го беше представлявала и преди — дребна работа, гражданско дело. Харесвах го. Още го харесвам.

— И си поддържал контакт с него, докато е бил в „Уорън“?

— Точно така. Не си падам по зарязването на клиенти. Помагам с каквото мога. Намерих му квартира, уредих му работа. Последния път, когато се чухме, каза, че ще я приеме.

— Кога беше това?

— Вчера сутринта.

— Спомена ли нещо за среща с Атууд?

— Само че след час-два тръгва към „Уошингтън Авеню“. Не звучеше като да е проблем. Това му бяха първите дни навън. Още не му тежеше.

Паркър чу отварянето на врата зад гърба си. Секретарката на Кастин се беше върнала. Беше в края на петдесетте и изглеждаше така, сякаш би сритала Мокси в топките, ако се пробва с нея.

— Какъв беше животът му? — попита Паркър.

— Труден. В началото жена му стоеше до него и присъства в съда, но не бяха близки, а и нито единият не се преструваше, че бракът им не е на разпадане. Никой не се изненада, когато тя поиска развод.

— Някаква идея къде е тя в момента?

— Напусна града. Мисля, че беше някъде от Вирджиния или Западна Вирджиния и се върна там. Не, чакай… Охайо беше. Някъде в Охайо. Звучи като заглавие на песен, нали? Бяха женени от осем години, така че съдията присъди общи условия, което е половината от периода на брака, и тя получи четири години издръжка, както и традиционното обезщетение за преместване. Всичко приключи преди няколко месеца. Мога да прегледам записите на плащанията и да видим къде се намира банката й.

— Ще ми бъде от полза.

Кастин почукна с кутийката по бюрото.

— Може би Бърнел ще изскочи отнякъде — каза той. — Някои изпадат в паника след излизането от пандиза. Преходът е много труден. Пият, друсат се, заминават за Флорида — какво ли не правят. Ще звънна тук-там да видя дали мога да намаля пораженията.

Той пресуши и втората кутийка и я запрати след първата, после взе очилата си и посочи плика.

— Той каза, че не иска договор. Само да ти дам парите.

— Аз ще си водя отчет за часовете и ще върна каквото не съм заслужил.

— Имам чувството, че ще си ги заслужиш докрай — отвърна Кастин, без да оригиналничи. — Препоръчвам ти обаче да подпишеш общо споразумение с фирмата. Ще имаш право да пазиш тайната на клиента — не че си човек, който няма да съдейства на силите на закона, ако го помолят.

Той извади един формуляр от папка и добави някои неща на ръка, след което го подаде на Паркър. Той му хвърли един поглед, преди да подпише.

— Ще събера информацията, която ти е нужна, и ще ти я пратя по имейла — обеща Кастин. — Ако искаш, ще ти направя и хартиени копия.

— Разпечатай всичко, моля те. Обади ми се, когато е готово, и аз ще мина да го взема. Имаш ли резервен ключ за апартамента му?

Кастин претърси едно чекмедже, намери връзка ключове и откачи един, маркиран със синьо тиксо.

— Гледай да не безпокоиш съседите.

— Твой ли е апартаментът?

— Цялата сграда е моя.

За момент Паркър си помисли, че е трябвало да стане адвокат. Сигурно щеше да понесе срама, ако това щеше да му донесе цяла жилищна сграда.

— Само още един въпрос — каза той.

— Да?

— Бърнел споменавал ли е за човек на име Харпър Грифин?

Лицето на Кастин се изкриви от болка.

— Да. Каза, че Грифин е направил живота му зад решетките ад. Опитах се да звънна няколко телефона и ми се струва, че за малко нещата се бяха уталожили, но нали знаеш…

Той започна да прелиства визитките си отнесено, сякаш вече размишляваше как да потуши огъня, който заплашваше окончателно да изгори мостовете на клиента му. Пръстите му внезапно спряха.

— Той не е избягал — каза.

— И аз така мисля.

Кастин кимна.

— Той не вярваше, че е герой. Каза, че просто се е уплашил и е застрелял двама души.

— Разбирам го.

— Да — отвърна Кастин. — Сигурно го разбираш.