Дженифър Стайл
Жената на посланика (4)

9 август 2010 г.
Миранда

Един час след напускането на назъбените кули на резиденцията Миранда вече бе в планините. Пътуваха четиридесет и пет минути с кола до селото, намиращо се току извън границите на града, където свърнаха встрани от шосето и поеха по неравни черни пътища; след доста дълго клатушкане най-накрая спряха на една поляна, покрита със суха и прашна пръст, и излязоха от колите. Другите пътуваха заедно, но Миранда трябваше да се вози отделно с шофьора и охраната си. Днес бяха само три: Дортье, Кая, норвежката съпруга на френски банкер, и Миранда. И разбира се, Мухтар, който бе днешният бодигард на Миранда. Нито една от другите жени нямаше охрана. Обикновено само дипломатите имаха близка защита. Близка защита. Преди да стане съпруга на посланик, никога не бе чувала тази фраза. Звучеше като евфемизъм за контрол на раждаемостта. Не, пошегувал се бе Фин. За контрол на смъртта.

Малцина от съпругите на другите посланици бяха запалени по туризма. Атлетичната съпруга на американския посланик бе искала да стигне до планините, но бе евакуирана след последното нападение срещу посолството. Не че биха й позволили да го направи, така или иначе. Само в американското посолство имаше по-строги правила за сигурност и повече охранители, отколкото в британското. Малкото американци, които Миранда срещаше понякога, се оплакваха, че почти не им е позволено да напускат територията на посолството. Никой от тях не бе предприемал мъчителен преход през западните планини, не бе плувал в морето покрай южния бряг, нито бе пътувал през пустинята до кирпичените градове, наподобяващи детски пясъчни замъци, изпечени на слънцето. Ако някой от тях бе станал дипломат, за да се докосне до други култури, тази мисия сигурно бе огромно разочарование.

Другите дипломати — представителите на Оман, Египет, Катар, Турция и Саудитска Арабия — не се нуждаха от такива ограничения, защото имаха по-малко врагове в арабския свят. Но арабските жени, както се бе убедила Миранда, не ходеха на походи. Няколко пъти бе успяла да уговори Маргьорит, съпругата на френския посланик, да дойде с нея, но нямаше успех с нито една от останалите.

На Миранда и беше неловко от Мухтар, сякаш присъствието му подсказваше, че нейният живот някак си е по-важен, по-ценен от живота на другите. И все пак тя нямаше избор и жените го знаеха. Беше се чувствала в много по-голяма безопасност, когато живееше с Висента в Стария град, отколкото сега, в резиденцията с Фин, заобиколена от порти, охрана и процедури за сигурност. Почти три години бе ходила сама по улиците всеки ден, беше пазарувала по пазарите, срещаше се с приятели край сергиите за чай, обикаляше планините и разговаряше с непознати — напълно необезпокоявана от нищо. С Висента дори свободно се държаха за ръце на улицата, тъй като тук не беше необичайно хора от един и същи пол да го правят. След това се влюби във Фин и попадна в клетка.

Денят бе необичайно горещ, слънцето изгаряше земята под себе си. Миранда придърпа бейзболната си шапка на „Сиатъл Маринърс“ ниско над челото си. Когато жените се разпръснаха по поляната, Мухтар тръгна пред тях, оглеждайки се наоколо. Миранда забърза след него, крайниците и се наслаждаваха на свободата. Прекрасно бе да е навън, на открито; новите ограничения за сигурност означаваха, че се налагаше да прекарва твърде много дни затворена у дома. В резултат на нападението срещу посолството на САЩ, серията от нападения срещу петролни компании и отвличанията в северните територии, на служителите на посолството (и на техните съпрузи) бе забранено да посещават всички места, на които обикновено се събираха западняците: пазарите, кафенетата, хотелите, някои ресторанти; Британският клуб, един от малкото барове в града, бе затворен. А наскоро дори седмичните туристически походи бяха отменени. Въпреки трагедиите според Миранда ограниченията бяха донякъде абсурдни. Тя бе обикаляла тази страна в продължение на три години без никакви инциденти и всички хора, които бе срещала по време на пътуванията си, и бяха оказвали гостоприемство. Всъщност тук се бяха държали с нея по-добре — буквално като с царска особа — отколкото където и да е другаде по света. Отвличанията в Севера също бяха нещо не особено обичайно; те се случваха в контролирана от бунтовниците зона, която бе изтерзана от насилие и редовно бомбардирана от правителството. Това беше територия, управлявана от шейх Зайнун, може би най-забележителният шейх в тази страна. Той тероризираше хората си, конфискуваше земята и парите им и твърдеше, че всичко е в интерес на антиправителствената кауза. Не един и двама от неговите съплеменници го бяха обвинявали в побой и содомия, след като достигнеха относителната безопасност на столицата. Но нито едно от тези оплаквания никога не бе повдигано в съда. Никой прокурор не би посмял да поеме този случай.

Чужденците рядко се озоваваха в земите на Зайнун. На Миранда със сигурност никога не би й хрумнало да ходи там. Тя бе напълно щастлива да провежда походите си в рамките на препоръчаните територии. Това бяха аргументите, които представи на Фин, когато го попита дали може да поднови туристическите си занимания, след като Креси навърши една годинка и вече можеше да я оставя за малко по-дълго.

— Ако не се измъкна от тази къща и не опъна краката си, ще ми е нужна усмирителна риза.

— Има по-лоши места, където да бъдеш държана в плен — отвърна й той свъсено.

— Знам, знам. Но наистина ли мислиш, че има някаква опасност?

Ако беше казал „да“, тя не би отишла. Но той не го каза. Фин не изглеждаше притеснен снощи, въпреки че никога не показваше видимо тревогите си. По природа бе спокоен и уравновесен (полезно качество за неговата работа).

— Ако смятах, че има опасност от нападение, щях да те заключа в обезопасената стая и никога да не те пусна навън — успокои я той.

До спалнята и банята им се намираше малка стая с двойно подсилени врати, радио и запаси с вода за една седмица. Това бе мястото, където трябваше да се скрият, ако къщата бъдеше нападната. И това бе мястото, където, заключени във високия махагонов шкаф, живееха тайните картини. Никой, дори и Фин, нямаше ключ за него.

 

 

Жените се редуваха да водят групата при ходенето, като разговаряха помежду си на френски, техния общ език. Кая, която бе на около шейсет години, бе опитен турист. Късо подстриганата й коса бе все още руса, а по кожата й имаше едва забележими бръчки. Стройната й фигура бе още по-забележителна, като се имаше предвид, че бе родила четири — вече пораснали — дъщери. Когато се бе омъжила за Стефан, не знаела нито дума френски, каза тя. Но щом се преместили във Франция след раждането на първата им дъщеря, отчаянието от самотата я накарало бързо да овладее езика.

— Сири бе тази, която ме спаси. Когато се роди, тя ми даде извинение да говоря с хората. Имах нужда от други майки. Най-добрата ми приятелка бе една жена, която срещнах в местната детска ясла, и, напълно разбираемо, тя не говореше норвежки. Така че се научих бързо.

Много от жените, които Миранда срещаше, имаха повече от три деца. Тя се чудеше дали е така, защото работата им позволяваше да живеят на места, където отглеждането на деца бе евтино. Не бе смятала, че ще иска повече от едно дете, но с Фин вече бяха почнали да обсъждат второ. Да наблюдава как Кресида расте, се оказа по-вълнуващо преживяване, отколкото бе предполагала. От чисто научна гледна точка начинът, по който Креси откриваше ръцете си, учеше се да пляска и да съчетава прости думи, бе забележителен процес. Все едно присъстваше на най-големия научен експеримент, провеждан някога. Въпреки това Миранда не бе убедена, че ще успее да забременее отново — все пак вече бе на трийсет и девет години. Зачеването на Кресида бе резултат от продължително и концентрирано усилие. Приятно усилие, трябваше да признае, но все пак усилие.

— Можем да си осиновим бебе от Китай, какво ще кажеш? — попита тя веднъж Фин. — Момиченце?

Беше обсебена от новините от Китай за бебетата момичета, убивани при раждането си, непризнавани за човешки същества само заради пола си. Искаше й се да осинови всяко момиченце от цялата страна. Не можеше да си представи нещо по-прекрасно от момиченце.

— Не.

— Не?

Миранда бе изненадана. Фин бе като Чудния свирач от приказката на Грим за местните деца. Когато организираха детско парти по Коледа, участваше във всяка игра, търкаляше се по земята с децата и ги люлееше на раменете си. Ако имаше човек, който да обича чуждите деца, това бе Фин.

— Просто не мисля, че бих изпитвал същите чувства, които бих имал към дете, което е част от мен — беше казал той.

Миранда не можеше да го проумее.

— Наистина ли?

— Наистина — каза той. — Не можем ли да опитаме по забавния начин?

Земята под краката им бе суха и напукана и все пак големи части от равната долина бяха грижливо обработени. Миранда се зачуди за източника на вода, но после видя напоителните тръби, които се вливаха в разораните полета. След около час минаха покрай поле с домати, които тъкмо бяха узрели.

— Почерпката е от мен! — извика Дортье и размаха банкнота от петстотин динара. Двама брадати фермери, облечени в дълги бели роби, доволно се наведоха сред лехите си, за да изберат най-червените домати. Жените се спряха до тръбите, сложиха доматите под струите вода, избърсаха ги в панталоните си и забиха зъби в сладката им бледорозова плът.

Дортье настигна Миранда, докато и двете довършваха последните си домати, а сокът се стичаше по ръцете им и капеше в ръкавите им.

— Мисля да започна курс по танци — каза тя, като наклони русата си глава и се усмихна на Миранда (която не за първи път се запита дали Дортье не флиртува с нея). Беше изучавала салса и бални танци в Амстердам, преди да се премести тук, обясни тя, и искаше да ги поддържа. — Но сме ограничени в къщата на тази глупава компания, където има само една малка всекидневна.

— А някъде близо до нас? — попита Миранда. — Всички разполагат с тези огромни къщи, които почти не използват. Искаш ли да поразпитам наоколо? Бих ти предложила нашата всекидневна, но там постоянно се организират разни срещи, обеди, коктейли преди вечеря и кафета след вечеря. Така че ще бъде малко трудно да се уточни някакъв график.

А и онази история с хората с „бръмбарите“, добави мислено тя на себе си. Не беше сигурна дали е уместно да говори за мъжете с „бръмбарите“. Когато не знаеше със сигурност дали нещо е поверително, си мълчеше. Всъщност, откакто познаваше Фин, бе мълчала повече, отколкото през целия си досегашен живот. Главата й бе пълна с толкова неща, които не би трябвало да знае, че постоянно се боеше да не изпусне нещо случайно.

 

 

Мина още час и половина, преди да спрат за чай и закуски на една скалиста издатина. Краката на Миранда я боляха, когато ги простря пред себе си и загриза бадемите и стафидите си. Не беше много гладна. Мухтар се бе настанил в горната част на хълма зад тях, където можеше да има добър изглед във всички посоки, и похапваше обяда си. Миранда се загледа пред себе си в морето от нежни хълмове и обработени долини. Хладен бриз галеше потта на челото й. Кая отви капачката на термоса си и наля кафе в малки каши, които раздаде на седналата в кръг група. На нея винаги можеше да се разчита за екстравагантни жестове — манерка с джин-тоник, бутилка с шведски черен ликьор, мънички, ръчно изработени шоколадови трюфели. Дортье им подаде пластмасова кутийка със семена от нар.

— Това е много време в ада — каза Миранда, докато гледаше как приятелката й сипва няколкостотин в шепата си.

— Ако имат хубави нарове там, друго няма да ме интересува — отвърна Дортье, а очите й се присвиха, когато се усмихна.

Докато повдигаше втората вилица със семена към устните си, Миранда си даде сметка за виковете. Част от съзнанието й ги бе регистрирало няколко секунди по-рано, но ги бе отхвърлило като незначителни. Мъжете тук винаги крещяха. Крещяха, докато се поздравяваха, крещяха коментарите за времето, крещяха, когато спореха. Понякога Миранда се чудеше дали цялата страна няма проблеми със слуха. Забеляза неколцина мъже, приближаващи към Мухтар, който се бе качил по-нагоре по хълма, за да огледа мястото, но и това не бе необичайно. Мухтар и другите охранители често се сприятеляваха с местните жители по местата, където ходеха, разговаряха с тях и споделяха храната си.

Но изведнъж нещо й се стори погрешно. Всички го забелязаха веднага — остротата на тона. Когато погледнаха към върха на хълма, Миранда чу друг познат звук: щракането на спусък на пушка. Дребен възрастен мъж, облечен в стандартната бяла роба и с усукан тюрбан, бе насочил автомат „Калашников“ срещу тях. Размахваше го напред и назад и крещеше арабски думи, които вятърът отнасяше и те не ги чуваха добре, след което хвана стабилно автомата. Зад него се появиха неколцина други мъже, размахващи собствените си оръжия.

Жените веднага скочиха на крака и започнаха безразборно да пъхат нещата в раниците си, без да кажат нито дума. Всички бяха направили същото предположение; бяха навлезли в лична собственост и човекът и неговата хайка искаха да напуснат земята му. Миранда погледна нагоре към Мухтар. Той щеше да знае какво да правят. Другите се затичаха възможно най-бързо надолу по склона към прашната пътека. Но Мухтар трескаво й махаше да тръгне на обратно, към него.

— Не можем да слезем — извика Миранда, разчитайки жестовете на бодигарда си. — Искат да се качим там.

Още мъже се бяха появили сега и бяха плъзнали по билото.

Другите жени се втренчиха в нея, но бързо осъзнаха, че нямат избор. Въпреки че беше нелогично да отидат доброволно при група мъже, насочили оръжия към главите им, те не можеха да надбягат куршумите. Бавно, с блъскащо се в гърдите й сърце, Миранда се заизкачва към мъжете. Може би Мухтар бе успял да уреди нещо. Някакъв вид споразумение. Може би щяха просто да се извинят и да обещаят никога повече да не идват тук.

Но когато стигнаха до мъжете, нещата не изглеждаха точно така. Мухтар спореше с мъжа с тюрбана, който очевидно бе лидерът на групата, а останалите се присъединяваха към кавгата и всички говореха едновременно. Старецът седна на един камък, стиснал автомата си с две ръце като бастун. Бе дребен, с лице, прорязано от бръчки.

— Мислят, че всички сте шпиони — каза Мухтар на Миранда. — И че сте тук, за да търсите съкровище в земята им. Злато.

— Злато? — повтори Миранда. — Тук има ли злато?

Със сигурност бедна страна като тази нямаше тайни запаси от злато.

— Казах им, че сте лекарки — продължи Мухтар. — Френски лекарки. Но те искат да знаят защо имате охрана. Лекарите обикновено не разполагат с охрана.

— Какво им каза?

Мухтар не би им казал, че е бодигард. Но това бе доста очевидно. Дрехите му, тежката раница, подозрителната подутина под ризата му. Фактът, че бе единственият мазрукски мъж с група чуждестранни жени.

— Че вашата фирма е настояла да имате охрана.

Миранда нямаше много време да направи оценка на ситуацията, защото Мухтар я хвана за ръката и я поведе директно към седналия на камъка старец.

— Мира, нека ви представя — каза той. Мухтар бе единственият от охранителите, който я наричаше „Мира“, имитирайки Фин. Той знаеше, че тя говори малко арабски. Това е опитът му да ги накара да ме възприемат като конкретна личност, помисли си тя. Всичко стана толкова бързо, че дори не успя да се притесни.

— Salaam aleikum — каза, като погледна стареца в очите. Той не я погледна. Зеленикавите му очи бяха сурови и студени, насочени към празното пространство над дясното й рамо. Не отвърна и на поздрава й. Мълчанието стисна сърцето й със студените си пръсти. Откакто бе пристигнала в тази страна, никога, абсолютно никога не бе срещала човек, който да не отговори на този поздрав с Aleikum salaam. Всеки арабин знаеше, че човек, който отказва да отвърне на поздрава, иска да те обиди.

— Тя ви каза Salaam aleikum — повтори Мухтар на мълчаливия старец на арабски. — Отговорете й. Покажете малко уважение.

Избягвайки очите на шейха, Миранда се втренчи в златистия цветен плат на чалмата му. Индийски шарки. Свързваше ги с хипита, с мир. Старецът промърмори нещо под носа си, все така стиснал автомата си. Пейзажът около нея изчезна, разтвори се във въздуха. Скалистите хълмове, вдигащата се от пътеките прах, острите листа на алоевите растения изчезнаха от периферното й зрение. Остана само този мъж пред нея.

— Kayf halak? — опита отново тя. Как сте? Нямаше отговор. — Аз съм приятел — каза тя на арабски. — Не искам никакви проблеми.

— Тя е жена — каза Мухтар за всеки случай; можеше човекът да е пропуснал този факт. Все пак бе облечена в мъжки дрехи, а бейзболната шапка покриваше косата й.

Техните думи бяха пренебрегнати. Когато Миранда погледна отново в очите на мъжа, страхът й нарасна. Той не възприемаше нищо; не можеше да я види. Това бяха невиждащи очи, очите на лунатик, поел по своя неотменим път. За него тя не беше жена. Дори не беше човек.

Мъжът започна отново да крещи на Мухтар, но Миранда не разбра какво му казваше. Докато Мухтар шепнеше нещо умолително, тя се огледа за другите жени. Те се бяха скупчили заедно малко по-надолу по хълма, опитвайки да останат встрани от сблъсъка. Строен млад мъж, на не повече от осемнайсет години, стоеше до своя водач, до шейха си, насочил автомат към главите им. Бавно Миранда отстъпи няколко крачки назад от Мухтар и мъжете, в посока към жените.

— Всички сме французойки — прошепна й Дортье. Двете жени се бяха опитали да си припишат по-добре приета тук националност, от страна, по-малко мразена от Америка. С език, който всички те говореха.

— И Мухтар им е казал същото — кимна Миранда. — Слава Богу.

Тя огледа мъжете и техните автомати. Вече бяха станали дузина, всичките, облечени в бели роби, като ангели от училищна коледна пиеса. Кръвожадни ангели. Преброи ги отново. Имаше един на билото по-горе, един стоеше покровителствено до рамото на шейха, петима — в групичка на върха на хълма, спорещи ожесточено за нещо, и петима — разположени по периферията като върховете на звезда.

Миранда не можеше да проумее ситуацията. Какво искаха тези мъже? Със сигурност нямаше да ги убият за нарушаване на територията им, нали? Дали наистина смятаха, че са шпиони? Щяха ли да ги претърсят? И когато намереха нищо, щяха ли да ги пуснат да си вървят? Или бяха от фанатиците, които ненавиждаха всички западняци и искаха те да умрат? Това ли бе станало с групата, отвлечена на север? Всичко беше толкова нереално. Възможно ли бе тези хора да искат някакви отстъпки от страна на правителството? Да пуснат техни съплеменници от затвора? Или тези мъже — поне техният водач — бяха просто луди? Луди мъже с автомати. Мисълта не беше утешителна.

Все още имаме телефони, осъзна тя. Можеше да се обади на Фин, стига да хванеше сигнал тук. Нямаше представа какво би могъл да стори той, за да помогне, но трябваше да му съобщи какво се случва. Бръкна в предния си джоб, търсейки телефона си. Но той бе изчезнал.

— Телефонът ми — каза тя на глас. — Телефона ми го няма.

Сигурно го бе изпуснала някъде край стареца, но не бе готова да се върне при него, за да го потърси.

Стоеше там и си мислеше колко нелепо би било да умре така. Да бъде застреляна — нарочно или дори случайно, като се имаше предвид колко небрежно мъжете размятаха оръжията си — от луди хора, които ги смятаха за шпиони. Прилоша й от мисълта, че егоистичното й желание за физически упражнения и чист въздух можеше да лиши Кресида от майка и Фин от съпруга.

Как бе възможно да е толкова невнимателна с живота си, с техния живот? Беше много хубаво да е смела и свободна, когато бе сама, но сега имаше хора, които се нуждаеха от нея, хора, за които бе отговорна.

Тези мисли преминаха през съзнанието й за една милисекунда, докато претърсваше отново всичките си джобове за телефона си. Другите две жени стояха близо до нея и си подхвърляха нервни шеги. Никой не беше паникьосан, никой не плачеше.

Мухтар изведнъж се озова до нея.

— Те искат да отидем в онази къща — посочи някаква каменна постройка отвъд долината.

— Не — каза инстинктивно Миранда. — Няма да ходим в никакви къщи.

По някаква причина смяташе, че ако влязат в затворена сграда, това ще бъде край за тях. Докато останеха отвън, имаше варианти за бягство. И все пак, подтикнати от приближаващите се дула на автомати, трите жени бавно почнаха да се придвижват в указаната посока.

Ръцете на Миранда продължаваха безрезултатно да ровят из джобовете й.

— Ето — прошепна Дортье. — Използвай моя.

Тя пъхна телефона си в ръката на Миранда, която се извърна леко встрани от похитителите си и го отвори. Слава Богу, че бе запомнила номера на Фин наизуст. Набра го с треперещи пръсти. Моля те, вдигни, мислено си каза тя. Моля те, вдигни. Не беше лесно да се свързва с него, докато бе на работа. Често бе в срещи, а мобилният му телефон не работеше в посолството.

Но Фин отговори веднага.

— Скъпи? — каза тя, леко облекчена. — В беда сме.

— Какво се е случило? — гласът му бе уверен, но и леко напрегнат.

— Някакви мъже с пушки ни задържаха и сега се опитват да ни закарат някъде… — опитваше се да свърже изречение, което да звучи смислено.

— Къде си?

Миранда се обърна към Кая.

— Знаеш ли къде се намираме?

Кая взе телефона и даде на Фин указания за началото на техния поход. Но бяха ходили в планината повече от два часа и сега не знаеха точно къде се намират. Фин поиска да говори с Мухтар. Миранда погледна нагоре. Мухтар все още спореше с мъжете. Не беше сигурна, че е добра идея да ги прекъсва.

— Ще ти звъннем пак — каза тя на Фин.

— Ще се обадя на министъра на вътрешните работи — каза той. — Ще ви намерим. Тъкър знае маршрута ви.

Как бе допуснала да изпадне в истерия, когато той бе толкова спокоен? Звучеше така, сякаш му се бе обадила да му каже прогнозата за времето или да го пита какво ще иска за вечеря. Дори само звукът на гласа му я успокои.

Най-високият мъж в бяло се насочи бавно по билото към тях, без да сваля оръжието си. Мухтар напусна групата на мъжете и се присъедини към тях.

— Не се притеснявайте, Миранда — каза той ведро. — Всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи, дори ако трябва да дам живота си за вас.

— Благодаря, Мухтар, но се надявам, че това няма да е необходимо — усмихна му се Миранда. — Би ли говорил с Фин?

Тя набра отново номера и му подаде телефона.

Внезапно във въздуха до главата й избухна гръм. Миранда не разбра кой стреля или от каква посока дойде изстрелът. Но тя стоеше пред Мухтар и видя израза на изненада, който се появи на лицето му, докато червеното петно плъзваше по бузата му. Ухото му го нямаше, телефона го нямаше. Бавно, гледайки безпомощно към Миранда, той се строполи на земята. Тя се втренчи с ужас в него.

— Yalla! — развика им се някой. Хайде! Мъжът в бяло сега бе дошъл зад тях и им сочеше с автомата си в каква посока да вървят. — Yalla, ilal bait — каза той. Побързайте.

Миранда не можеше да накара краката си да помръднат. Коленете й се превиха и тя се протегна към Мухтар, докосна лицето му. Бузата му бе влажна и топла.

— Sadeeqee — каза тя. Приятелю мой.