Джон Конъли
Време на мъчения (70)

70

Пейдж успя да различи два гласа — единият беше на Оберон, — но не и какво си казват. Седеше на пръстения под, облегната на стената. Единственото осветление идваше от две лампи на батерии: една до нея и една до Гейл, която седеше отсреща. По-младата жена внимателно наблюдаваше Пейдж и за пръв път от месеци насам изглеждаше фокусирана върху обкръжението си. Щом бяха тук, долу, явно мъжът, разговарящ с Оберон, представляваше заплаха. Не беше случаен посетител. Заплаха означаваше нещо повече от човек отвън. Заплаха означаваше човек на закона.

Ала Пейдж не помръдваше и не издаваше и звук, защото Хана седеше до нея и шепнеше в ухото й. Всяка дума ясно показваше, че ако Пейдж дори издиша по-шумно от нормалното, ще последва нещо, пред което досегашните й наказания ще изглеждат като божия благодат. Остенът беше вдигнат до лицето й.

— Ще го вкарам на места, за които не е предназначен — каза Хана. — Разбираш ли?

Тя допря върха му в дясното зърно на Пейдж.

— Ззззт — прошепна. — Ззззт. Ззззт.

После плъзна остена надолу по корема и слабините й и го притисна между краката й.

— Зззззт!

Гласовете замлъкнаха. Чуха се глухи стъпки. От тавана се посипа малко прах. Горе се затвори врата.

Не. Не, не, не, не…

Шера и Хана обаче не помръднаха. Четирите жени останаха в мазето още дълго — на Пейдж й се струваше, че е минал час, въпреки се сигурно беше по-малко. Накрая вратата горе се отвори отново, чуха се стъпки и някой вдигна капака на пода. През отвора се показа Оберон.

— Качвайте ги — каза той, — вече е безопасно.

Махнаха топките от устата им, а Шера извади малък нож и сряза свинските опашки. Докато помагаше на Гейл да се качи по грубите дървени стъпала, Пейдж хвърли на Хана поглед, изпълнен с чиста омраза, но не каза нищо. Струваше й се, че Хана е разочарована, задето не е имала възможност да използва остена.

Върнаха им малкото лични вещи, въпреки че никой не предложи да им помогне да приберат храната отново по шкафовете или да закачат изрезките от списания по стените. Някои бяха смачкани и скъсани, включително снимката на някаква момчешка група, към която Гейл хранеше необяснима привързаност, като че ли за да й напомня колко млада е в действителност. Няколко часа по-късно Шера и още една жена, Агата, им донесоха вечеря. Беше по-хубава и богата от обичайното — печена пуйка, картофено пюре, сос, моркови и грах, прясно приготвени, и даже малки кексчета. Награда за доброто им поведение в мазето. Пейдж още усещаше вкуса на гумената топка в устата си и дори десертът не успя да го заличи, но изяде всичко. Гейл също. Тя не беше продумала, откакто бяха излезли от мазето, дори не си тананикаше. Не обърна внимание на Пейдж, когато я попита дали предпочита да измие или подсуши чиниите и приборите от вечерята, затова Пейдж направи и двете. Каквото и да се случваше с Гейл, скоро щеше да си проличи.

Обикновено изключваха осветлението в девет вечерта, но и двете жени имаха малки лампички за четене на батерии и фенерчета, които не бяха много по-силни от лампичките. Зареждаха компютъра им по два пъти на ден, тъй като в бараката нямаше достъпни контакти. В момента беше напълно зареден и Пейдж си пусна няколко епизода от „Шеметни години“^[1] от доста употребената колекция с дискове, която някой от Отреза им беше донесъл. Гейл не пожела да гледа заедно с нея, а и на Пейдж не й беше забавно. Сериалът просто й помагаше да се разсее — безсмислени звуци и светлини, в които можеше да се потопи за кратко, защото в момента не можеше да се съсредоточи в книга, нито дори в списание. Тук за първи път стъпваше външен човек, и то вероятно представител на закона. Какво ли го беше довело? Нима най-после имаше напредък в разследването, нещо, което да свърже Отреза с нея или Гейл? Не, не можеше да е това. Ако имаше сериозна улика, тя щеше да доведе до нещо повече от бегъл оглед на затвора им. Но въпреки всичко си оставаше фактът, че тук, в тази стая, беше стъпил външен човек. И ако беше успяла да извика, той щеше да я чуе.

Толкова близо. Толкова близо.

Но какво щеше да стане тогава? Който и да беше той, щяха да го убият. Отвличането в Западна Вирджиния се наказваше с десет години — Пейдж го беше прочела в някакъв вестник, — а едно изнасилване стигаше за още трийсет и пет. Да не говорим за множество обвинения. Никой от хората, които Пейдж бе виждала на това място — нито Касандър, нито Оберон, нито шибаната Хана, щеше да се даде без бой.

Шера дойде да ги нагледа малко след девет и угаси големите лампи. Пейдж беше минала през банята, докато още беше светло, но Гейл не беше и сега се чуваше как се съблича в стаята си на светлината на фенерчето. Пейдж поглади с ръце корема си. Беше натежал и болезнено чувствителен. Помисли си, че пак трябва да пишка. Искаше й се Гейл да побърза. Навлече нощницата през главата си и седна на ръба на леглото. След няколко минути чу водата в тоалетната и на вратата се показа Гейл.

— Имам подарък за теб — каза тя и се приближи.

Пейдж виждаше, че се усмихва. Не беше сигурна, че това й допада. Знаеше наизуст всички вещи на Гейл. Нямаше нищо, което да може да й даде, или поне нищо, което Пейдж би искала да получи.

— Какво е? — попита тя.

Гейл протегна ръце със свити юмруци. Имаше големи длани като за такова дребничко момиче, с дълги, мускулести пръсти. Беше казала на Пейдж, че някога е свирила на пиано, преди… преди да избяга, макар още да не бе споделила какво я бе накарало да го направи. Пейдж обаче имаше подозрения по въпроса — заради начина, по който веднъж Гейл беше казала „гаджето на майка ми“ и последвалото изражение на лицето й, сякаш току-що е глътнала нещо отвратително.

— Избери една.

— Пишка ми се.

— Моля те, избери.

— Лявата.

Гейл разтвори юмрука си. В дланта й лежеше парче червена тухла, при това изглеждаше доста тежко. Пейдж го взе и го претегли в ръка.

— Къде го намери?

— На същото място, на което намерих и това — отвърна Гейл и разтвори и десния си юмрук, в който се криеше дълъг, тесен камък, леко заострен в единия край, подобен на древен инструмент, открит при археологически разкопки. — В мазето. Изрових ги с пръсти, докато чакахме долу.

Пейдж я погледна с нови очи. Докато тя се бе вслушвала в гласовете и стъпките, които може би бяха техния шанс за избавление, и си бе мислила колко мрази Хана, Гейл беше действала.

Това не бяха просто камъни. Това бяха оръжия.

— Е, кога ще ги използваме? — попита Гейл.

Пейдж стисна здраво парчето тухла, вдигна ръка и я свали с едно бързо движение. Да, помисли си тя, мога да го направя. Представи си как носът на Шера се чупи, а от ушите на Хана бликва кръв.

— Скоро — каза тя.

Много скоро.