Дженифър Стайл
Жената на посланика (65)

6 май 2011 г.
Миранда

Двете експлозии бяха през седем минути. Първият трясък ги събуди и Миранда буквално прелетя половината коридор към стаята на Кресида, преди да осъзнае, че експлозията не е в къщата. След като надникна и видя момичетата, които, колкото и да бе удивително, все още спяха в кошарата, във формата на изкривен ин-ян — глава до крака и крака до глава, тя се спусна обратно към спалнята. Фин стоеше гол до прозореца, притиснал до ухо мобилния си телефон.

— Мисля, че е самолет.

— Самолет? — Миранда не разбираше. — Катастрофа?

Бяха само на няколко километра от летището.

— Не, по-скоро свален. Звукът беше твърде познат.

— Какъв самолет?

— Не знам. Все още не знам нищо. Може да е…

Телефонът в ръката му извибрира.

— Тъкър — каза той, докато вдигаше.

Беше самолет, търговски пътнически самолет, излитащ от летището на Арнабия. Тъкър смяташе, че е бил вътрешен полет, но не беше сигурен. Според охраната на летището на борда му бе имало повече от сто пътници. Беше се разбил в края на града, падайки върху цял квартал.

Фин още говореше по телефона, когато ударните вълни от втората експлозия разтресоха капаците на прозорците на спалнята им.

— Божичко, Тъкър, какво беше това?

Остана, заслушан в отговора за момент, след което остави телефона на перваза на прозореца.

— Почни да приготвяш багажа — каза той рязко, обръщайки се към Миранда. — Ако това беше друг самолет, се налага да обявя евакуация. Всъщност, без значение какво ще се окаже, трябва да се евакуираме.

Беше ясно, че го бе очаквал; не беше изненада за никого. Няколко вечери бяха обсъждали възможността и механиката на евакуация, но Миранда никога не бе вярвала сериозно, че ще се случи, преди да свърши срокът на назначението му. Оставаше им толкова малко време.

За момент остана неподвижна, затрупана под тежестта на последните им планове, които се бяха разпаднали за секунда пред очите и.

— Искаш да кажеш, че това е война. Това означава… Това е.

Фин кимна, навлякъл вече боксерките си и бяла тениска.

— Трябва да сляза долу и да проведа няколко разговора. Искам всички да се заключат, докато не разберем какво се случва. Ако е възможно, ако хората успеят да стигнат дотук — местните сигурно ще блокират пътищата — малко по-късно ще проведем среща, само отговорниците за кризисните ситуации. Приготви куфар, само един. Паспорти, малки ценности. Ще дойда веднага щом науча повече. Просто… Бъди готова. Имаме около четиридесет и осем часа, бих казал. И мисля, че се подразбира от само себе си, но никой не бива да напуска къщата.

— Ще тръгнем заедно? Всички?

— Знаеш, че не мога да тръгна, докато всички други не заминат.

Видя, че лицето й се сгърчи от болка, пусна панталоните си на пода и пристъпи към нея.

— Съжалявам, скъпа — прегърна я той и притисна студеното и, все още голо тяло плътно до себе си. — Не бих се разделил с теб нито за секунда, ако имах избор. Но трябва да бъдем търпеливи.

— Но… — Тя притисна длани към гърдите му и наклони главата си назад, за да го погледне. — Лулоа. Тазкия. Ще можем ли да ги изведем от страната?

— Ще опитаме.

Нямаше колебание в гласа му. Той бе създаден за такива ситуации. Нищо не изостряше ума му както кризата. Прочистване на път през хаоса, успокояване на служителите, планиране на стратегии за спасение — всичко това го зареждаше като наркотик.

— Чуй ме. Ще направим това, което бяхме планирали да направим за Лулоа и Тазкия. Просто ще стане малко по-рано, отколкото предвиждахме. Ще им издадем ВДП още тази сутрин; Сали ще помогне. С тях поне ще ги измъкнем от страната. Вероятно ще ми е нужна една седмица, за да затворя посолството, а след това ще се срещнем в Джибути или Дубай, или в Бейрут, или където и да бъдете евакуирани. Ще заминем заедно за Лондон и оттам ще оправим нещата.

Временните документи за пътуване щяха да заместят паспортите и да позволят на Лулоа и Тазкия, която щеше да бъде представена като майка на детето, да минат през четири страни, стига последната да е Великобритания. Незаконното им издаване, както щеше да бъде в случая с мазрукско сираче и една гражданка на Мазрук, можеше да струва работата на Фин. Шансовете да бъдат разкрити бяха високи.

— Скъпи. Сигурен ли си?

Въпросът се отнасяше не само за Фин, но и за нея. Сигурна ли бе, че иска да приеме саможертвата му? Тя щеше да го лиши от всичко, за което бе работил, щеше да покани бавното разложение на вината и обвинението в брака им. Но оставянето на Лулоа тук не беше вариант за никого от тях.

Телефонът на Фин избръмча отново и той я пусна, за да го вземе. Този път беше Дакс. Без да откъсва очи от Миранда, Фин го изслуша.

— Ясно. Подозирах, че е така. Колко души е имало вътре? Говорихте ли с американците? — Заслуша се пак, този път по-дълго. — Ще се обадя на посланика. Ще се срещнем в офиса в резиденцията, веднага щом е безопасно.

Всеки път, когато посолството трябваше да се затвори от съображения за сигурност, персоналът работеше от допълнителния офис, който се помещаваше в мазето на резиденцията. Лабиринтът от стаи, оборудвани с прашни бюра и столове, копирни и факс машини, както и няколко заключени картотеки, бе не особено приветлив, но изненадващо огромен. Имаше дори и конферентна зала и малка кухня. Миранда бе ходила там само два пъти; мястото не бе особено привлекателно за разходки.

— Летището е в пламъци — каза Фин, след като затвори телефона. — Вероятно резултат от няколко самоделни взривни устройства. Което означава, че няма никакъв шанс за евакуация по въздуха; не че бихме могли да си го позволим, така или иначе. Но американците може и да опитат; те имат фантастични хеликоптери. Чуй ме, Мира. Ще звънна на американците тази сутрин, ще говоря с техните хора и ще разбера кога започват. Ако те ще се евакуират преди нас, ти тръгваш с тях.

— Но…

— Говорихме за това.

— Ще вземат ли Лулоа и Тазкия? Въпреки че на техните временни документи ще пише, че са британци?

— Имаме споразумение със САЩ да вземат и британци, ако ние не разполагаме със средства за собствена евакуация.

— Но ние ще имаме.

— Да. Но американците имат допълнителни места. Винаги имат. Ако не ги вземат с теб, могат да дойдат по-късно с нас.

— Но другите хора в посолството ще се зачудят за Лулоа, нали, за документите? Те са я виждали. Тази и Лулоа не могат да тръгнат с хората от британското посолство, защото ще бъдат разкрити.

Фин се умълча и смръщи чело.

— Вярно. Добре. Разбира се. Просто ще се надяваме, че американците ще ги вземат. Виж, ще има достатъчно хаос при измъкването ни оттук, без значение колко организирани са самите американци. Може дори да не обработят напълно имиграционните документи, докато не излезете вече от страната. Просто се налага да рискуваме; няма друг начин. Не и сега.

Миранда кимна. Нямаше смисъл да протестира. Ако имаше друг начин, Фин щеше да го знае. Съединените щати — страната, която бе напуснала преди години — бяха единствената им надежда.