Джон Конъли
Време на мъчения (24)

24

Всички в окръг Пласи го знаеха като Отреза заради мястото след процепа в хълма, който се издигаше над северния му край. Отрезът не беше голям, може би общо двайсет и пет квадратни километра, но целият беше частна собственост. Хората, които живееха там, предпочитаха уединението, поне доколкото бе възможно то в XXI век.

Окръг Пласи се намираше на изток от Чарлстън — там, където гористите хълмове отстъпваха пред обработваемите земи. Технически погледнато, според езика на Апалачите, това беше долчината между два хребета, по-скоро плитка, отколкото дълбока, земята — с едва забележим наклон за онзи, навлязъл в територията на Отреза. Това беше другото особено нещо: Отрезът беше едновременно и мястото, и неговите обитатели. Те живееха в Отреза и те бяха Отрезът. Той беше в тях и създаден от тях, а те — от него. Понякога използваха названието в единствено, друг път в множествено число: Отрезът е, Отрезът са. Това нямаше никакво значение: всичко беше Отрезът. За външните хора може да беше объркващо, но жителите на окръг Пласи се стараеха въобще да не споменават Отреза, особено пред непознати. Така беше по-добре.

От време на време Отрезът отскачаше до Мортънсвил, Търли и Гайърс Кросинг — трите основни поселища в окръга, — за да си напазаруват продукти, в редки случаи да посетят и лекар. Като цяло си бяха самодостатъчни и така бе от поколения. Отглеждаха сами плодовете и зеленчуците си, също така и свине, малко говеда и много пилета. Държаха дори кошери, но напоследък имаха проблеми с тях, подобно на много други пчелари. Осуалд Хоузи знаеше това, защото самият той гледаше пчели и защото един тип от Отреза — вероятно от по-младите Гантли, но не можеше да бъде сигурен, — го бе потърсил преди година и нещо, за да обсъдят въпроса. Пестициди — това беше обяснението на Осуалд, но младият Гантли възрази, че в Отреза не употребяват такива неща. Осуалд се опита да му каже, че това е чудесно, но освен ако не държат пчелите си вързани с връвчици за кошерите, те все ще намират пестициди, независимо дали му харесва, или не.

При тия думи младият Гантли свали сламената си шапка, отри челото си с ръкав и погледна с отвращение къщите и фермите, които съставляваха по-голямата част от Гайърс Кросинг, като че ли, ако имаше власт, би изтрил и тях, и всички като тях от лицето на земята. После благодари на Осуалд за отделеното време и си тръгна. Вечерта Осуалд намери на прага си пет гърненца с пресен мед и трябваше да признае, че сигурно е много качествен, макар да съдеше само по миризмата, защото и дяволът не можеше да го накара да го вкуси.

Такива бяха срещите на местните жители с Отреза: неочаквани, обикновено вежливи, но дистанцирани и рядко повтарящи се. А след тях местните неизменно се прибираха у дома, обзети от тягостно безпокойство, спяха лошо, ставаха напрегнати и раздразнителни към близките си, въпреки че се опитваха да ги държат наблизо — на сигурно място зад стените и оградите.

Хората от Отреза не бяха като тях. Те принадлежаха на един по-стар порядък.

Гайърс Кросинг беше разположен на запад от Отреза, а Мортънсвил — на изток. Другите близки селища бяха окръжният град, Търли, на юг, и малкият Дийп Дел на север. Ако човек погледнеше картата, би му се сторило, че Отрезът е обграден отвсякъде, като стара реликва в капана на новото, но местните се чувстваха така, сякаш те са оставени на милостта на Отреза. Той се разпростираше като тумор в сърцето на окръг Пласи, постоянен източник на потенциална заплаха, и те нямаше да познаят метастазите, докато не започнеха да мрат като мухи.

В защита на Отреза и неговото население — ако изобщо имаха нужда някой да се застъпи за тях, а те нямаха, — трябва да изясним, че митологията, която до голяма степен ги заобикаляше, произтичаше от миналите векове. Тогава първите жители на Отреза, които колонизирали местността преди другите заселници и водили битки с индианците шоуни, докато не постигнали примирие и права над земята, се сблъскали със спекулантите и новите имигранти от Европа.

В началото хората от Отреза — смесица от скандинавци, шотландци и всевъзможни мелези, не се ползвали с доверие. Другите смятали, че отношенията им с шоуните са прекалено близки, за да се смятат за почтени бели хора — впечатление, което се затвърждавало още повече от системата на обща собственост върху земята, която практикували и която също били заели от индианците, на които идеята да притежават определено парче земя била напълно чужда. През 1774 г. Отрезът отказал да участва във Войната на Кресап, в която земевладелецът спекулант Майкъл Кресап повел група доброволци на наказателна мисия срещу селата на шоуните в отговор на техните нападения срещу новите поселища. Отрезът споделял схващането на шоуните, че бързото разрастване на градовете представлява заплаха за начина им на живот и когато част от близките на мирния вожд Минго, известен като Лоуган, били избити от хората на Кресап, твърдяло се, че Отрезът е дал убежище на останалите. В замяна на това, когато воините на Лоуган започнали да убиват заселници като отмъщение, Отрезът бил пощаден.

Носеше се обаче мълва, че не само шоуните са избивали бели мъже и жени, но и че Отрезът е използвал конфликта, за да разчисти най-проблемните си съседи и да разшири сферата си на влияние. Две цели фамилии минали под ножа, заедно с жените и децата, а жестокостта на деянието била непозната дори за набезите на шоуните. Слуховете били толкова упорити, че достигнали до ушите на граф Дънмор, губернаторът на Вирджиния, и когато той се запътил да се разправи с шоуните и техния вожд Царевичният кочан, имал намерение да озапти и Отреза.

Дънмор планирал да хване шоуните в клещи, като раздели войската си на две. Едната част, водена лично от него, трябвало да атакува от север, а другата, предвождана от импозантния Андрю Луис, щяла да настъпи от юг. Луис бил особен трън в задника на Отреза и според някои именно по тяхно подстрекаване шоуните устроили засада на Луис при слива на реките Канауа и Охайо. Резултатът бил тежки загуби и за двете страни, индианците били тласнати в отстъпление и в крайна сметка били принудени да подпишат Договора от Камп Шарлот, в който се отказвали от претенциите си върху земите на юг от река Охайо. Това влошило отношенията между тях и Отреза и довело до нелепата ситуация по време на Войната за независимост, когато индианците застанали на страната на британците и Отрезът вдигнали оръжие срещу бившите си съюзници. Фактът, че не се колебаели да дръпнат спусъците, говори красноречиво за тях.

Дотогава характерът на заселниците в Отреза вече се бил изяснил: те не се смесвали с другите, не сътрудничели на властите повече от наложителния минимум, и съществували изцяло благодарение на помощта помежду си. С напредването на десетилетията и вековете било неизбежно изолацията му да бъде застрашена, както и да се появи известна връзка с модерния свят. Мъжете от Отреза се били в Гражданската война, а по-късно и в двете Световни войни. Някои даже заминали за Корея и Виетнам. Но и там те винаги странели от бойните си другари, а след връщането в родината почти не поддържали връзка с тях.

В началото Отрезът се състоял от ядро от дванайсет семейства, всяко от което живеело достатъчно близо до поне още едно домакинство, за да се виждат помежду си. Централната зона, известна като Квадрата, била оградена с редица стени и огради, допълнително подсилвани с бодливи храсти и ровове. Външните посетители не били добре дошли и рядко навлизали по-далеч от първия или втория пръстен, преди да бъдат забелязани и отпратени.

Разбира се, някои от натрапниците се водели от нещо повече от чисто любопитство. Носеха се слухове, че Отрезът е находище на сребро и злато, от което жителите на поселището се издържат. Тези теории обаче никога не се потвърдиха въпреки усилията на множество нелегални експедиции.

Към средата на XIX век се разнесла мълва за поклонничество пред дявола и жертвоприношения на деца, до голяма степен подклаждана от един проповедник на възстановителното движение, на име Уилбър Тори, ученик на Лаймън Бийчър, съосновател на Американското въздържателско дружество. Тори се установил в Мортънсвил и се опитвал да проникне в Отреза, за да разбере каква форма на религиозна вяра изповядва по-голямата част от населението му, тъй като и тогава, както сега, само шепа от жителите му присъствали на службите в околните църкви. Тори бил пропъден от семейство Лайдел, които обитавали най-южните части на поселището. Когато направил втори опит, бил прогонен с оръжие и предупреден, че следващия път го чака куршум. Унижен и убеден, че Отрезът е зло, което трябва да бъде изцелено преди Второто пришествие, Тори започнал да проповядва срещу него и да сее страх и недоволство сред хората, живеещи край границите му.

През нощта на 23 януари 1855 г. Уилбър Тори изчезнал. Издадена била заповед за претърсване на Отреза — първото голямо нахлуване в затворената общност след схватките през предишното столетие. Няколко дни семействата в Отреза живели под насочени дула, целият район бил претърсен от мъже с кучета, но след като не открили и помен от Тори, се наложило да прекратят операцията. Едва век по-късно в горите близо до Грантсвил, окръг Калхун, било открито тяло, идентифицирано като Уилбър Тори. Всички пръсти на дясната му ръка липсвали, а в слепоочната кост на черепа му била установена фрактура, предизвикана от силно нагряване. В устата му намерили остатъци от нещо, подобно на пепел, а вътрешността на черепа му била почерняла. Заключението било, че устата на Тори е била натъпкана с възпламенима материя, която е била запалена и е причинила обгарянето и фрактурата на черепа. Наличието на пепел в устата показвала, че това се е случило, докато още е бил жив.

Претърсването през 1855 г. бил последният случай, в който външният свят и по-конкретно, силите на реда, се намесвали по подобен начин в живота на Отреза. По-старшите семейства постановили да не се дават повече поводи на външния свят да нахлува в техния и взели мерки за избягване на явни конфронтации, които биха предизвикали интереса на местните, щатските или федералните власти. Само че това не означавало, че обръщат другата буза; напротив, те методично се заели да покажат ясно на съседите си, че не бива да безпокоят Отреза и че всеки сблъсък ще завърши зле за противниците й. Домашни любимци изчезвали от дворовете, маскирани индивиди раздавали юмруци, автомобили, къщи и дори предприятия изгаряли до основи, а в най-крайните случаи неколцина души последвали участта на Уилбър Тори и изчезнали, без никой да чуе повече за тях.

Въпреки че никой не го казвал на глас, ясно било, че това е работа на Отреза.

И както понякога се случва, когато някой потенциален източник за заплаха не може да бъде изкоренен и вместо това се намира начин за съжителство с него, четирите основни общности в окръг Пласи свикнали да стъпват внимателно около Отреза и като цяло спрели дори да споменават открито за съществуването му. Това си имало и някои предимства — Отрезът, в стремежа си да си осигури неприкосновеност и да не привлича вниманието на закона, сам се бе заел да се разправя с престъпните елементи, застрашаващи мира в окръг Пласи. По пътищата нямаше рокерски банди, нямаше и лаборатории за метамфетамин — всички производители, дори най-дребните, биваха бързо отклонявани от този бизнес под заплахата да се озоват на два метра под земята, а един кратък опит на „Паганите“^[1] да се установят наблизо завърши с удавянето на един от водачите им в ров, притиснат към дъното от собствения си „Харли Дейвидсън“. Тук дори посегателствата срещу частната собственост бяха най-редки в целия щат. Ако човек не се вглеждаше твърде надълбоко, можеше да му се стори, че Отрезът е особена сила на доброто, грижеща се за реда наоколо в името на собственото си спокойствие.

Ала хората в окръг Пласи знаеха, че не е така.

Оберон прекоси централния площад на Отреза под просветляващо утринно небе. Фамилията му беше Олдхаузър, но хората толкова рядко я използваха, че вече почти не я свързваше със себе си. А и това вероятно не бе името, с което бяха дошли предците му в Новия свят и което никой не помнеше.

Олдхаузър, т.е. обитателят на старата къща, беше изковано в Отреза. В началото то се отнасяше до основите на една порутена колиба, открита от прароднините му на тази земя, която според шоуните била построена преди векове от бледолик мъж с меч. Какво се бе случило с него, те не можеха да кажат. Според преданията един ден просто изчезнал и оставил обиталището си на разрухата.

Името Олдхаузър обаче си остана подходящо, защото Оберон беше пазителят на бункера.

Той беше едър мъж, метър и деветдесет и осем висок по боси крака, с дълга сива коса. Беше почти на шейсет, но косата му се бе прошарила още преди трийсетата година — преждевременното посивяване беше генетично наследство от страна на баща му. Имаше гъста брада и носеше джинси и работни обувки, а върху ризата си — син, подплатен елек, който да го пази от сутрешния хлад. Ръцете му бяха целите в белези, а от лявата липсваха горните фаланги на кутрето и безименния пръст, които по невнимание бе отрязал с трион още като момче. Очите му бяха яркозелени и му придаваха неземен вид, причината баща му да го дари с името на приказен крал. В Отреза бе традиция на децата да се дават славни имена и общността беше пълна със съименници на богове, древни владетели и библейски персонажи.

От лявата страна на Оберон се намираше домът му, скрит зад ред ели. Къщата му представляваше двуетажна постройка от дърво и камък и датираше в този си вид от началото на XIX век, въпреки че предците му бяха обитавали същото място още от осемнайсетото столетие. Когато излезе от къщи, жена му, Шера, и дъщеря му още спяха.

От другата страна на площада се намираше домът на Касандър Хоб, дясната ръка на Оберон. Касандър беше навън, пиеше кафе и пушеше цигара. Синовете му още бяха в Мейн. Когато се върнеха, Оберон отново щеше да ги прати в странство — да търсят празни имоти с ценности вътре или лесни мишени за тероризиране и ограбване. Зимата наближаваше и Отрезът щеше да прекрати набезите с падането на първия сняг. Дотогава продължаваха да търсят начини да обогатят хазната.

Касандър вдигна чашата си за поздрав, но не помръдна. Знаеше къде отива Оберон и какво ще направи, щом стигне там. Сметна, че е по-добре да го остави на мира. Щеше сам да сподели заключенията си, когато му дойде времето.

Но също така беше вярно, че през последните месеци дистанцията помежду им се бе увеличила. Касандър бе по-млад с цяло десетилетие, но дори външно приличаше на по-възрастния си приятел, въпреки че косата му беше по-къса и тъмна, а очите му бяха кафяви. Имаше двама сина, за разлика от Оберон, който нямаше нито един, а и Шера с нищо не показваше, че може да му роди мъжки наследник. Това само по себе си не беше достатъчна причина Оберон да отстъпи в полза на Касандър, но трябваше да се вземе предвид и нарасналата предпазливост на Олдхаузър. Вече не беше готов да поема толкова рискове, а това струваше пари на Отреза. Според Касандър Оберон се плашеше от модерния свят, а страхът му бе като пукнатината в камък — слабост в основата на здание, която неминуемо щеше да става все по-опасна с времето. Старото му аз се показа само покрай случая с Джеръм Бърнел, и то защото беше лично засегнат. Не беше достатъчно обаче водачът да действа само в свой интерес: трябваше да мисли и за нуждите на цялата общност.

Пък и Шера…

Всичко това, стаено във вдигането на една чаша и размяната на кимвания в хладната есенна утрин.

От южната страна на площада тръгваше един от основните пътища на Отреза, който минаваше покрай още шест къщи и стигаше до шосето — най-близката връзка с външния свят. Подобни пътища имаше също от изток и запад. След километър и половина те се раздвояваха в различни посоки, една от които беше на север, и се съединяваха малко преди северната граница на Отреза. От тези главни артерии тръгваха по-малки пътеки и алеи, някои достатъчно широки за превозни средства, но повечето едва достатъчни да мине човек. Основните пътища за влизане и излизане от Отреза бяха под постоянно електронно наблюдение, така че всяко превозно средство, което навлезеше в територията, без да деактивира системата, веднага предизвикваше реакция от обитателите на най-близката къща. За малките пътеки се използваха по-примитивни методи на наблюдение и защита, включително жици, закачени към звънци, примки, а на някои места и стоманени капани за животни. От много години никой не се бе опитвал да пристъпи неканен в Отреза, но Оберон не позволяваше бдителността им да отслабне.

На север от площада, на малко под километър навътре в най-старите гори на Отреза, се възправяше своеобразно здание: ниска, двуетажна постройка с квадратна форма, някога част от първоначалните укрепления — когато главните семейства живееха предимно в границите на Квадрата и неговите околности, защитени с ограда от заострени греди. Днес преградите бяха почти изчезнали, въпреки че част от тях още се забелязваха в гората и около Квадрата. Касандър например използваше една от тях за връзване на домати, също като баща си и дядо си преди това. Бункерът все още беше в добро състояние, но природата си бе позволила да постъпи с него, както си знае, и преди повече от век през него бе прорасъл голям дъб, който сега вече беше на умиране. Вместо да оставят постройката да се разсипе обаче, хората от Отреза я ремонтираха, сложиха дъски, където е нужно, възстановиха покрива и така бункерът и дъбът се превърнаха в едно цяло, смесица от природно и човешко творение. От южната страна имаше врата, а няколкото малки, стъклени прозореца с решетки позволяваха на светлината да влиза от всички посоки.

Отляво на бункера имаше стара конюшня. Вътре Оберон държеше две кучки, които скоро щяха да родят, така че отиде да нагледа първо тях. Всичко беше наред или поне така изглеждаше: съпругата му се оправяше с кучките по-добре от него, но всички носеха отговорност за тях, също както и за добитъка, свинете и пилците, за плодовите храсти и зеленчуковите градини.

Оберон залости вратата след себе си и тръгна по пътеката към бункера. Усети как се задъхва и пулсът му се учестява, както винаги в такива моменти. Макар и след толкова много години, чувството на благоговение не намаляваше.

Ключът за бункера беше единственият, закачен на парчето кост на стената. Костта беше старателно издялана във формата на корона. Изглеждаше така, сякаш е взета от животно, макар и отдавна умряло, но Оберон знаеше, че това всъщност е част от бедрото на жена на име Корин Дотрис, умряла през 1952 г. след дълги години на служба в Отреза, въпреки че самата тя надали би се описала по същия начин.

Оберон поспря, преди да отключи вратата. Листата на дърветата окапваха и през пролуките се виждаха слънчевите лъчи, които се отразяваха от дъгата жици над Квадрата, предназначена да попречи на хеликоптер да кацне на единственото място в територията, достъпно от въздуха. Жиците бяха опънати през 1993 г., когато Отрезът следеше с интерес и тревога обсадата на ФБР на селището Клон Давидов в Уейко, Тексас. Бяха поставени на три нива и отдолу приличаха на сложна паяжина. Щяха да спрат не само хеликоптер, но и всеки, който се опита да се спусне по въже от него.

Оберон се пазеше особено много от ФБР и от Бюрото по алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и експлозивите, въпреки значителните усилия на Националната асоциация на притежателите на пушки да му противостои. Отрезът си набавяше оръжия внимателно и предимно законно и се грижеше добре за поддръжката им, за да избегне ненужни покупки. Хората тук не държаха повече оръжия, отколкото им бяха нужни, въпреки че разполагаха с изобилие от боеприпаси. Двете думи, които никога не напускаха съзнанието на Оберон, бяха „повод“ и „основание“: Отрезът не даваше повод на силите на реда да душат наоколо. Потребностите му не бяха много. Дори набезите не бяха същите както някога, а престъпните дейности бяха относителна рядкост и се ограничаваха до задоволяване на основните нужди. Някои от децата дори напускаха територията, за да постъпят в колеж или да си търсят работа далеч от Западна Вирджиния. Всички обаче разбираха, че ако го сторят, отношенията им с Отреза никога вече няма да са същите. Когато се връщаха за Коледа, Деня на благодарността или за неминуемите погребения, свободата на движението им бе ограничена и те нямаха достъп до определени места, включително всичко на север от Квадрата. Никой не нарушаваше правилата от страх да не докара неприятности на семейството си.

Ала Отрезът се променяше. Четири от къщите вече пустееха, а две от тях бяха на път да рухнат. Отрезът образоваше децата си, и то добре, но не можеше напълно да скрие примамките на света отвъд границите си. Не можеше и нямаше желание да спира онези, които пожелаваха да си тръгнат, така че населението му постепенно намаляваше. Въпреки това само през последните дванайсет месеца се бяха родили две деца, при това на двойки, носещи имената на две от първите семейства в Отреза — Хейуърдс и Молинес. Преди Коледа се очакваше една венчавка. Още имаше надежда за Отреза.

Оберон обаче не можеше да се отърси от нарастващото безпокойство. То упорито се засилваше през последните седмици, а той не беше съвсем сигурен за причината. Надигаше се сянка. Виждаше я с крайчеца на окото си, като тумор, пречещ на зрението му. Скоро щеше да ги докосне. Затова и дойде в бункера — да поговори с Мъртвия крал.