Джон Конъли
Време на мъчения (36)

36

Срещнаха се отново в „Голямата изгубена мечка“. Братята Фулчи паркираха от другата страна на улицата, за да могат да наблюдават вратата, а Паркър, Ейнджъл и Луис се настаниха в едно сепаре в дъното на заведението — всъщност, същото сепаре, в което бяха чули историята на Джеръм Бърнел. Паркър и Луис си взеха вино, Ейнджъл — бира. Всички имаха нужда от питие, защото двамата мъже в „Портърхаус“ ги бяха смутили твърде много. Паркър се чувстваше натежал и потиснат, като че ли току-що се измъкваше от буря с подгизнали дрехи, а небето отново заплашваше да излее порой върху му.

— Има три възможности — каза той. — Първо: да приемем, че Бърнел не просто е избягал само с дрехите на гърба си, но тези мъже нямат нищо общо с изчезването му, а фактът, че се мотаят с Грифин, е чисто съвпадение. Второ: отвлекли са Бърнел, но не са напуснали града, което означава, че Бърнел все още е някъде в Мейн или дори в Портланд. Някой да иска да отгатне третата?

— Те са ариергардът — отвърна Ейнджъл. — Някой друг е хванал Бърнел, а те са останали, за да се уверят, че никой от службата за пробация няма да го потърси.

— Но тогава се появихме ние — добави Луис.

— И им пуснахме стръв. Ти едва се сдържа да не обидиш майките им.

— Въобще не искам да виждам майките им. Рижият изглеждаше така, сякаш поне едната страна на семейството му прави секс с животни.

— А после им подхвърли Хапрър Грифин — каза Ейнджъл.

— Да, това не им хареса — продължи Луис. — Харпър също не остана доволен, съдейки по побледнялото му лице. Сега имат избор: да избягат и да зарежат Грифин да се оправя, или по-вероятното — да закопаят Грифин някъде и да се върнат, откъдето са дошли.

— Ако Грифин не е пълен тъпак, в момента ги умолява да го оставят жив — съгласи се Ейнджъл. — Може би ще се опита да им предложи да се разправи с нас вместо тях.

— Не изглеждаше да може да го направи.

— Малцина могат — обади се Паркър. — Ако не може да си държи устата затворена и не може да се справи с нас, за какво им е?

— За нищо — отвърна Луис. — Ти затова пусна кръв във водата, като подметна за Мъртвия крал. Мислиш, че Грифин може да се пречупи и да се обърне към нас.

— На това се надявам. Мислите ли, че ще стане?

— Не. Както казах в колата, мисля, че ще го убият.

Паркър отпи от виното си. Не му пукаше за Грифин, освен като за потенциална следа към местонахождението на Джеръм Бърнел. Но каквото и да знаеше, Грифин нямаше да го сподели доброволно — това бе станало ясно в мига, в който го видяха — и трябваше да го поставят в ситуация, в която единствената му разменна монета да е информацията, с която разполага и която може да спаси кожата му. Ако изключим това, Грифин беше жалко петно за човешкия род, което щеше да избледнее, щом си замине от този свят. Мъжете с него обаче бяха носители на по-голямо зло, вестители на онзи, който се наричаше Мъртвия крал.

— В най-лошия случай ще убият Грифин, а после ще се пробват с нас — каза Луис.

— Няма да се опитат да ни убият — възрази Паркър.

— Странно убеден си в това.

— Не знаем нито как се казват, нито откъде са, но не ми направиха впечатление на хора, които обичат да вдигат шум около себе си. Ако се захванат с нас, ще стане напечено. Не, за добро или лошо, те ще се разправят с Грифин, а после ще изчезнат яко дим.

Телефонът на Паркър иззвъня. Той погледна номера и вдигна.

— Шейки — каза той и включи високоговорителя, така че всички да чуват.

Шейки беше един от бездомниците в града. В определен смисъл той беше причината Паркър да бъде надупчен с куршуми и сачми и да остане с един бъбрек по-малко — защото се съгласи да разследва смъртта на един приятел на Шейки. Не би било зле да се науча да отказвам някои случаи, помисли си Паркър.

Но той също беше длъжник на Шейки: без него нямаше да умре и да се върне преобразен. Без него нямаше да научи истината за дъщеря си. Шейки се оказа катализаторът.

Самият Шейки осъзнаваше високата цена, която Паркър беше платил, въпреки че детективът никога не бе и намекнал за това. Бездомникът просто връщаше дълга си по свой собствен начин, като се отзоваваше винаги когато Паркър имаше нужда от него. Затова и сега стоеше на входа на бивш склад за използвани коли в Южен Портланд и наблюдаваше „Портърхаус“.

— Излизат — каза той.

— И тримата?

— Да.

— Как изглежда Грифин?

Паркър му беше дал описание.

— Нервен. Пуши. Говори с другите двама — не точно спори, но е видимо превъзбуден. Като че ли се опитва да ги убеди в нещо. Качва се в колата си. Те го наблюдават. Единият вади телефон. Набира. Мамка му!

— Какво?

— Мисля, че ме видяха. Съжалявам, но…

В следващия миг Шейки закрещя вулгарни обиди по телефона, обвинявайки незнайния си слушател, че го е прецакал със седем долара, а после да кълне някой си Малкия Пети зад гърба си и, ако чуха правилно, да ругае, че е насрал кучето му. Докато свърши, дори Паркър изпитваше сериозни съмнения в здравия му разум и се чудеше дали не трябва да си намери друг информатор. Накрая връзката прекъсна и Паркър остана да зяпа замлъкналия си телефон.

— Наистина ли каза, че някой е насрал кучето му? — попита Ейнджъл.

— Така ми се счу.

— Той въобще има ли куче?

— Ако има, бас ловя, че не искаш да го виждаш.

След няколко минути телефонът отново звънна. Беше Шейки.

— Добре ли си? — попита Паркър.

— Да. Разкараха се. Решиха, че съм тотално смахнат.

— И не само те.

— Никой не иска да се забърква с луд човек, дори другите луди — отвърна Шейки. — Грифин си тръгна сам, другите двама поседяха малко в колата си и също отпрашиха. Записах номерата и на двете коли.

Той ги продиктува заедно с описанията на автомобилите.

— Какво да правя сега?

— Прибирай се у дома, Шейки, и благодаря. Добре се справи.

После добави, че ще държат връзка. Щеше да му остави малко пари на сутринта. Шейки щеше да се опита да откаже — винаги правеше така, но в крайна сметка Паркър щеше да го убеди да ги вземе.

Не мислеше, че двамата мъже веднага ще решат съдбата на Грифин, но нямаше как да бъде сигурен. Потърси регистрационните номера на автомобила им в нета и откри данните на автокъща, което означаваше, че вероятно е купен съвсем наскоро и документите още не са прехвърлени. Това му напомняше на нещо, но беше уморен и не се сещаше на какво, затова го остави настрани.

Паркър използваше Грифин; опитваше се да го притисне, за да му се наложи да продаде информацията, с която разполагаше, за да спаси живота си. А ако Луис беше прав, беше направил и нещо повече: беше осъдил Грифин на смърт. Това го смущаваше, но не толкова, колкото би могло, и със сигурност по-малко, отколкото бе редно.

Паркър вече не беше същият човек. Дядо му често казваше, че има ангели, които и дяволите поздравяват на улицата. Ако е така, помисли си той, дяволите трябва да ми свалят шапка.

Така щеше по-лесно да ги разпознае и унищожи.