Джон Конъли
Време на мъчения (83)

83

Хана и Шера отидоха в затвора по-рано от обичайното. Хана вървеше напред, а Шера я следваше с две порции върху подноса: хляб, мюсли, плодове, поизстинало кафе в пластмасови чаши, за да не могат затворничките да го използват за попарване.

Процедурата беше ясно установена. При влизането на жените Пейдж и Гейл трябваше да седнат на масата, а вратата да бъде заключена, преди да им поднесат храната. Едната жена оставяше храната на масата, а другата стоеше на известно разстояние, в случай че пленничките се опитат да им отнемат ключовете. С годините обаче правилата се бяха поотпуснали малко, както Хана и Шера — защото обикновено те се грижеха за жените за разплод. Сега едната сервираше храната, а другата оглеждаше стаите, зареждаше шкафа в кухнята или просто гледаше отегчено. Този път обаче явно бяха неспокойни и Хана стоеше близо до Шера, докато тя сервираше храната, и подрънкваше с ключовете в лявата си ръка.

Което беше чудесно.

Пейдж кимна едва забелязано на Гейл, която „без да иска“ обърна купичката си с мюсли на пода и се разплака. Хана се обърна да вземе парцал, а Шера приклекна, за да събере храната. В този момент Пейдж стовари парчето тухла, което държеше в дясната си ръка, върху слепоочието на Шера. Стори й се, че чу как нещо се пропуква, но кучката не падна. Само се олюля на краката си и изграчи като стар гарван на дърво. Пейдж я удари отново и Шера се строполи.

Междувременно Гейл изблъска толкова силно Хана отзад, че възрастната жена залитна напред и се строполи по лице на пода. После обаче успя да се извърти по гръб и започна да се бори с Гейл, която вече седеше върху корема й и се мъчеше да притисне ръцете й към пода.

Шера се опита да се изправи. Надигна се на ръце и колене и отърси глава. На слепоочието й имаше цицина и малка резка, която не кървеше много. По-голямата част от кръвта се стичаше от дясното й ухо: постоянно кап-кап-кап, която се събираше на локвичка на пода. Дясното й око беше сведено надолу. Устните й се размърдаха и издадоха поредица от звуци, но Пейдж не разбра нищо. Тя вдигна отново тухлата. Здравото око на Шера проследи движението, с което бременната жена вложи в удара цялата сила на торса си. Този път Пейдж едновременно чу и усети пропукването. Очите на Шера се завъртяха навътре в черепа й и тя се свлече в конвулсии на пода.

След като се погрижи за Шера, Пейдж можеше да помогне на Гейл, но тя всъщност нямаше нужда от помощ. Стоеше до Хана, която се гърчеше на пода до кухненските шкафове, вкопчила пръсти в устата и шията си. Изглеждаше като че получава удар. Лицето й беше станало мораво и издаваше гърлени звуци на пресекулки. Пейдж не понечи да й помогне или да вземе ключовете. Беше омагьосана от страданието на Хана, но все пак забеляза дълбоката рана на лявата буза на Гейл.

— Какво е станало с лицето ти?

— Поряза ме с ключа.

— А!

Вниманието им отново се насочи към Хана, чиито мъчения наближаваха връхната си точка.

— А ти какво й направи?

— Накарах я да изяде камъка.

— А — повтори Пейдж.

Главата на Хана се удари в една от вратичките на шкафа. Очите й станаха огромни, гърлото й издаде последен отчаян звук и гърчът спря. Пейдж я заобиколи и взе ключовете от пода. Погледна през прозореца. В Квадрата беше чисто и около затвора не се виждаше никой. Тя събу обувките на Хана, а Гейл взе тези на Шера. Бяха й по размер, но обувките на Хана бяха прекалено големи за Пейдж и тя натъпка малко вестници в носовете им.

Пейдж нямаше представа къде се намират. Знаеше само, че прозорецът към Квадрата гледа на юг, но нямаше идея накъде е най-близкият път или град. В края на краищата, нямаше значение. Вече не можеха да останат тук. Можеха само да избягат и да се надяват.

Вратата беше в другия край на къщата, което означаваше, че най-безопасно щеше да бъде да свият наляво, покрай източната стена, за да стигнат до гората под прикритието на сградата. Обясни плана си на Гейл, която я хвана за ръката и двете тръгнаха към вратата. Младата жена изглеждаше някак тъжна.

— Какво има? — попита Пейдж.

— Глупаво е…

Пейдж пусна ръката й, пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Втората врата беше леко открехната. Тя надникна навън и не видя никого.

— Кажи ми.

— Исках да убия повече от тях.

— Миличка — отвърна Пейдж, — знам точно как се чувстваш.

Одел следваше Пери Лътър навътре в Отреза. Беше чувал истории за опасностите на това място и майка му го беше предупредила никога да не ходи там. Някои деца в училище говореха, че територията на Отреза е оградена с метални капани, ями с шишове и мини, които така ще ти взривят патката и топките, че ще трябва да пикаеш от дупка в корема. Одел не знаеше до каква степен е вярно всичко това, но разбираше, че хората от Отреза са опасни. Беше го видял с очите си. Понякога се чудеше какво се е случило с пленника, който изнесоха от буса и завлякоха в гората. Най-вероятно нищо хубаво. Сега самият той вървеше по подобен път, сякаш насън, и навлизаше все по-надълбоко в Отреза, следвайки присъствие, принадлежащо колкото на този свят, толкова и на някой друг.

Божичко, как щеше да се ядоса майка му.

Въпреки всичко той не се боеше, защото Пери беше с него и явно искаше да му покаже нещо.

Одел следваше отблизо стъпките — защото Пери оставяше следи в земята, което караше момчето да се запита дали наистина е дух. Виждаше отпечатъците от маратонките му в пръстта и тревата и отместването на храстите и клоните, когато Пери минаваше между тях. Не беше призрак като във филмите. Не беше прозрачен. Имаше материя в себе си.

Ала Пери беше мъртъв. Одел щеше да бъде сигурен в това, дори да не беше видял дупката в главата му и обгорената коса около нея, червено-розовото входно отверстие, бялото лъщене в черепа. Раната беше само потвърждение, въпреки че не обясняваше откъде е дошла кръвта по обувката му.

Пери спря и го погледна. Вече не се усмихваше. Изглеждаше тъжен и изпълнен с гняв.

Знае какво си мисля. Знае, че гледам дупката в главата му, помисли си Одел.

Пери вдигна с две ръце предната част на ризата си. Целият му корем беше в прободни рани, някои от които толкова близо една до друга, че образуваха една обща, голяма язва. Пери се обърна и вдигна ризата и от гърба си, където се виждаха още такива. В главата си Одел видя как Пери се влачи в калта и пръстта и плаче за майка си, преди отгоре му да падне сянка и да чуе името си наравно със звука от куршума.

Пери запаса отново ризата си. Одел не разбираше как така дрехите му са толкова чисти и само едната му маратонка носи следи от сполетялата го беда, но Пери винаги бе държал на спретнатата външност. Смъртта явно не беше променила това.

Пери посочи шубраците от лявата страна на Одел, където между дърветата се виждаше тясна пътечка. Остри метални зъби проблеснаха на лунната светлина. Това беше капан за животни, поставен точно там, откъдето би минал външен човек, решил да влезе по-напряко в Отреза. Това обясняваше защо Пери го водеше по по-трудния път.

Продължиха напред. Одел следваше стъпките на Пери все по-внимателно. Не искаше да умре тук. Не искаше да свърши като него.

И не искаше повече да гледа дупката в главата му.