Дженифър Стайл
Жената на посланика (35)

1 декември 2010 г.
Миранда

Спеше, когато дойдоха за нея. Гласовете им, гласовете на няколко мъже, намиращи се точно пред затвора й, я събудиха. Тя седна и придърпа смачканата си блуза надолу. Вече не си правеше труда да се съблича. Не можеше да се измие и рядко получаваше други дрехи. Мислеше, че ще свикне със зловонната миризма на тялото си, с мириса на загнило, но все още усещаше пристъпи на гадене, когато при някое рязко движение миризмата стигнеше до носа й. Само на Лулоа, изглежда, това не й правеше никакво впечатление и когато идваше, се впиваше в кожата й с радостни възгласи.

Силен тропот по вратата, последван от „Аллах, Аллах, Аллах!“. Беше изненадана, че си правят труда да й дадат време, за да са сигурни, че ще бъде облечена. Да не би да мислеха, че се съблича, за да спи гола на камъните в тази килия? В тези пустинни нощи? Инстинктивно се огледа за вещите си — тетрадка, молив, ключодържател — преди да си спомни, че не притежаваше нищо. Нещо тежко — рамо, пушка — се блъсна във вратата и тя се отвори. Миранда премигна и се опита да види мъжете, но различи само неясни, груби очертания.

— Ставай — каза единият. — Движи се.

Нямаше salaama aleikum. За втори път след отвличането й традиционният поздрав бе пропуснат. Айша поне винаги я поздравяваше и това й действаше успокоително.

За миг Миранда се замисли дали да не се престори, че не разбира, но после си даде сметка колко безсмислено ще бъде това. Бавно и колебливо се изправи на крака, тялото й бе вцепенено. Пикаеше й се. Трябваше да се сети, преди мъжете да нахлуят вътре. Може би щеше да има време да използва кофата. Каквото и да искаха тези мъже, надяваше се, че няма да отнеме много време.

— Feyn Aisha? — попита тя. — Feyn Luloah? Къде е Айша? Къде е Лулоа?

Никой от мъжете не отговори. Вместо това единият пристъпи към нея и я побутна с цевта на пушката си.

— Yalla — заповяда той.

Подавайки главата си навън, през малката врата, Миранда бе поразена от чистотата на въздуха, свеж и мек като аромата, носещ се от току-що изтръскано и сгънато пране. Колко време бе минало, откакто за последно бе дишала така свободно? Един месец? Два? Тя вдиша дълбоко хладния и сух въздух, сякаш можеше да го съхрани в дробовете си.

Студеният метал отново притисна тънкия памучен плат, прикриващ изпъкналите й ребра. Те вероятно просто не искаха да я докосват, помисли си Миранда. Бяха добри мюсюлмани дори когато я бутаха напред с оръжията си.

Тръгна. Беше твърде тъмно, за да види нещо пред себе си — или около себе си. И тъй като бе преместена в новия си затвор, докато се бе намирала в безсъзнание, сега дори знаеше къде е спрямо старата колиба, която деляха с Айша, и колибите на мъжете. Нямаше луна, нито някакви светлини, които да издадат близостта на някакви постройки. Въпреки че бе посред нощ; защо трябваше да има светлини? Краката й тежаха, трудно ги местеше. Чувстваше парене в мускулите на бедрата си, но с облекчение установи, че може да стъпва на глезена си, без да я боли прекалено много. Раната заздравяваше бавно, но по някакво чудо се бе развила съвсем лека инфекция, червеникав оток около дупката, от която Айша бе извадила куршума. Никога нищо не я бе боляло толкова, дори раждането. Щеше да крещи, ако Айша не бе натъпкала парцали в устата й, преди да започне. Вместо това Миранда просто припадна. Имаше вероятност костта в глезена й да е натрошена. Понякога, когато се изправяше, чувстваше остро пронизване, като пробождане от игла в ставата. Когато я освободяха, трябваше да намери лекар за това.

Тръсна глава и прогони тази мисъл. Наистина ли все още вярваше, че някой ден щеше да бъде освободена? Когато изпаднеше в моменти на крайно отчаяние, Миранда си мечтаеше да бе германка. Те плащаха откупи. Но колкото и да бе ужасно, че я бяха откъснали от Кресида, тя не би могла да пожелае такава съдба на някой друг родител. Или на дете. Или на когото и да е. На престъпниците не трябва да се плаща. Инстинктивно си припомни дебатите в часовете по „Изкуство и етика“, когато бе студентка в Университета на Вашингтон, за това дали трябва да се предлага парично възнаграждение за намиране на откраднати произведения на изкуството. Подобна компенсация не се ли превръщаше във възнаграждение на престъпниците? Или трябва ли изкуството да бъде съхранено на всяка цена? Тя бе заела позиция срещу компенсацията на крадците. В противен случай, твърдеше Миранда, нима всяка картина няма да бъде изложена на риск? Сега ето я и нея самата, платно на Търнър, загубено за Бог знае колко време.

Фин винаги бе негодувал срещу откупите; тя се зачуди дали случилото се с нея не го е разколебало. Надяваше се, че не е. Едно от нещата, на които разчиташе най-много, бе постоянството на принципите му. Имаше нещо отпускащо в това да знае какъв чай ще иска всяка сутрин („Ърл Грей“), какво ще закусва (мюсли — освен ако не бяха във Франция, където ядеше обикновен кроасан с масло), какъв чай ще пие преди лягане (с мляко) и какъв крем за лице използва всеки ден („Боди Шоп“ за мъже). Това бяха малките неща, незначителните подробности, но той бе постоянен и в по-големите неща. Като любовта.

Фин бе бавен, методичен, перфекционист. Не можеше да бъде прибързан, което означаваше, че работи много по цяла нощ, като студент, който се опитва да се справи със задачите си. Миранда отдавна се бе отказала да се опитва да го накара да си легне, преди да е приключил с даден проект, въпреки че се случваше да слиза на долния етаж в три часа сутринта и да го намира заспал с лице, отпуснато върху клавиатурата на компютъра, и тогава той й позволяваше да го заведе горе. Сърцето й се сви при мисълта за Фин, за начина, по който лицето му се отпускаше в съня, и усети болезнено празнотата в прегръдката си.

Долови гласовете пред себе си. За мазруки мъжете говореха тихо.

Каза ли на Айша?

Не, тя спи. Щеше да се опита да ни спре.

Миранда се притесни и забави крачка. Бяха я взели тайно от Айша? От Лулоа? От здравия разум? Не искаше мъжете да се досетят, че ги разбира, затова се насили да продължи да върви.

Тя нямаше да се опита да ни спре, ако знаеше, че идват, каза първият.

Все още се притеснява, че детето няма да оцелее.

Никой няма да оцелее, ако не я преместим. Нямаме избор. Те могат да бъдат тук всеки момент.

Може би ще се почувства като у дома си там. По някаква причина това се стори смешно на мъжете и те се изсмяха кратко. Както и да е, може би те ще направят нещо с нея, за разлика от мързеливите кучета тук.

Миранда усети как в гърлото й се надига жлъчка. В края на краищата, Лулоа не я бе спасила. Нито тя бе успяла да спаси детето. Но кой идваше? Помощ?

Тялото й трепереше, докато ходеше, вече я обхващаше паника. Не й бяха завързали очите, може би защото просто бе излишно в този непрогледен мрак. Устата й бе суха, а натискът върху пикочния й мехур бе нетърпим. Внезапно удари пищяла си в нещо студено и гладко.

— Влизай вътре — каза един от мъжете, който се надвеси над нея. Миранда отстъпи назад.

— Защо? — попита тя. — Къде ме водите? Къде е бебето? Къде е Лулоа?

Те не отговориха.

— Влизай.

Прикладът на оръжието усили ефекта от думите им.

— Не — Миранда вече трепереше цялата. — Моля ви, кажете ми къде е Лулоа.

Сега и двете пушки се допряха до плътта над ребрата й.

— Детето не е твоя работа — каза единият мъж.

Кръвта й кипна за миг и тя бе обзета от внезапна ярост.

— Не е моя работа? — Гласът й бе суров и дрезгав, неузнаваем. — Тя е моя работа също колкото и всеки друг човек на света е моя работа. Тя е жива заради мен.

И веднага съжали за избухването си.

— Моля ви, накажете мен, но не наказвайте Лулоа. Тя все още се нуждае от мен. Няма да оцелее. Тя няма…

Изведнъж я хванаха за ръцете и бе напъхана в задната част на нещо, което можеше да бъде само пикап, студен и неравен под коленете й. Затръшнаха вратата на багажника зад нея.

— Тя не се нуждае повече от теб — каза единият мъж. Обиколи и отиде отпред, на мястото на шофьора, докато другите двама се качиха при нея отзад. Единият стисна здраво китките й, докато другият ги завърза с дебело грапаво въже. Завладяна от нов пристъп на паника, със свит от ужас стомах, Миранда дори не помисли да се съпротивлява. Когато мъжете овързаха по подобен начин и краката й, те я бутнаха, за да се търкулне и да падне на гърба си. Миг по-късно я лишиха от гледката й към звездите, като я покриха с одеяло. Тя извърна главата си на една страна, за да може да диша, и усети някаква силна животинска миризма. Вцепенена от мъка и твърде уплашена, за да плаче, Миранда остана неподвижна. Дали я бяха продали на друга групировка? Затова ли я местеха? Или просто искаха да избягат от спасителите й? Но откъде можеха да знаят за някаква предстояща операция? Мозъкът й не спираше да се лута сред всички възможности. Изтощена, но неспособна да заспи, Миранда се опита да измисли някакъв вариант за бягство. Раздвижи пръстите на ръцете и краката си, но те бяха здраво пристегнати. Дори и да успееше да се изправи по някакъв начин, да се прекатури през ръба на пикапа и да се озове на пътя, нямаше да може да се освободи. От едната си страна долавяше мрачното присъствие на двамата мъже.

Гневът се надигаше и изпълваше тялото й; усещаше силния му натиск под кожата си. Но нямаше къде да отиде, нямаше шанс за спасение. Това бе безполезна и, най-вероятно, опасна емоция. Беше работила усилено, за да заглуши гнева си към тези хора, към техните заблуждения. Трябваше да се опита да запази спокойствие. И да наблюдава всичко. Да следи за всяка възможност за бягство. Но дори да успееше да се освободи, което бе почти невероятно, къде щеше да отиде? Дали първо щеше да потърси Лулоа, или щеше веднага да потърси начин да се върне в Арнабия, при Креси и Фин? Как би могла да се върне у дома, знаейки на каква съдба обрича Лулоа? И как би могла да се спусне първо към Лулоа, като знае, че така рискува никога повече да не види собствената си дъщеря? Сърцето й се разкъсваше и от двата варианта. В момента обаче не и се налагаше да прави какъвто и да е избор.

Ставаше все по-светло. Скоро щеше да изгрее слънцето и Лулоа щеше да огладнее. Тя не беше достатъчно голяма да се оправи без какъвто и да е вид мляко. Колко дълго щеше да оцелее без Миранда? Щяха да я хранят с мръсна вода и сладък чай. Можеше да не издържи и седмица.