Джон Конъли
Време на мъчения (35)

35

Тримата мъже седяха до малка кръгла маса зад „Портърхаус“, пушеха и тръскаха в отрязани кутийки от бира наместо пепелници. Паркър знаеше как изглежда Харпър Грифин от няколкото полицейски снимки, до които се докопа благодарение на връзките на Мокси Кастин. Грифин беше от хората, които вероятно са хващали окото с външността и повърхностния си чар на младини, но запасите и от двете вече се изчерпваха и нямаше с какво да ги замени. Чертите му бледнееха, от чара му не бе останало почти нищо. Затворът несъмнено му се бе отразил тежко, поне в началото. Това, което бе сторил той с Бърнел, вероятно по-рано се бе случило на самия него. Не беше висок — около метър и шейсет и пет, шейсет и седем — и носеше тъмносини джинси „Ливайс“, светлокафяви каубойски ботуши и бяла риза. Косата му беше дълга и руса и той се смееше на нещо, оголил пожълтелите си затворнически зъби. Масичката беше зарината с бутилки „Будвайзер“ и няколко чашки от шотове, повечето от които бяха струпани от страната на Грифин.

Беше седнал с гръб към задната врата на бара. Явно или не му пукаше, или беше пиян, или просто не вярваше, че има повод за притеснение. Пък и другите мъже с него вероятно му служеха за лична охрана. Този до вратата носеше черни джинси и черна риза, закопчана до яката, и меко сиво горнище, за да го пази от захладняващото време, което явно не се отразяваше на Грифин. Беше с работни обувки, а по ръцете му личеше, че са се занимавали с тежък труд. Кафявата му коса сивееше, а покрай очите и устата му имаше множество дълбоки бръчки и черни петънца, като че ли някой бе гръмнал с пушка твърде близо до лицето му. Беше изчоплил етикета на бутилката си и струпал хартиените късчета на масата.

Другият мъж, който седеше до него, приличаше на лисица в човешка форма. Чертите му бяха изкривени — носът и устата му изглеждаха странно издължени и му придаваха особения лисичи вид, подчертан от рижата коса, прошарена със сребристи нишки, и бакенбардите, които се спускаха спретнато почти до ъгълчетата на устата. Очите му бяха тъмносини, а ноктите на пръстите — подрязани и заострени. Когато тримата мъже се приближиха, той едва ли не изръмжа, оголил зъби, демонстрирайки разстоянията между тях, заради които приличаха на колове от ограда, останали без телената си мрежа.

Барутлията и Лисицата: биваше си я тази двойка.

Паркър, Ейнджъл и Луис мълчаливо се разделиха, без да свалят поглед от двамата мъже — безспорно те бяха единствената заплаха. Внезапно осъзнал, че е изгубил вниманието на слушателите си, Грифин се обърна към новодошлите, но не се надигна от стола. Чак толкова глупав не беше.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отвърна Паркър и насочи вниманието си към Грифин, спокоен, че Ейнджъл и Луис ще се погрижат за другите двама. — Чудех се дали напоследък сте чували нещо за Джеръм Бърнел.

— Не мисля, че го познавам.

— Били сте заедно в „Уорън“.

— Много хора бяхме в „Уорън“. И прощавайте, но не мисля, че ни се представихте.

Това „ни“ говореше много. Грифин явно винаги разчиташе на подкрепата на глутницата си. Ако беше сам, щеше да избяга.

— Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив. Бих ви дал визитка, но предполагам, че приятелят ви просто ще я добави към купчинката си хартийки.

Лицето на Барутлията не трепна. Той като че ли не мигаше често. Паркър си помисли, че и преди е срещал такива човекоподобни бездни. Способни бяха да одерат човек жив, без да отронят капчица пот или да повишат кръвното си налягане и с една йота.

— Не мисля, че съм длъжен да отговарям на въпросите на частен детектив — заяви Грифин.

— Така е, не сте длъжен. Но ето как ще се случат нещата: ако не говорите с мен, ще ви предам на полицията, а ако решите да не отговаряте и на техните въпроси, ще ви трябва доста сериозен адвокат. По-лесно ще е да се разберете с мен.

— А приятелите ви, те също ли са частни детективи?

— Не, те са само частни.

Грифин отпи от бирата си, открадвайки си време да помисли.

— Няма ли да ни запознаете? — попита Паркър. — Срамота е да стоим толкова хора тук, а никой да не знае името на никого, освен моето и вашето.

— Моите приятели също са частни.

— Само отдалеч, доколкото чувам.

Луис премести тежестта си като котка, която се колебае дали да се протегне, или да нападне.

— Момчета от Юга са — рече той. — От низшия вид. — После подуши въздуха и добави. — Мога да го помириша: гел, кръв и шибано невежество.

Барутлията се напрегна, но Лисицата вдигна предупредително показалец към него.

— О, не ви ли харесва? — продължи Луис. — Не обичате да разпознават корените ви. Цял живот се разправям с петлета като вас — мъже, чиито мамчета са ги изсрали, след като татковците им са пуснали въдицата в грешната дупка. И аз съм южняче, ще знаете, само че не като вас, и то не заради цвета на кожата си. Просто имам достатъчно самоуважение, за да не се мотая с изнасилван от затвора.

Този път Барутлията се надигна от стола си, но Лисицата го сграбчи за ръката, впивайки острите си нокти в кожата му. Погледът му непрестанно се местеше между Луис и Паркър, сякаш не беше сигурен кой от двамата ще нападне пръв, но не се боеше от нито единия.

— Е, поне знаем кой е шефът — каза Луис и се облегна на стената, доволен, че е разбъркал гнездото на осите.

Харпър Грифен хапеше долната си устна.

— Вземи си думите назад — каза той, като посочи Луис с пръст.

Луис въобще не го удостои с внимание. Вместо това продължи да гледа Лисицата с лека усмивка на устните, а главата му се поклащаше в такт с мелодия, която само той чуваше — недоловим за другите музикален фон на предусещането за насилие. Ейнджъл стоеше от дясната страна на Паркър с ръце, хванати пред тялото и разтворено яке, готов да извади пистолета си.

— Казах… — поде Грифин.

— Той те чу — прекъсна го Паркър, — просто не му пука.

— Много е важен, като е с приятелчетата си.

Интересно определение.

— И без тях е важен.

— Той ме нарече изнасилвач!

Колкото повече се изнервяше Грифин, толкова по-отчетлив ставаше южняшкият му акцент. Паркър съжаляваше, че Луис не бе успял да накара и другите да проговорят, за да се издадат. Южняци — добре, но Югът беше голям.

— Точно така — каза той. — Нарече те изнасилвач от затвора, защото си насилвал сексуално Джеръм Бърнел в „Уорън“, и то неведнъж, доколкото ми е известно.

— Казах ти: за пръв път чувам това име.

— Изнасилваш някого, без дори да го попиташ за името му? Много неучтиво. Хайде да пробваме пак: Джеръм Бърнел.

— Разкарайте се оттук. Приключихме.

— Знаеш ли, че неотдавна го пуснаха от затвора? — продължи Паркър, все едно Грифин не беше казал нищо. — За съжаление, после изчезна. Това ме безпокои, защото е мой клиент.

— Работиш за педофили?

— Значи, го познаваш?

— Може да съм го чувал.

— А виждал ли си го, след като излезе от затвора?

— Не. За разлика от теб, аз не се сдушавам с такива хора. Предпочитам да гледам две кучета да се чукат.

Той надигна бирата си, пресуши остатъка и плъзна ръка върху гърлото на бутилката с многозначителен жест към Паркър. Детективът не реагира, но ръката на Ейнджъл се приближи до пистолета, а Лисицата отправи на Грифин поглед, изразяващ пълно слисване от глупостта му.

— Само се ебавам — засмя се Грифин.

Той метна бутилката към стената и тя се пръсна на парчета.

— Доста си вгорчил живота на Бърнел в затвора — каза Паркър.

— Ако е същият, за когото се сещам, няма защо да се оплаква. Той беше ненормалник. Трябваше да си плати.

— Ами ти? Да не си получил десет години, задето си ограбвал богатите и си раздавал на бедните?

— Не съм чукал деца.

— Той също.

— Може и да е.

— Не отговори на въпроса ми.

— Майната му на въпроса ти.

— Получил си десет години за нападение върху две старици, докато си обирал дома им. Едната е починала шест месеца по-късно.

— За това не съм виновен. Старите хора умират. Случва се. И повече няма да отговарям на въпросите ти. Върви при ченгетата. Прати ги тук, щом ти е кеф. Няма да им е трудно да ме намерят. Ще им кажа това, което казах и на теб: че може и да си спомням за този Бърнел, може да съм го поухажвал, но това е всичко, което знам. Аз приключих с „Уорън“. Вече имам друг живот.

Паркър огледа тримата мъже. Лисицата беше забил поглед в масата, а Барутлията се бе заел да къса етикета на бирата си на още по-ситно.

— Е, благодаря за отделеното време — каза Паркър.

Той си тръгна, без да им обръща гръб, въпреки че Ейнджъл и Луис бяха до него. Вече беше отворил вратата към бара, сумрачен след дневната светлина навън, когато внезапно се спря.

— Имам само още един въпрос — каза той с ръка на дръжката. — Кой е Мъртвия крал?

Ха, ето го и него… Барутлията пръсна листчетата си на вятъра, а Лисицата впери очи не в Паркър, не в Ейнджъл или Луис, а в Грифин.

— Не знам какво е това — отвърна Грифин, като всъщност говореше на Лисицата и всяка дума беше лъжа.

— Чух, че си крещял името му навсякъде в „Уорън“ — добави Паркър, — все едно е Господ, на когото се кланяш. Но може да съм сгрешил. Въпреки това ще продължа да разпитвам наоколо, просто за всеки случай. — Той кимна на спътниците на Грифин. — Надявам се да ви хареса в града, момчета.

Той влезе в бара, следван от Ейнджъл и Луис, които не откъсваха очи от тримата мъже на масичката.

— Ще се видим отново — обеща Луис на Лисицата и затвори вратата след себе си.

— Чух трошене на стъкло — отбеляза барманът.

— И веднага дотича, нали? — отвърна Ейнджъл.

— Толкова глупав не съм. Няма пострадали, нали?

— Засега.

Тримата бързо се отдалечиха към изхода, като Ейнджъл и Луис въобще не се опитваха да крият, че ръцете им са върху пистолетите. Погледите им не слизаха от затворената врата; очакваха всеки миг тя да се отвори с трясък и онези да ги последват. Братята Фулчи вървяха пред тях и потвърдиха, че на улицата е чисто. Паркър задиша спокойно едва когато и двата автомобила се отдалечиха на безопасно разстояние и „Портърхаус“ се скри в далечината.

— Какво мислите? — попита той.

Луис проговори пръв.

— Мисля, че на Харпър Грифин не му остава много на този свят.