Джон Конъли
Време на мъчения (42)

42

Телефонът на Паркър иззвъня малко след шест сутринта. Нищо хубаво не можеше да се очаква от позвъняване по това време на денонощието, особено в неделя.

Беше Мокси Кастин.

— Пусни си Канал 6 — каза той. — Изглежда, някой е изгорил Харпър Грифин жив…

Паркър изгледа новините, докато се обличаше, след което подкара към „Форест Авеню“, паркира на няколко преки от местопрестъплението и отиде пеш до полицейските заграждения. От другата им страна имаше множество автомобили, някои с отличителни знаци, други — без, и един бус на следствието. Отдясно видя автомобила на Съдебна медицина и няколко души в гащеризони. Около колата на Грифин бяха наредени паравани, които да я предпазват от любопитните зяпачи, които вече се бяха наредили наоколо. Вятърът разнасяше смрадта на изгорения автомобил. Отблизо полицаите усещаха миризмата и на Грифин.

Телефонът на Паркър иззвъня: отново беше Кастин.

— Поразпитах тук-там — каза той. — Трупът още не е идентифициран, но колата категорично е на Грифин, а около гърдите и шията на жертвата са открити разтопени найлони. Изглежда, е бил вързан за седалката и оставен да изгори. Искаш ли да уговоря среща в полицията? Колкото по-скоро им разкажем, каквото знаем, толкова по-добре.

— Не, аз ще се обадя. Ако ти го направиш, от самото начало ще им станем неприятни.

— Имаш приятели в полицията ли?

Паркър се загледа в жената, която излезе иззад параваните. Лицето й беше скрито зад маска, а на ръцете си носеше сини латексови ръкавици. Изхвърли ги в чувала за боклук, а после свали и маската, но Паркър я беше познал още в мига, в който я зърна.

Шарън Мейси. Бяха излизали заедно и не се получи, но поне не беше оставил изгорени мостове след себе си.

— Може да се каже — отвърна той.

— От твоята уста това е най-доброто, което може да се очаква при тези обстоятелства. Кажи само кога и ще дойда.

— Разбира се.

— Ти каза, че нещата могат да се оплескат. Е, не ме излъга.

Паркър затвори в момента, в който Ейнджъл и Луис се появиха. Беше им се обадил, преди да тръгне.

Луис погледна параваните и подуши въздуха.

— Хм, не се получи много добре — отбеляза той.

Ейнджъл и Луис отидоха да вземат кафе и закуски, а Паркър остана на сцената на местопрестъплението, за да се опита да привлече вниманието на Мейси. Заобиколи огражденията, така че да попадне в полезрението й. Не се наложи да й маха или дори да подсвирне — тя го забеляза достатъчно бързо. А и ако беше подсвирнал на Шарън Мейси, нищо чудно да беше се озовал в болницата, на системи. Тя каза нещо на другия детектив от Отдела за криминални разследвания. Доколкото Паркър си спомняше, онзи се казваше Фароу или Фарнам, или нещо такова, и се беше записал да учи наказателно право в един от местните колежи, възползвайки се от петдесетпроцентовото намаление на таксата за обучение. Явно беше амбициозен младеж и вероятно тайничко се радваше, че някой е подпалил Харпър Грифин. Убийствата бяха удобно стъпало за всички кариеристи. Фарлоу или Фробишър като че ли изрази желание да последва Мейси, но тя го спря. Той отстъпи назад и я проследи с разочарования поглед на куче, вързано пред магазина.

Мейси изглеждаше добре, но тя винаги си бе изглеждаше така. Беше дребничка, мургава и красива. Паркър бе изтървал шанса си с нея, но не съжаляваше за това. Добре де, само мъничко. Според клюките сега тя се виждаше с Клиф Сандърс, един от новото племе ресторантьори в града. Сандърс вече беше отворил две заведения, в които размерите на порциите бяха обратнопропорционални на цените им, и планираше да отвори още две до началото на следващия туристически сезон. Това потвърждаваше подозрението на Паркър, че много скоро всички жители на града със средни доходи ще могат да се хранят навън само в часовете с намаления и в закусвалните.

— Гледаш сеир? Не е в твой стил — отбеляза Мейси, когато стигна до Паркър.

Той посочи колата на Грифин.

— Самоубийство или е заспал с цигара?

— Още не сме направили официално изявление. Ако гледаш новините по-късно, вероятно ще научиш нещо.

— Като например че е бил вързан за седалката, преди да го убият?

Усмивката на Мейси не изчезна, само се опита да се качи в очите, но се спря някъде около скулите.

— Добре си се осведомил.

— При това без помощта на новините. Мисля, че трябва да поседнем някъде.

— Знаеш ли кой е в колата?

— Харпър Грифин. Ако не е той, ще ти дам един долар.

— Приятел?

— Далеч не.

— Клиент?

— Още не съм толкова отчаян. Върша една работа за Мокси Кастин и Харпър Грифин влезе в обсега ми.

— Как по-точно?

— Точно затова искам да се видим — ти, аз, Мокси и който още трябва. Виж, не става дума за клиентска тайна: просто реших, че е по-добре аз да направя първата крачка. Нямам какво да крия, но клиентът на Мокси вече си има достатъчно проблеми, а и случаят е негов, не мой.

— Въпросният клиент да не е случайно Джеръм Бърнел?

Умна е, по дяволите, помисли си Паркър, но на глас каза само:

— Впечатляващо.

— Четох бюлетините. Кажи на Мокси да бъде на улица „Мидъл“ след час. Ако не дойде навреме, лично ще отида в офиса му, за да проверя колко кутийки от онова неговото безалкохолно ще успея да навра в задника му. И преди да се обадиш — Мейси вдигна предупредително пръст, а усмивката напълно изчезна от лицето й, — трябва ли да мисля за заповед за арестуването на Бърнел?

Паркър погледна покрай нея към колата, която се виждаше през една пролука между параваните. Тялото на Грифин беше покрито с бял найлон, но отдолу личаха овъглените му останки. Именно този въпрос на Мейси беше причината да отлага споменаването на Бърнел до идването на Мокси Кастин. Не си представяше Бърнел да върже някого за седалката на колата му и да го запали, но пък вероятно и никой не си бе представял, че може да застреля двама души на бензиностанция, а ако някой имаше мотив да убие Харпър Грифин, то това беше Джеръм Бърнел. Сега, след очистването на Грифин, изглеждаше напълно възможно Бърнел въобще да не е бил отвлечен, а само да се е покрил, за да издебне мъчителя си.

Само че не му се струваше правдоподобно. Ако бяха намерили Грифин намушкан или пребит в пристъп на паника или ярост, Паркър може би щеше да включи името на Бърнел в списъка на заподозрените, но едновременно с това щеше да очаква да открият и самия него до тялото. Бърнел нямаше да избяга, а щеше да изчака ченгетата да дойдат и да го приберат. Не, убийството на Грифин говореше за садизъм и предумишленост, както и за участието на повече от един човек. Не можеше да си представи Бърнел със съучастник. Не му бяха останали толкова много приятели.

Мейси чакаше отговора му.

— Не — каза той. — Не го е направил Бърнел.

— Звучиш доста убедено.

— Видях го.

— И мислиш, че не е такъв.

— Не би подпалил човека жив, но и това не е всичко.

— А останалото?

— Мисля, че Бърнел е мъртъв. А ако не е, може би му се иска да беше.

Мейси се замисли над думите му, после се извърна леко, така че и тя да вижда останките от колата и тялото вътре.

— Значи, смяташ, че който е пречукал Грифин…

— Е пречукал и Бърнел? Възможно е. Дори твърде вероятно.

— Обади се на Мокси — отвърна тя. — Веднага.