Дженифър Стайл
Жената на посланика (9)

7 юни 2007 г.
Миранда

След като Тъкър и екипът му приключиха с огледа на къщата и си тръгнаха, Миранда изтича на горния етаж, където съблече блузата и полата си. Сърцето й все още препускаше бясно. Не бе свикнала с гледката на толкова много автомати, толкова рано сутрин. Определено не и преди кафето. По-добре щеше да е известно време да не натиска повече бутони. Очевидно имаше още; Фин й бе казал по телефона, че има един над картината на кралицата в предния коридор (която икономката Деста бе включвала няколко пъти с четката си), един до банята, по един във всяка стая за гости, един в кухнята и един в офиса на Фин на долния етаж. Добре беше да го знае.

Както бе обичайно за четвъртък, къщата бе празна. Огледа спалнята. Беше безупречно чиста, с изключение на разбърканите завивки и лятната рокля, с която бе дошла снощи, а сега лежеше на пода, където я бе захвърлила няколко минути след пристигането си.

Все още не се бе срещнала с домакинския персонал — готвачката, чистачката, икономката, градинарите. Не беше сигурна как щяха да реагират на факта, че остава да пренощува при Фин, затова винаги идваше едва след като те си тръгнеха в четири следобед и се измъкваше навън преди шест сутринта, когато започваше работното им време. Фин й бе разказал по малко за всеки от тях, за да я подготви за евентуалното им запознанство. Първо беше Негаси, непоклатимата икономка на резиденцията, която работеше в къщата от най-отдавна, поне при трима посланици; Теру, кръглоликата готвачка, която почти бе уволнена заради неприемливите си менюта, преди Фин да я изпрати да се обучава в един от петзвездните хотели в града; и тромавата, но предана чистачка Деста, известна с редовното включване на алармите. Семере и Йонас се грижеха за градините. Всички те бяха християни, което бе изключително важно, имайки предвид значителното количество алкохол, поднасяно в резиденцията — мюсюлмански персонал би се чувствал неудобно заради това.

Но кого се опитваха да заблуждават с Фин? Персоналът знаеше кога е била там. Тя не можеше да влиза и излиза от резиденцията, без да мине покрай пазачите, които най-вероятно бяха наясно с часовете й на пристигане и заминаване, а никой не клюкарства така, както охраната. Още преди да срещне Фин, Миранда бе член на Британския клуб, едно от малкото заведения тук. Човек или се присъединяваше към клуба, или ставаше въздържател. Всички клюки, в крайна сметка, стигаха до ушите на виетнамо-мазрукския барман Абдула, чест гост на купоните, които двете с Висента организираха в Стария град. На Хелоуин той се появи в дома им в пълно одеяние на драг кралица под своята абая.

— Вярно ли е — прошепна й Абдула, — че в Америка има мъже, които се обличат по този начин през цялото време?

Той бе открил интуитивно истината за нея и Висента и се чувстваше уверен да й сподели тайната си.

Имотът около резиденцията бе под постоянно наблюдение на камери, което означаваше, че охраната можеше да оглежда и увеличава образа на всички хора в района. В края на моравата имаше басейн, използван от персонала на посолството. Пазачите, които рядко — в най-добрия случай — имаха възможност да оглеждат полусъблечени жени, разбираемо се вълнуваха от печащите се по бански британки.

— Направили са класация — каза Абдула на Миранда. — От едно до десет. Искаш ли да знаеш кой е номер едно?

Тя искаше. Абдула й каза, че е нейна приятелка, Сали — висока амазонка с тяло с извивки, с дълга тъмна коса, която ръководеше консулския отдел.

— И познай кого наричат „Картофа“.

Тя се досети.

— Добре е, че не плувам там — каза Миранда.

— Да, но ти плуваш в „Интерконтинентал“, а да не мислиш, че пазачите в хотела не правят подобни класации?

Тя въздъхна. Арабските мъже, западните мъже — всъщност не бяха толкова различни колкото човек би си помислил. Какво друго знаеха охранителите на резиденцията за нея?

Няколко пъти й се стори, че я следят на връщане от Фин към Стария град. Една и съща кола бе минавала седем пъти покрай нея, като намаляваше всеки път, когато тя доближеше. Най-накрая си записа регистрационния й номер, който беше син — това означаваше местна регистрация.

— Да си пращал някого да ме следи? — попита тя Фин. — За да се увериш, че ще се прибера безопасно у дома?

Той изглеждаше озадачен.

— Не. Дори не ми е позволено. Наистина ли мислиш, че те следят? И не е просто обичайният тормоз от страна на местните?

Миранда не беше сигурна. Беше свикнала с постоянната словесна атака, докато вървеше по улиците, която варираше от безвредното „Обичам те“ до доста изненадващото (като се имаше предвид слабото разпространение на английски език в страната) „Ще ми духаш ли?“ на чудесен американски жаргон. Мъжете тук много държаха да изтъкват колко уважават жените си и го показваха, като ги държаха увити и заключени в домовете си. Но по някаква причина това предполагаемо уважение изобщо не им пречеше да тормозят нея или дори нейните приятелки — които ходеха напълно покрити по улиците. Тя не можеше да бъде обвинена, че се опитва да привлече вниманието на някого. Обличаше се в дълги поли и в блузи с дълги ръкави, а къдриците си събираше на кок на тила. И все пак теменужено сивите й очи бяха достатъчни, за да предизвикат погледите на мъжете по улиците. Дюдюканията, които я съпровождаха, бяха от вида, който би могла да очаква у дома в Сиатъл, ако излезеше на улицата само по мрежест чорапогащник и бикини с пайети.

Фин все още я гледаше притеснено.

— Мога да накарам Тъкър да проучи. Той ще се опита да разбере кой е човекът.

Миранда поклати глава. Внимаваше да не се възползва от ресурсите на Фин; беше се справяла тук сама години наред, щеше да се справи и сега.

— Не се тревожа кой знай колко — каза тя. — Сигурна съм, че няма нищо особено.

Нито един служител на посолството не знаеше за тяхната връзка. Не че беше против правилата, но те не бяха сигурни как щяха да реагират хората.

— Когато за първи път се присъединих към Форин офис, ни изнесоха лекция за романтиката, докато сме в чужбина — обясни й една нощ Фин. — Казаха ни: „Вижте, ще срещате вълнуващи хора на най-различни места, ясно е, че ще имате и по-специални отношения. Просто направете услуга и на себе си, и на нас — и спете само с членове на НАТО“. Затова според мен всичко е наред.

Миранда се засмя.

— Избра ме, за да спиш с представител на държава от НАТО?

— Бих те избрал, независимо откъде си. Но тогава щеше да ми се наложи да те пазя в тайна завинаги.

— Ти и сега ме пазиш в тайна.

— Това притеснява ли те?

— Не. Да. Не знам.

— Няма да е вечно така. Просто… кариерата ми тук е в началото си и предпочитам да опозная хората малко по-добре, преди да започна да се перча с личния си живот.

— Да не би да е заради рисуването? Заради моите момичета?

— Обичам рисуването ти. И твоите момичета.

— Ти не ги познаваш.

— Обичам ги, независимо от това. Обичам начина, по който говориш за тях. Обичам картините, които ми показа.

Тя продължаваше да държи картините на ученичките си на четвъртия етаж на къщата си, където техните семейства нямаше начин да ги намерят. Никой не ги бе виждал, освен Фин. Може би не трябваше да ги показва дори на него. Човек не може да бъде прекалено внимателен.

 

 

Миранда отново стоеше гола в средата на спалнята. Щорите все още бяха спуснати, макар че така дори денем не се виждаше лесно в къщата. Фин нямаше да се върне до обяд, може би дори по-късно. Взе чашата с изстиналия чай, който той бе направил за нея, преди да излезе, и я изпи на три глътки. Можеше да отиде във фитнеса, преди хората от посолството да се появят там. Все още бе достатъчно рано.

Фитнес залата бе точно от другата страна на поляната, през порта в дъното на градината. Представляваше скромна едностайна постройка, в която имаше само една пътечка, едно колело, един гребен тренажор, една стълба за катерене и няколко гири. Но поне всичко обикновено работеше. Имаше дори касетофон и купчина дискове, повечето от които принадлежаха на Тъкър. Той често тренираше тук с екипа си. Караше ги да поддържат форма с редовни упражнения с гиричките, тичане и коремни преси. Някои сутрини Миранда го чуваше да крещи As-Raa! („По-бързо!“), докато мъжете обикаляха около резиденцията. Тъкър знаеше само няколко арабски думи, но смело се стараеше да ги използва възможно най-често.

Включи айпода си и колонките, качи се на пътечката за бягане и се заигра с бутоните. Всичко вече й бе познато. Бе почнала да свиква с пазачите, с постоянните служители, с абсурдно голямата къща, с липсата на свобода. Но това, с което й бе най-трудно да свикне, бе щастието.

Никога преди не се бе чувствала толкова щастлива. Никога не бе изпитвала такава благодарност за всяка секунда от живота си. Не беше само заради Фин, въпреки че той бе основната причина. Щастието й бе започнало преди три години, когато се премести в Мазрук. За първи път в живота си можеше да рисува, когато самата тя искаше да рисува. От нея самата зависеше как ще запълни всяка секунда от деня си. Можеше да прекара целия си следобед на обяд с мазрукските си приятели. Миранда все още се изумяваше колко сърдечни бяха всички тук, колко бързо бе канена в домовете на хората. Мазруките, при цялото оръжие, което разнасяха със себе си, бяха открити хора, готови да отворят домовете и сърцата си в мига, в който видеха странник.

Тук не беше необходимо да се притеснява за подготовката за класовете си в колежа „Корниш“, нито за завършването на докторантурата си. Не трябваше да се тревожи за пари. Наемът й не струваше почти нищо. Преди Висента да се изнесе, те си поделяха разходите за десетстайната къща. Парите от субсидията на Висента и малките спестявания на Миранда тук бяха внушителна сума. Вечеря с боб и хляб струваше един долар. Рибата можеше да излезе малко повече. Токът и водата бяха няколко долара на месец. Най-големият й разход вероятно бе мобилният й телефон, който все пак рядко надвишаваше трийсет долара месечно.

Животът в тази бедна страна я бе освободил; да, никога досега не бе вкусвала такава свобода.

Освен това с Фин тя не изпитваше онази неловкост, която винаги бе съществувала при общуването й с други мъже. В миналото само с жени бе усещала тялото си напълно отпуснато, следствие от принципа й да следва винаги сърцето си. С мъжете беше по-предпазлива, изучаваше детайлно всяка реакция за признак на някакво нарушение на баланса на силите. Когато обичаш една жена, връзката не е натоварена с бремето на дългата история на патриархата. Нещата просто са по-лесни. Но от друга страна, нищо, свързано с Висента, не беше просто или лесно. Да, тя бе спасила Миранда от предвидимата досада на академичните среди, беше я довела в тази завладяваща страна и бе дала тласък на работата й, но бе предизвиквала не само плам в нея, а и притеснение и тревога. Бурните и непостоянни страсти разпъваха Миранда в прекалено много посоки едновременно.

С Фин се почувства веднага като у дома си. Не спираше да се изненадва колко простичко бе всичко с него. Търпението и последователността му й позволяваха тя да бъде непостоянната. Нищо не го плашеше. Когато беше в еуфорично настроение, защото работата й вървеше добре, той я обичаше. Когато изпадаше в ирационален пристъп на ярост, защото не можеше да намери любимата си черна жилетка, той я обичаше. Когато плачеше неудържимо пред красотата на някоя картина в центъра на обществена галерия, той я обичаше. Любовта на Висента винаги бе някак условна, проблематична, рискована. Нейната непредсказуемост, нейните крайности бяха приучили Миранда на предпазливост и прагматизъм. Някой винаги трябва да поема ролята на котвата. Сега тя с радост прехвърли тази роля на Фин. С него тя можеше да бъде каквато си поиска.

Нямаше нито една стая в къщата, в която да не се бяха любили: в антрето под стъклописа с британското знаме и неодобрителния поглед на Елизабет II, в секундата, в която Фин затваряше вратата след последните им гости; в трапезарията, яхнали някой стол; в кухнята, на студения индустриален метален плот. Правеха го съзнателно. Кога друг път щяха да разполагат с толкова много стаи? Кога в бъдеще щяха да се наслаждават на такъв лукс по отношение на пространството? Все още го желаеше и това я удивляваше. Фактът, че може да изпитва такава страст към мъж. И все пак я изпитваше. Нямаше грешка, нямаше съмнение — изпитваше я.

Почти от самото начало на историята с Фин Миранда очакваше това щастие да й бъде отнето. Винаги бе смятала, че когато срещне човека, с когото ще поиска да прекара остатъка от живота си, ще изпита истинско блаженство. Търсенето ще свърши, няма да има повече разбити сърца и тя ще бъде опиянена от радост. Не трябваше ли да се чувства по този начин? Не бе очаквала съпътстващия ужас. В мига, в който осъзна, че иска да бъде с Фин до края на земния си път, пред нея зейна бездна. Не защото се съмняваше в него или се притесняваше, че той ще я напусне. От самото начало връзката им бе — може би донякъде странно — освободена от тази тревога. А защото се чувстваше уязвима по напълно непознат за нея начин, за който не бе подготвена.

Беше възможно да го изгуби — дори в нормална ситуация, в света, какъвто си беше по принцип — по много начини. Почти всичко можеше да се случи: автомобилна катастрофа, инфаркт, грип. Но фактът, че тук той беше истинска мишена, не помагаше особено. Страховете й не бяха просто плод на болезненото й въображение, бяха реалност.

Фин имаше охрана и това трябваше да я успокои, но ефектът бе обратен. Фактът, че имаше бодигардове, подсказваше, че той се нуждае от бодигардове. Десетима на брой. Не това бе създало страха й — който бе осезаемо ускорен от безмерната й любов — но определено го подхранваше.

Миранда не се чувстваше достойна за това щастие. Не бе водила особено примерен живот. Беше погълната от себе си, беше сама и необвързана. Беше поставила страстта си към живописта пред всичко друго — семейство, приятели, любовници, Висента. Не беше жестока. Никога не бе причинявала на никого съзнателно болка; беше мила с непознати в автобусите; играеше с децата в кафенетата, когато на майките им се налагаше да посетят тоалетната; рециклираше. Но никога не й се бе налагало да жертва нещо наистина скъпо за нея. Е, как тогава бе сполетяна изведнъж от цялото това щастие? Защо тя, а не милионите изнасилвани и измъчвани жени от Конго? Защо тя, а не босненските мюсюлманки? Защо тя, а не милионите бебета, умиращи всяка година през първите няколко седмици от живота си? Нима те не заслужаваха поне малка частица от тази радост?

Малко суеверно тя се надяваше, че щом осъзнава ясно добрия си късмет, това по някакъв начин ще предотврати трагедията. Абсолютно нерелигиозна, Миранда нямаше Бог, на когото да благодари. Нито пък възприемаше Вселената като доброжелателна сила, която организира нещата така, както е писано да бъдат. Но бе чела в научните списания, че благодарността сама по себе си, дали към Бог, космически сили, приятели или семейство, е достатъчна за подобряване на здравето и благосъстоянието.

Миранда не беше по природа весела; възприемаше света по-скоро в мрачни нюанси. Някога в Сиатъл гледаше с благоговение своята почти дзен приятелка Мойра, която намираше причини да се радва на всяка минута от деня. Мойра спираше да помирише розите. Мойра изпитваше удоволствие от гледката на синя птица, буркан бадемово масло или летящ балон. Мойра вярваше, че всичко се случва с конкретна причина. Миранда искаше също да може да повярва, но колкото и да се опитваше, не успяваше да открие в себе си вяра в щедростта на Вселената.

Мойра беше акупунктурист, човек, който смяташе, че лошото настроение е просто блокиран енергиен поток. За Миранда лошото настроение бе резултат от реалността, страничен продукт от четенето на новини. Всяка история на първа страница се забиваше в нея като вуду игла. Всеки ден имаше още някое мъртво дете, още някое природно бедствие, още един луд политик, който твърдеше, че гей хората могат да бъдат „излекувани“. Тя не знаеше как да не възприема всичко това лично.

Но махалото можеше да залитне и в другата посока, изпълвайки я с безпочвена еуфория, която я караше да подтичва по тротоара, да флиртува с красиво момиче на парти или да танцува в някой бар. Мрачният й светоглед оставаше непроменен, но имаше кратки моменти на отсрочка. Можеше да се каже, че за нея това постоянно щастие бе като тясна лъскава бална рокля, която се търкаше в момчешките й колене. Не можеше да свикне да я носи. Не знаеше как правилно да я облича, как да ходи с нея, как да я направи истински своя.

Първия път, когато остана да преспи в резиденцията, прекара нощта, повръщайки на мраморния под в банята. Беше се събудила към три часа, гадеше й се и се измъкна от леглото, за да намери някакъв лек. Имаха запас от органична джинджифилова бира в хладилника на горния етаж. Приседна гола на студените плочки в банята, стиснала в ръка изпотеното кенче. Беше я изпила до половината, когато започна да повръща.

Не беше болна, нямаше температура, нищо не я болеше и бе яла само морковена супа и хляб на вечеря. Просто не можеше да повярва във всичко това — и най-вече, че Фин е неин.

Той не се събуди. Спеше толкова малко, че когато се унесеше, изпадаше почти в състояние на безсъзнание. На сутринта, когато му разказа какво се бе случило, Фин и се скара, задето не го бе събудила.

— Нуждаеш се от сън — каза му тя. — А и без това нямаше какво да направиш.

— Можех да ти държа ръката! Или да махам косата ти от лицето.

Миранда се засмя.

— Благодаря, но това не беше особено романтичен момент. Ни най-малко не съжалявам, че го пропусна.

 

 

Краката й поддържаха безсмисления ритъм на пътеката близо час, мислите й бяха потънали в медитация за цветовете, когато стъклената врата на фитнеса се отвори. Звукът я върна от Етиопия, където бяха пътували с Висента през първата си година тук. Бяха шокирани, когато след толкова много месеци, ограничени в черно-белия свят на Мазрук, се озоваха сред смайващата палитра на Африка. В Мазрук забулените жени бяха като сенки на мъжете с белите роби, всеки цвят бе покрит, смазан, потиснат. Но Етиопия! Етиопия беше откровение. Миранда на мига се влюби в тамошните жени, с откритите им лица и гъвкавите им тела, облечени в червено, лилаво, оранжево, жълто и розово, едновременно. Всяка жена бе като напълно разцъфтяла цветна градина. Пътуването от Мазрук до Етиопия бе като от Канзас да се озовеш в страната на Оз.

— Salaama aleikum — казаха учтиво в хор Мухтар и Башир. Изглеждаха леко смутени от вида й — само по тениска и шорти.

Без съмнение се чудеха дали да докладват за неразрешено използване на фитнес оборудването, преди да се сетят, че лицето, на което щяха да докладват, най-вероятно бе отговорно за присъствието й.

— Wa aleikum asalaam — каза тя весело, сякаш бе най-естественото нещо на света да я заварят тук. Едва тогава осъзна какво гърми от айпода и. That butt you got makes me so horny^[1]. Това беше Baby Got Back, от албума на Миранда One-Hit Wonders of the ’90s. — Мога да изключа музиката — предложи тя, надявайки се уроците по английски език на пазачите да не вървят много добре.

— Няма проблем — каза Мухтар, докато се запътваше към пейката за коремни преси. — Ние обичаме музиката.

Миранда продължи да тича, а наум се молеше следващата песен да бъде по-добре. Но не беше. I’m too sexy for my shirt^[2]. Смразена, тя не знаеше дали да спре музиката, или да се престори, че не разбира текстовете. Мъжете продължиха да правят пресите и набиранията за бицепси, привидно разсеяни. Тя остави айпода включен. Пазачите не се забавиха много дълго, останаха само още десет минути, след което си тръгнаха, за да навлекат отново униформите си. Миранда въздъхна шумно с облекчение и вдигна скоростта на пътечката за бягане. Вратата отново се отвори.

— О! — каза сепнато женски глас.

Беше Антоанет, пълничка блондинка от посолството, чиято работа, изглежда, беше основно да намира мебели за жилищата на персонала (Миранда не беше осъзнавала колко банални са повечето дипломатически работни постове. Огромна част от хората в посолството изобщо не участваха в политиката. Бяха счетоводители, жилищни управители или лични асистенти). Тя никога не се бе държала особено приятелски с Миранда, когато се засичаха в клуба или на различни приеми, но пък и повечето от британските служители не бяха кой знае колко сърдечни. Те бяха сдържани и общуваха предимно помежду си, като не се смесваха с местното население, нито дори с персонала на други посолства. Защо тогава си станал дипломат, чудеше се Миранда. Защо започваш работа в чужбина, ако искаш да прекарваш всичките си вечери, пиейки джин-тоник със сънародниците си? Фин беше различен, разбира се. Въпреки че сравнението не бе справедливо, като се имаше предвид, че един посланик има съвсем различни социални и професионални перспективи от тези на персонала си. Фин се срещаше с хора всяка вечер, било навън, било вкъщи, но голяма част от това общуване бе по задължение. И все пак той като че ли искрено се наслаждаваше да прекарва време с местните си контакти и се потапяше възможно най-дълбоко в тукашната култура. Често обличаше тобе за срещите си с мазруки и се присъединяваше с удоволствие към местните танци.

Но притеснението в момента бе, че Антоанет не знаеше за нея и Фин. Което означаваше, че тя ще се учуди как Миранда бе получила достъп до фитнес залата. Мисли бързо, каза си тя, а краката й изведнъж почнаха да се застъпват един зад друг на пътечката за бягане.

— Добро утро! — каза бодро. Не можеше да се скрие, така че се налагаше да пробва да я смути с наглост. Поне нямаше вероятност Антоанет да я попита директно какво прави тук. Британците, както бе установила от личен опит Миранда, рядко формулираха някакво мнение директно. (Отново, Фин бе изключение.)

Антоанет й кимна леко и се запъти към елиптичния тренажор.

Можеше да излъже и да каже, че е дошла със Сали, една от малкото й приятелки от посолството, но тя си е тръгнала по-рано. Можеше да каже, че Тъкър я е пуснал. Или можеше да не каже нищо и да се надява, че Антоанет ще предположи, че тя има някакво законно основание да е тук. Колкото по-малко кажеше, толкова по-добре, реши Миранда най-накрая и се протегна към контролното табло на пътечката.

Беше увеличила темпото си, така че сега почти спринтираше, и искаше да забави машината, преди да се опита да слезе. Но от притеснение и паника действа непохватно. Вместо да смени скоростта, дланта й залитна и натисна копчето за аварийно спиране. Гумената настилка на пътечката спря рязко. Миранда продължи да върви и залитна към предната част на машината, ханшът и се блъсна в контролното табло. За една наносекунда увисна там, приведена над наклонената пътечка, къдриците й докосваха пода. Но слабото й тяло явно не беше достатъчно като противотежест, за да върне машината назад — тя се обърна и Миранда се стовари безцеремонно по глава на пода.

Останала без дъх от удара, затвори очи. Това не може да е истина, помисли си тя. Не е възможно, не се прекатурих току-що през кормилото на бягащата пътека във фитнеса на посолството пред служител на посолството. Бягаща пътека, която официално нямам разрешение да ползвам, без Фин да е наоколо. Дори аз не може да съм толкова некоординирана.

И все пак бе истина. Ето я. Лежеше по гръб с пулсираща от болка глава, с повдигната нагоре блуза, която разкриваше гледката на раираното й памучно бельо и ивица гола плът на корема.

— Добре ли си?

Гласът беше любезен, но не прекалено загрижен. Антоанет не спря елиптичната машина.

— Имаш ли нужда от помощ? Мога да сляза. Просто не исках да спра внезапно и…

И да направя това, което направи ти, мълчаливо довърши Миранда вместо нея.

— О, супер съм — успя най-накрая да каже тя. — Просто се опитвам да си поема отново дъх. Само секунда.

Но не беше съвсем сигурна, че това е възможно. Внимателно провери някои части на тялото си. Можеше да свие пръстите на краката си, на ръцете също. Поне не беше парализирана. Сви коляно. Ако имаше нещо счупено, щеше да се разплаче от болка, нали? Бавно се завъртя на една страна, осъзнавайки ясно любопитния поглед на Антоанет, и се изправи на крака. Светлините изведнъж и се сториха много ярки и й хрумна, че може да има сътресение. Направи няколко крачки с накуцване.

На половината път към вратата се спря. Дали Антоанет щеше да я види да се промъква обратно през портата към резиденцията? Служителите на посолството идваха през отделен вход, от улицата. Само посланикът и гостите му използваха портата към къщата. Би могла да избегне въпросите, като излезе през вратата на персонала и обиколи отново през главния вход на резиденцията. Но това поставяше два други проблема. Първо, нямаше начин да излезе навън от територията на посолството само по шорти и тениска. Щеше да докара инфаркт на цялата охрана. Второ, не можеше да влезе или да излезе през входа за персонала без ключ. Налагаше се да се прибере в къщата директно.

— Чао! — каза тя бодро на Антоанет, която продължаваше да ходи бавно на елиптичната машина.

Не последва отговор. Миранда наблюдава Антоанет около минута, преди да се измъкне през вратата и, поглеждайки притеснено през рамо, за да се увери, че тя не я гледа, се спусна през портата към резиденцията и се затича през моравата към къщата.

Исусе, помисли си тя, когато влезе под душа в банята на Фин. Навсякъде можеше да настъпиш мина.

 

 

Най-накрая, около три часа, Фин се прибра. Идването му бе предизвестено от цял ритуал по влизане в посолството, така че тя имаше достатъчно време да се подготви — вратите се отваряха шумно, а радиостанциите на пазачите започваха да пиукат, преди бронираният му конвой да навлезе в двора. Тя изтича надолу по стълбите, за да го посрещне, все още мокра от душа.

— Стоя ли далеч от паникбутоните? — попита той, като я целуна. — Оставям те сама една сутрин и ти успяваш да докараш тук целия екип на охраната.

— Нека това да ти е за урок. Самотна съм. Освен това, отдавна исках да се запозная с Тъкър.

— И съм сигурен, че си направила силно впечатление. Какво ни е оставила Теру?

Отидоха в кухнята и започнаха да тършуват из хладилника, където намериха спаначен киш, салата, и трошлив сладкиш с ябълки и ревен.

— Взех решение — каза Фин, докато напълваше повторно чашите им със совиньон блан. Хранеха се на предната веранда, откъдето имаха гледка към градината.

— Да не ме оставяш повече никога сама тук?

— Освен това. Реших, че е време да кажа на персонала на посолството. Глупаво е, наистина, да изчакваме повече, а и така изглежда все едно правим нещо нередно.

— А ние не правим.

— Ние не правим абсолютно нищо нередно. Така че смятам да направя съобщение на сутрешната ни среща в събота. Ако нямаш нищо против.

— Има ли причина да съм против? Да нямаш бивши любовници в посолството, които ще ме погнат с автомат „Калашников“?

Фин се засмя.

— Не съм имал приятелка от пет години.

— Така поне казваш. Все още не ти вярвам.

Петгодишната пауза я притесняваше. На Миранда и бе невъзможно да си представи толкова дълго време без интимност. Освен това Фин беше брилянтен, привлекателен, красив и необвързан. Колко такива мъже имаше във Форин офис?

— Бях зает. Местех се доста в последните години. И не организирах добре времето си.

— И всички жени са омъжени?

— Или това, или просто не са си падали по мен.

— Невъзможно.

— Ето защо те обичам.

— Добре че не е заради готвенето ми.

— Чакай — ти готвиш?

Миранда се засмя и се задави с троха от сладкиша. Фин я потупа по гърба.

— Ох! — трепна тя и се отдръпна от него.

Фин изглеждаше смаян.

— Съжалявам. Не исках да те нараня…

— Не, всичко е наред, наистина. Просто малко… съм насинена. Тази сутрин имах малък инцидент във фитнеса.

Той повдигна вежда.

— Още един инцидент?

Миранда му разказа за Антоанет и пътечката за бягане. Фин храбро се опита да запази сериозно изражение, но не успя.

— Не е смешно! — ахна тя.

— Не, не, сигурен съм… Просто… замислих се за камерите.

Миранда простена.

— Неееее, сериозно? Записано е на камерите?

— Скъпа, ти си в резиденцията на посланика. Всичко се случва пред камерите.

— Дори и тук? Дори и сега? — Тя протегна крак под масата, за да го докосне по коляното.

— Особено тук. Ние сме на верандата! Някой може да се опита да се изкачи по стената и да влезе вътре през прозорците. Но ние сме в безопасност вътре. Или поне така ми казаха.

— Божичко, надявам се да е така.

— Ами, ако те имат някакъв кадри от това, което правим вътре, трябва да имаме правото да караме хората да си плащат, за да го гледат.

— Заплащане за гледане на посланическо порно. Звучи като обещаваща категория за наградите на порнофилмите.

— Вероятно ще ми гарантира по-добър доход, отколкото получавам като държавен служител.

— И повече, отколкото можеш да спечелиш като творец.

— Несъмнено. Особено имайки предвид безпомощността ми с молива. Като стана дума, напоследък не съм виждал никакви твои нови картини. Да отскочим до вас след обяд?

— Позволено ли ти е?

— Ако дам на момчетата един час предизвестие.

— Добре. Мисля, че вкъщи няма да има никого. Но ако ядем там, трябва да измием сами чиниите си.

— О, забрави. Ще ги донеса тук.

— Иди кажи на момчетата тогава. Аз ще се кача горе и ще се преоблека в нещо не толкова удобно.

 

 

Фин бе единственият човек, който бе виждал картините. Всеки на неговия пост сигурно умее да пази тайни, бе решила тя. Освен това, ако имаше някой, който искрено желаеше да подпомогне местните жени, това бе Фин. В къщата й бяха скрити повече от трийсет картини, прибрани в кашони в един неизползван дрешник в тясна стая на покрива. Чудеше се какво щеше да стане с тях, когато в един момент си тръгнеше. Къде щяха да ги пазят момичетата? Те не биха могли да ги държат в домовете си, където семействата им щяха да ги видят. Някои може би щяха да приемат един или два натюрморта под покрива на дома си, но със сигурност най-новите картини щяха да предизвикат фурор. Или по-лошо.

Тя въздъхна. Защо бе направила това? Защо бе насърчила тези момичета да развият таланти, които никога нямаше да могат да реализират? Но Миранда знаеше отговора. Той бе много прост. Тя им преподаваше, защото те искаха да се научат да рисуват. Толкова силно искаха да се научат, че си намираха извинения, за да идват в дома й. Рискуваха да ги разкрият. Пазеха тайна от хората, които обичаха.

— Разкажи ми отново как си намерила всички тези момичета — каза по пътя Фин. — Разкажи ми как те откри Тазкия.

— Ти вече знаеш за Тазкия!

— Остарявам. Забравям неща. А искам да запомня всичко, което ти се е случило някога.

Миранда се усмихна.

— Наричай ме Шехерезада. Добре. Тазкия.

— Чакай, не трябва ли да променим името й за целите на този разговор? Все пак момчетата са отпред?

— Те не говорят английски. Ще разберат само името й. От думите ни ще разберат само, че Тазкия е най-благочестивата и добродетелна жена в цял Мазрук.

— Добре — каза Фин, но челото му остана все така свъсено.

— Ще се опитам да не споменавам често името й. Така става ли?

— Приемливо е.

— Имало едно време една борбена млада художничка на име… добре, една борбена млада художничка. Тя живеела в каменна къща, издълбана в Стария град, с майка си, баща си, две сестри и двама братя. Нашата художничка била най-малката от семейството. През деня баща й ръководел малък магазин, в който се продавали батерии, вода, газирани напитки, бисквити, бонбони, прясно мляко и йогурт.

— Нямало ли е овесена каша? Имам чувството, че трябва да има каша в този магазин.

— Не бъди такъв англичанин. Мазруките не ядат каша.

— Какво ядат тогава за закуска? Никога не съм бил канен на местна закуска.

— Е, майката на нашата художничка печала дълги тесни франзели и бъркала пържени пилешки дробчета и лук за закуска. Две от сестрите и единият брат останали вкъщи. Само художничката посещавала университет, където изучавала неженствената област на геометрията, привлечена от нейната логика и от връзката й със собствените й тайни рисунки.

— Виж, предишния път не ми спомена частта с геометрията. Какво друго си скрила от мен?

Миранда се усмихна и вдигна ръка от седалката, за да го стисне незабелязано от пазачите.

— Нито думичка.

Бе срещнала Тазкия в Германската къща, културния център на Германия, на първата инсталация на Висента. Копнееща да изследва тази непозната част на света и интересуваща се по-скоро в някакъв абстрактен смисъл от тежкото положение на жените в Близкия изток, Висента бе дошла тук с отпусната арт субсидия, а Миранда си бе взела творчески отпуск, за да я придружи. От всички културни центрове в града Германската къща бе най-активният, често канеха чуждестранни творци да показват произведенията си, обикновено с уговорката, че ще проведат уъркшоп с местното население. Именно там Миранда (която знаеше точно единайсет думи на немски, повечето от които имена на храни) се запозна с тъкачи, батик артисти, художници, фотографи, писатели и скулптори. Не всички от тях бяха германци. На Миранда познаването на езика не й се струваше задължително. Тя беше наблюдавала презентации за добивания тук на ръка алабастър и търпеливо бе понесла безброй германски филми само с арабски субтитри. Толкова малко места в града предлагаха някакъв вид забавление, че бе готова да изтърпи всичко.

Тазкия някак си бе получила разрешение от родителите си да остане навън до тъмно тази вечер. Беше кацнала на стъпалата на Германската къща и очакваше да отвори, когато Миранда и Висента пристигнаха. Обвита в черно от главата до петите, девойката приличаше на малък бездомен призрак. Когато те тръгнаха нагоре по стълбите, тя се обърна към тях.

— Извинете, някоя от вас да е художник? — Очите й проблеснаха с надежда през процепа на нейния хиджаб и никаб.

Двете с Висента се спогледаха за миг, усмихнати, преди Миранда да каже:

— Тази вечер е тя.

— А утре е неин ред.

— Но насаме. Аз съм художник само у дома си. Тук не излагам на публични места.

Не обясни защо.

Тазкия ги оглеждаше намръщено.

— И зависи какво имаш предвид под „художник“ — добави Висента.

— Висента е по-скоро изпълнител. Тя е концептуалист. Създава арт инсталации — каза Миранда, забелязвайки объркания поглед на Тазкия.

— Тази вечер ще показвам художествената страна на моята инсталация — каза Висента. — Ще видиш.

— Арт инсталация? — Тазкия изглеждаше отчаяна.

— Защо не влезем вътре? — каза Миранда. — Така можеш да видиш сама. Не искахме да те объркваме. Аз съм Миранда, между другото.

— Тазкия. Толкова се радвам да се запознаем. Искам да ви разпитам за ужасно много неща.

Висента позвъни и русо момиче с конска опашка, една от администраторите на Германската къща, ги покани вътре. Галерията беше точно от лявата страна на входната врата. Висента бе стояла до късно предишната нощ, за да довърши инсталацията си. В средата на стаята имаше черна фигура, голяма колкото Тазкия. Само че беше наистина безформена; не се забелязваше никакъв намек за бедра, гърди или шия. Представляваше абстрактен контур на мюсюлманската жена. Съвършена парабола. Върху плата с бели букви бяха изписани цитати от жените в Стария град, които Висента бе събирала в продължение на месеци, някои на арабски, някои на английски език. От другата страна имаше процеп между хиджаба и никаба, където трябваше да се намират очите. В тази празнина с букви, които намаляваха постепенно по размер, бе написано: „Душата ми няма прозорци“.

На четирите стени имаше малки екрани, на които се редуваха интервюта с мюсюлмански жени за хиджаба. Почти всички бяха напълно забулени, но една бе оставила лицето си открито, а косата и бе покрита с лилав шал на цветя. Това беше най-яркото цветно петно в стаята.

Когато Висента обясни за първи път идеята си за изложбата, Миранда беше скептична.

— Сериозно? Хиджаб? Може ли да има по-банален образ за Близкия изток? — каза тя.

— Това означава ли, че трябва да спрем да го обсъждаме? — отговори Висента. — Искам да кажа, жените, с които разговарях, горяха от нетърпение да го обсъдят. Независимо каква бе гледната им точка.

Не се е получило зле, помисли си Миранда. Не беше нейният вид изкуство, но тя бе ужасно старомодна в някои отношения. Художник, работещ с маслени бои, а темите на картините й като цяло бяха разпознаваеми. Нищо чудно, че не се бе сдобила със слава и богатство.

На стената, освен това висеше хоризонтално парче черен плат, бродирано със златни нишки. Отдалеч златото приличаше просто на повтарящи се геометрични или флорални мотиви. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да различи миниатюрни фигури. В единия край на своя трон седеше царица Арва, владетел на голяма част от Арабския полуостров от 1067 до смъртта си през 1138 г. В другия край бе Билкис, Савската царица, която вероятно бе управлявала Мазрук през Х век пр. Хр. Редица от жени се нижеше по плата между тях, всяка в различна поза. Някои носеха тежки съдове с вода на главите си; някои се свиваха уплашено от нападащите ги съпрузи; други седяха в окъсани дрипи, с протегнати ръце. С дребни арабски букви под тях бе избродирано: „А някога бяхме царици“.

Тазкия разгледа всичко с тъмните си сериозни очи, докато Висента обикаляше от стая в стая, правейки последни поправки — отрязваше пуснала се нишка тук, рестартираше някое видео там. Поток от хора започнаха да влизат в галерията и да обикалят наоколо. Миранда им се усмихваше сковано, чувстваше се някак чужда, не на място. Все още й липсваше обичайната за тези събития чаша вино в ръката. Тук щеше да има пластмасови чаши с флуоресцентен синтетичен сок в бара на гърба на галерията, но чак по-късно. Загледа се как Тазкия сграбчи ръката на Висента и почна да я следва навсякъде, като й задаваше жадно въпроси. Висента, изглежда, нямаше нищо против (тя винаги с готовност приемаше подобно внимание) и разговаряше оживено с момичето, поздравявайки междувременно новопристигналите гости.

По някаква причина Германската къща бе като имунизирана срещу местната цензура. Въпреки парада на множество западни художници, показващи тук творбите си, и прожекциите от време на време на леко пикантни филми, доколкото Миранда знаеше, никога не бе имало демонстрации срещу центъра. Спомни си как бе гледала „Парфюмът“ тук и как си пое рязко дъх, когато на екрана се появи една гола гърда. За миг се парализира от страх, в очакване на бурна реакция. Но нищо не се случи.

Все пак имаше ограничения. Очевидно бе, че не можеха да се показват голи тела. Досега никой не се бе проявявал като достатъчно глупав, за да предложи това. Нямаше и изложби с реалистични човешки фигури, като жест към исляма. Изкуството, което се показваше, бе с тенденции към абстрактното и геометричните изображения. Работата на Висента с известни уговорки все пак влизаше в параметрите на приемливото; нищо от това, което правеше, не бе съвсем реалистично. И колкото и да бе странно, видео изображенията не бяха забранени, стига да не бяха неморални.

Ислямското отвращение към човешките фигури почти изключваше работата на Миранда. Тя се притесняваше да не си създаде проблеми (това бе постоянната и тревога), затова прочете много от хадисите^[3], в които се споменаваха възраженията срещу различните видове фигури. В Корана се осъждаше идолопоклонничеството, но не се забраняваше изрично рисуването на хора и животни; това бе оставено на хадисите, някои от които бяха разказани от Айша, една от многото жени на пророка Мохамед. В единия тя казваше: „Пратеникът на Аллах влезе при мен вкъщи. Имах лавица, закрита със завеса с изображения. Щом я видя, той я разкъса и цветът на лицето му се промени и той каза: Айша, най-тежкото мъчение от ръката на Аллах в Деня на възкресението ще бъде за тези, които имитират [Аллах] в делото на Неговото сътворение“.^[4]

Веднъж, както се твърдеше, Айша донесла вкъщи възглавница, украсена с животни, на която съпругът й да седи. Нейният жест бил посрещнат с гняв: Създателите на тези изображения ще бъдат наказани в Деня на възкресението и ще им бъде казано: „Съживете това, което сте сътворили![т.е. тези изображения]“. Пророкът добавил: „Ангелите [на Милостта] не влизат в къща, в която има изображения [на животни]“.

Това беше общо взето всичко, което й бе нужно да знае. Но имаше и още: Всички художници, които създават изображения, ще горят в огъня на Ада. Душа ще бъде вдъхната във всяка картина, изобразена от него, и тя ще го накаже в Ада, и той [Ибн Аббас] каза: „Ако ви се налага да го правите, тогава изобразявайте дървета и неща, в които няма живот; и Наср бин Али го потвърди“.

Тя беше предупредена.

 

 

Към края на изложбата Тазкия я потърси.

— Това — каза тя, като махна с ръка към стените. — Смятам, че е прекрасно. Но аз искам да се науча как да рисувам. Как да рисувам с бои. Познаваш ли такъв художник? Много ми е трудно да намеря тук такъв художник.

— Току-що намери — усмихна се Миранда. — Ти самата рисуваш ли?

— Не, не. Не, но бих искала да се науча.

— Защо? — Миранда се облегна на бялата рамка на вратата и притисна умореното си тяло към нея. Отново се замечта за чаша шампанско.

Тазкия стисна по-здраво бродираната си платнена торба и се огледа наоколо.

— Може ли да излезем?

Излязоха в хладната и тъмна, наситена с аромат на жасмин нощ. Полумесецът хвърляше бледа светлина, която сякаш всеки миг щеше да достигне върховете на синкавите планини в далечината. Но дори и прикрита от мрака на нощта, Тазкия пак бе нервна. Един пазач стоеше на входа към малкия двор, в който бяха почнали да излизат и другите гости. Тазкия пристъпи по-близо до Миранда, отвори чантата си и й показа дебела тетрадка със спирала.

— Това са моите опити — каза тя. — Моите опити да стана художник. Би ли ги погледнала? И да ми кажеш дали изобщо има смисъл да продължа да опитвам?

— За мен ще бъде чест.

— Моля те, никой не бива да узнае.

— Разбирам.

Тазкия все още изглеждаше притеснена. Имаше и нещо друго.

— Има фигури — прошепна тя тихо. — Не можех да се въздържа. Те просто се появяваха.

Миранда кимна.

— Добре — каза тя. — Добре.

Двете се доближиха една до друга, сякаш извършваха тайна сделка с наркотици, и момичето бързо извади тетрадката си и я пъхна в оръфаната и определено лишена от блясък раница на Миранда. Когато Тазкия се обърна да си тръгне, Миранда я докосна по рамото.

— Ти не си единствената — каза й тя тихо. — Знаеш ли го?

Очите на Тазкия останаха спокойни, но се взряха въпросително в нея през никаба.

— Не си единствената, която рисува фигури. Не си единствената мюсюлманка, която го прави. Ще ти покажа.

С все така сериозни очи, Тазкия кимна почти незабележимо, повдигна края на абаята си и с лека стъпка се отдалечи през градината, докато се сля с нощта.

 

 

Въпреки че бе измъчвана от голямо любопитство, Миранда изчака до следващия ден, за да разгледа рисунките на Тазкия на дневна светлина. Седна в дивана сред леещата се през прозорците слънчева светлина (това беше единствената стая в къщата с големи прозорци, а също така бе и достатъчно далече от първия етаж, така че да не влизат неочаквано неканени гости. Кръглите прозорци, приличащи на огромни илюминатори, и създаваха усещането, че е във въздушна подводница) и започна да прелиства страниците с нарастващо вълнение. Рисунките бяха изключителни. Чудеше се как Тазкия бе успяла да ги направи, без да привлича внимание. Не можеше да ги е нарисувала на открито, защото щяха да я забележат. И със сигурност не беше достатъчно богата, за да притежава фотоапарат или камера. Малцина хора тук бяха. Миранда се замисли за малките като ключалки прозорци в горните етажи на високите къщи на Стария град, прозорци, които позволяваха на жените да гледат навън, без да ги виждат тях. Може би Тазкия бе наблюдавала моделите си оттам, приклекнала на мъждивото стълбище, стиснала тайно тетрадката си в ръка.

Имаше скици на колички, препълнени с нарове; на квадратна обикновена джамия с котка на прага на вратата; неизменният силует на града срещу заобикалящите го планини. Но по-интригуващи бяха рисунките на хората. Един мъж седеше с кръстосани крака в своята тобе и смучеше цигара на пазарската си сергия. От едното ъгълче на устата му се издигаше дим, но на лицето му липсваха всякакви други характеристики. Нито една от фигурите нямаше очи или нос, а на повечето липсваха и устите. Сякаш Тазкия се бе опитала да се убеди, че щом не рисува тези детайли, значи всъщност не рисува човешки фигури. Имаше жени, увити в синьо-червени ситари^[5], гледани откъм гърба, докато изкачват стълбище. Имаше малки деца, които играеха в една уличка, едното държеше вдигнато над главата си коте, а другите протягаха ръце към него. Миранда не искаше да мисли за съдбата на това коте.

Когато приключи, остана дълго в дивана, замислена, пуснала тетрадката на Тазкия в скута си. След това се обади на момичето.

— Първо, ти вече си художник. И второ, би ли искала да идваш веднъж седмично при мен на уроци? И трето, познаваш ли и други, които биха проявили интерес?

Започнаха следващия петък. В този ден момичетата по-лесно можеха да се измъкват от вкъщи. Бащите и братята им отиваха в джамиите за следобедната петъчна молитва и след това често оставаха с приятелите си през целия следобед, за да клюкарстват и да пушат хашиш. Майките им пък бяха заети с печене или в танци в уединените си стаи със своите приятелки и роднини.

Тазкия обикновено пристигаше първа и сваляше воала си в мига, в който влезеше в безопасния коридор на Миранда. Тя беше звездата сред ученичките й, малко борбено кълбо от хиперактивност и нерви. В момента имаше още три млади жени: Мариам, Надя и Акила. Това беше достатъчно, смяташе Миранда. Малко повече и щяха да привлекат нежелано внимание. Освен това вече нямаше свободно място за съхранение на картините им.