Джон Конъли
Време на мъчения (41)

41

Детето иде през блатата,

детето иде, детето иде…

Дженифър Паркър помнеше момента на умирането си. Преживя го като нажежен миг на болка, преливаща в светлината и топлината, и то толкова дълбока, че агонията сякаш продължаваше вечно. Беше я уловила в хватката си, като че ли винаги е било така и винаги ще бъде, и тя не можеше да си спомни как е започнало всичко.

А после…

Нищо.

Мислеше, че може да е заспала, но как е възможно човек да заспи и да се събуди в съня си? Светът се беше променил; тя се беше променила. В нея се съжителстваха едновременно беше-то, е-то и можеше-да-бъде-то на съществото й. Изглеждаше като дете, говореше и мислеше като дете, но зад всичко това витаеше и друго съзнание, което възприемаше света по начини, които тя не можеше да изрази. Беше сама, но не се боеше. Седеше на една скала до брега на езеро и гледаше пресъхналия поток, погълната от кървавочервеното небе и наситено тъмносиньото море. Понякога те се спираха и я канеха при себе си. Майки протягаха ръце към нея, защото им напомняше за собствените им изгубени деца. Бащи се опитваха да я закрилят, защото вече нямаха деца, които да защитават. Ала тя не отвръщаше и те продължаваха по пътя си, и скоро се скриваха от погледа й. Склоняваше да говори само с други деца, защото често бяха уплашени и объркани, и тя ги успокояваше, че всичко ще бъде наред, макар да не знаеше дали е вярно, и след време те се вливаха в общата маса и изчезваха в далечното море.

Дженифър не броеше дните, защото до един бяха еднакви. Нямаше представа за времето, защото потокът от хора бе постоянен, само лицата се меняха. Скоро спря да забелязва и това, и за нея всички и всичко се сляха в едно.

Мислеше за майка си и баща си; чувстваше се като последната брънка помежду им, като че ли те бяха застанали от двете страни на тясна, но дълбока пропаст, в която се издигаше купчина от камъни и върху тази купчина седеше тя, протегнала една ръка към баща си, а другата — към майка си. Усещаше баща си като облак от червено, черно и огнено оранжево, но не можеше да го докосне. Майка си усещаше едновременно като отсъствие и присъствие: край баща й се мержелееше нещо, което имаше формата на майка й, но не съвсем. Беше тъжно и гневно, насочило неимоверна скръб и ярост срещу баща й. Най-хубавата част от майка й обаче, онази, която обичаше и на свой ред беше обичана, беше някъде другаде.

После — след час, месец, или може би година — тази друга част от майка й се приближи по брега на езерото. Детето гледаше как майка му идва, облечена в любимата си лятна рокля, но не хукна към нея. Седеше там, на скалата, подпряло брадичка на коленете си, и чувстваше топлината на преминаващите мъртви.

Ето че след ден или час, или миг майка й застана до нея, но тя също бе преобразена. Дженифър чувстваше отвлеченото й внимание и раздразнението от факта, че е била призована от по-важна мисия, за да иде при това момиче, познато й от някога, което сега седеше на скалата край пътя на мъртъвците.

— Здравей, дъще.

— Здравей, майко.

Майка й — не, почти майка й — стоеше до нея и гледаше мъртвите.

— Колко са много — каза тя.

— Преди ги броях — отвърна момичето, — но после се отказах. Сега виждам само светлини.

Почти майка й седна до нея.

— Откога си тук?

— Не знам.

— Колко ще останеш?

— Не съм решила.

— Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Не е нужно да стоиш сама.

Детето вдиша болката на баща си, пренесена от вятъра между световете. Миришеше на медна тел и мъртви цветя.

— Какво ще стане тогава с него?

— Не знам.

— Не те ли е грижа?

Пейзажът потрепна и почти майката за миг се сля с майката на скръбта и яростта, а нейде в сърцето и на двете им се таеше нещо като любов.

— Не мога да му помогна.

— А аз?

— Може би.

— Искам да се върна.

— Тогава върви.

И тя тръгна.

Мина време. Тя бродеше в сенките. Понякога, много рядко, почти майка й се присъединяваше към нея в света на баща й, за да изведе някое дете от объркването на смъртта и да го поведе по течението на водата, но обикновено Дженифър беше сама или се носеше заедно с майката на скръбта и яростта и гледаше баща си отдалеч. Опитваше се да му внуши да я види и понякога той почти успяваше. Зърна го, когато той насмалко не пропадна, почувства как се докосва до забвението, а после се връща обратно. Тя…

Тя отново беше на скалата край шествието на мъртъвците, а почти майката седеше до нея. Въздухът обаче беше различен, небето се бе променило, а когато Дженифър вдигна ръка, между пръстите й премина синя светлина.

— Чуй ме — каза почти майка й. Детето долови страха и благоговението в гласа й и се заслуша. — Онова, което спеше, се пробужда.

Дженифър го почувства — завръщащо се, изследващо съзнание, а редиците на мъртвите потрепериха. Неколцина спряха несигурно, а мъж и жена се отдалечиха, хванати за ръка, към ниските възвишения. Детето не знаеше какво ще ги сполети, след като са обърнали гръб на далечното море.

— Какво да направя?

— Стой до мен. Слушай. Слушай много внимателно.

И тя го чу. Плач на бебе — на момиченце, на новородена дъщеричка. И заплака: за първи път, откакто Пътника бе дошъл и я бе откъснал от стария й живот.

— Той ще ме забрави — пророни тя. — Искам да си тръгна. Искам да дойда с теб. Той вече няма нужда от мен.

— Не — отвърна почти майката. — Той ще се нуждае от теб повече от всякога.

И нещо се раздвижи в мрачните дълбини на световете.