Джон Конъли
Време на мъчения (56)

56

Нора Медоус изчака Паркър да се отдалечи с колата си — взета под наем, доколкото можеше да определи по марката, цвета и регистрационния номер, — а после заключи вратата и обърна табелката „Затворено“. Угаси лампите в магазина и се върна в задната стаичка. Нервно събори новите дрехи от масата и те се разпиляха по пода. Нора погледна телефона. Трябваше да им се обади. Ако разберяха, че детективът е бил тук, а тя го е скрила от тях, можеха — не, щяха — да я наранят. Той беше направил връзката с окръг Пласи, въпреки че вината за това беше тяхна, не нейна. Те бяха наели Харпър Грифин да свърши мръсната им работа.

Тя не разбираше защо не бяха убили мъжа й още преди да влезе в затвора, или докато беше там. Вместо това предпочетоха да го измъчват с години, а дори тя не го мразеше толкова. Просто го намираше за безинтересен и слаб, въпреки че силно я бе изненадал с поведението си на бензиностанцията. Но каквито и да са били неподозираните му достойнства, оставаше фактът, че явно не всеки мъж в търговията с бижута изкарваше достатъчно, за да обсипва жена си с богатства и диаманти. Кой да предположи?

Разбира се, те щяха да убият детектива. Ако бяха по-умни, той просто щеше да изчезне. Нора Медоус обаче започваше сериозно да се съмнява в интелигентността им, след като бяха успели да оплескат елементарния обир, който им беше поръчала — защо, за бога, не бяха приклещили съпруга й в някоя пуста част от пътя, ами на бензиностанция? А после бяха изгорили човек и бяха оставили тялото му да бъде намерено — тя не се и съмняваше, че те са убили Грифин, макар да нямаше идея защо.

Ами двата трупа в провинцията, за които вестниците тръбяха през целия уикенд? Ако и това беше работа на Отреза, тези хора определено губеха форма. Може би трябваше все пак да си замълчи. Паркър нямаше да седне да разказва, че е говорил с нея… или? По дяволите. Не, трябваше да им каже. Все пак ползваше услугите им от време на време. Благодарение на техните „набези“, както ги наричаха, често се сдобиваше с чудесна стока за магазина си. Но преди всичко те бяха нейни мълчаливи партньори, а месечният им дял не беше свързан с брутните или нетните приходи: беше с ясно определен размер и всеки път я болеше сърцето, като им го даваше.

Беше гледала достатъчно криминални филми, за да знае, че не бива да се обажда от някой от личните си телефони. Затова събра дрехите от пода и отдели цял час, за да ги сортира и оценява, след което се качи в колата си и се отправи към търговския център на „Тътъл кросинг“, като през цялото време следеше за автомобила на детектива в огледалото. Продължи да се оглежда и в търговския център, дори се отби в „Пейнера“, взе си кафе и седна до прозореца, откъдето можеше лесно да наблюдава. Щом се увери, доколкото бе възможно, че не я е проследил, отиде в „Сиърс“, взе си количка, натрупа в нея кърпи, чорапи и други неща, които не й бяха нужни, а накрая добави и един евтин мобилен телефон. После се отправи към интернет кафенето и активира телефона от един от компютрите там.

Едва тогава позвъни.