Джон Конъли
Време на мъчения (14)

14

Когато се опомни, Кори лежеше по лице на дивана в непозната стая. Доколкото можеше да съди по усещането, ръцете й бяха закопчани на гърба с метални белезници. Чувстваше как се впиват в китките й. Не можеше да помръдне краката си и видя, че са вързани с жица. В устата й беше натъпкан парцал.

Опита се да овладее паниката си. Ти Пи идваше насам заедно с Бари. Трябваше да са съвсем наблизо. Всеки миг щеше да чуе позвъняване на вратата или счупване на стъкло и Хенри Задника щеше да съжалява, че въобще е стъпил в Портланд. Надяваше се Бари да му строши краката, а защо не и ръцете, преди Ти Пи да убие и него, и гнусния му приятел.

Чу движение зад гърба си и Хенри се появи от лявата й страна. В ръката си държеше пистолет. От другия мъж нямаше и следа.

Хенри допря дулото в лявото й око. Едва успя да го затвори, преди то да се притисне в клепача й. Нещо в нея се пречупи, когато чу щракването на петлето.

— Да не си гъкнала — предупреди Хенри. — И да не си мръднала.

Момчето в басейна имаше тъмна коса. Съдейки по ръста му, още не бе стигнал тийнейджърска възраст, въпреки че трудно можеше да се определи заради изкривяването от водата. Не стои тук отдавна, помисли си Браун. Тялото изглеждаше неувредено, с изключение на издутата уста. Браун не беше сигурен, но му се струваше, че вътре има навряна топка. Червена. Стърчеше между горната и долната му челюст като недоядена ябълка.

Браун гледаше момчето и то отвръщаше на погледа му. Косата му се носеше безтегловно във водата. Виждаше се само едната му ръка. Браун се почуди дали момчето е успяло да освободи лявата си ръка и да избута телевизора, преди да се удави. Ако, разбира се, е било живо по това време. И ако беше така, дали онзи, който го бе хвърлил във водата, е стоял да гледа как умира?

Браун почувства тежестта на бухалката в ръката си и грапавата й дървена повърхност върху кожата си. Това го върна към действителността и мисълта за Кори. Тя беше вътре в къщата с човека, убил момчето.

Сега вече се радваше, че Ти Пи носи пистолет.

Обърна се да му каже нещо и посочи басейна, но приятелят му само поклати глава. Не искаше да вижда какво има там, защото нямаше никакво значение. Важна бе единствено Кори.

Ти Пи се приближи до стъклените врати на верандата.

Горе, на втория етаж, приятелят на Хенри излезе от стаята, която чистеше. Казваше се Гидиън, въпреки че щяха да минат много години, преди този факт да стане известен. Засега и той, като съдружника си, плаваше под фалшив флаг. Както Кори бързо забеляза, той беше неимоверно висок и неимоверно слаб, като онези насекоми пръчици с човешки облик. Имаше малки очички, скрити под тежки клепачи, което практически го правеше сляп в горната част на периферното зрение. Косата му беше равномерно подстригана с дължина един сантиметър и вече сивееше, въпреки че Гидиън още нямаше четиридесет. Освен това страдаше от астма, подагра, пептична язва и недиагностициран рак на панкреаса. Беше същество от сенките и дълбините.

По време на престоя си в къщата Гидиън спеше на легло, но винаги с дрехи. В чувала, който държеше в ръка сега, беше събрал възглавницата и завивката, както и използваните кърпи от банята. По-рано беше налял белина в канала на ваната и мивката, въпреки че двамата с Хенри бяха използвали запушалки, за да уловят евентуалните косми. През цялото време в къщата носеха латексови ръкавици и шапки за баня. Докато Хенри беше навън, Гидиън мина с прахосмукачка и почисти навсякъде, за да оставят колкото може по-малко следи от присъствието си тук.

Мина покрай спалнята за гости отдясно. На леглото беше вързана мъртва жена. Гидиън я беше употребил, но не беше забравил да си сложи гума. След като я беше убил, беше почистил и нея. Той бе убил и момчето в басейна: изтървал си беше нервите, когато малкият го нападна. Нямаше представа защо бе решил да го хвърли във водата, вързан за телевизора, освен че не харесваше телевизия и не харесваше момчето. Когато това се случи, Хенри не беше в къщата, но като се върна, не каза нищо, макар че се изненада да види тялото в басейна. Покривалото го криеше, докато не се надигна вятър.

Гидиън си помисли, че трябва да го върже отново, въпреки че всеки момент щяха да напуснат къщата.

Жената беше твърде стара, за да я задържат. Тя беше майката на момчето, но вероятно го беше родила след четиридесетата си година, защото от шофьорската й книжка се виждаше, че сега е на петдесет и една. Съпругът й беше с пет години по-възрастен. Него го уби Хенри. Застреля го в гърдите и сега тялото му лежеше на хладно в мазето. Гидиън реши да оставят жената жива за известно време. Приятелят му нямаше неговите проблеми с интимността. Жените харесваха Хенри, но Гидиън ги отблъскваше и той използваше всяка възможност да им се наслади.

Този набег, както го наричаха те, беше донесъл добра плячка: известно количество дизайнерски дрехи, бижута, пари в брой, колекция от монети и марки, електроника, в това число няколко скъпи телефона и таблета, и дори няколко стари книги, които според Хенри можеше да струват нещо. Повечето неща бяха складирани в буса, а по-ценните бяха скрити в специалните отделения под двете предни седалки. Жалко, че жената беше толкова стара, но Хенри се бе погрижил и за това. Момичето на долния етаж щеше да свърши чудесна работа, въпреки че Гидиън нямаше да има шанс да й се порадва, освен може би в самия й край. Радваше се, че се е възползвал от другата жена, докато имаше възможност.

В коридора до стаята с мъртвата жена имаше прозорец, който гледаше към задния двор. Гидиън се спря да погледне за последно моравата, цветните лехи, басейна… и мъжа, който бе втренчил поглед в него.

Гидиън пусна чувала и бързо изтича надолу по стълбите.

Ти Пи натисна дръжката на вратата, очаквайки да е заключена, но тя се открехна под натиска на лявата му ръка. Той се ослуша, не долови движение в къщата и бавно отвори вратата по-широко. Погледна през дясното си рамо и видя, че Браун се приближава. Дори на лунната светлина си личеше шокът, изписан на лицето му. Сигурно бе видял тяло в басейна, предположи Ти Пи. Какво друго би могло да бъде? Не е било на Кори обаче. Нямаше време за това. Единственото важно нещо в момента беше Кори.

Той се обърна и разтвори завесите с една ръка, стиснал пистолета в другата. Видя Кори, просната на дивана. И…

* * *

Браун чу звук като от пукване на балон. Ти Пи политна назад и падна по гръб на земята. Пукна се още един балон, Браун почувства силен удар в корема и се приземи с пирует върху покривалото на басейна. То се огъна под тежестта му, но успя да го задържи. Водата го заля, но той съумяваше да държи главата си над нея. Болеше го. Водата беше студена, но не толкова, че да угаси парещата болка в корема му.

До басейна застана висок, прегърбен мъж с прекалено дълги за тялото му крака, прекалено дълги за ръцете му пръсти. Очите му почти липсваха. Едната му ръка висеше свободно, а другата стискаше ръката на Ти Пи и влачеше тялото му към ръба на басейна. Лицето на Ти Пи беше обърнато към водата и Браун виждаше точно под дясното му око дупката, през която бе влетял куршумът.

Мъжът се усмихна и оголи зъби. Бяха толкова равни, че можеха да са само протези. Впечатлението му се потвърди, когато мъжът ги изплю в дясната си шепа и ги пусна в джоба на стария си военен елек. Когато извади ръката си оттам, тя не беше празна, а държеше пластмасова кутийка от онези, в които спортистите пазят протекторите си за зъби. Пусна ръката на Ти Пи и с две ръце намести новите протези в устата си. После ги показа на Браун. Двете челюсти се състояха от дълги остриета, забити в акрилната основа под лек ъгъл, така че да остават малки пролуки по средата на всеки ред. Мъжът се наведе, вдигна дясната ръка на Ти Пи, отхапа горната половина на показалеца му, сдъвка го и изплю остатъците в басейна до главата на Браун. Остриетата на протезите му бяха обагрени в червено.

Браун чувстваше как умира. Молеше се само смъртта да дойде, преди това същество да се заеме с него.

Появи се още един мъж — онзи, заради когото се бяха озовали тук. В сравнение с първия този изглеждаше неизказано нормален. Браун се опита да каже нещо. Искаше да помоли мъжа от бара да спаси Кори от гризането, но смъртта заглушаваше всички думи, подготвяйки го за великата тишина на отвъдното.

— Трябва да тръгваме — каза мъжът от бара.

Другият изрита Ти Пи и тялото му падна в краката на Браун. Покривалото някак си продължаваше да ги държи над водата, въпреки че Браун усещаше как започва да се плъзга. Мъжът от бара извади нож и преряза въжетата едно по едно. Ти Пи и Браун бавно се спуснаха на дъното при мъртвото момче.