Дженифър Стайл
Жената на посланика (13)

30 август 2007 г.
Миранда

Застана пред огледалото и изпъшка.

— Нищо не става!

Сребристочерната лятна рокля, която винаги й се бе струвала толкова скромна у дома в Сиатъл, сега я караше да се чувства изложена на показ и размъкната. Въздъхна, плъзна презрамките надолу по раменете си и я остави да се свлече на пода.

— Всички дрехи ме правят да изглеждам или като амиш, или като проститутка — каза тя, излизайки от полиестерната маса в краката си.

— Проститутка? — Фин я наблюдаваше развеселен от другия край на стаята, където оправяше вратовръзката си. Носеше официални панталони и една от многото си раирани ризи с дълги ръкави.

— На вас, мъжете, ви е лесно. Можете да носите почти едно и също във всяка култура. За нас тук е като минно поле.

Едно от нещата, които харесваше на живота в Мазрук, бе, че всеки ден трябваше само да навлече някоя от трите си дълги до земята поли и една от седемте си памучни индийски блузи. Това беше. Не се налагаше да се тормози кои панталони с коя риза си отиват или коя рокля подчертава най-добре фигурата и. За да съкрати още повече сутрешния ритуал, носеше минимален грим и прибираше косата си на опашка или на кок на тила. Беше толкова освобождаващо да се откажеш от цялото това снаряжение на суетата. И все пак, странно, получаваше повече мъжко внимание по улиците тук, отколкото на което и да е друго място, където бе живяла.

— Приличам на Лора Инголс Уайлдър^[1] в траур — казваше тя на Фин, — а те се отнасят с мен, сякаш съм Доли Партън.

Сега всичко се беше променило. Когато излизаше с Фин, имаше вероятност да се смесят и със западни дипломати, както и с местни жители. А в западните домове жените обръщаха внимание на модата. Поне някои жени го правеха. Съпругите на посланиците например. Проблемът бе, че Миранда не притежаваше нищо дори малко шикозно. Тя пътуваше и живееше с малко багаж. Какво, за бога, щеше да прави, когато с Фин се наложеше да организират приеми в резиденцията?

Тази вечер щяха да излизат заедно за първи път, в хотел „Интерконтинентал“, на вечеря и танци в чест на основаването на нова агенция за приключенски туризъм (за много смели туристи, които искаха да бродят из пустинните диви земи и да се катерят по внушителните скални стени). Миранда намираше оптимизма на агенцията за перспективите пред тях за освежаващ. Малцина дипломати смятаха, че в мрачния политически и икономически климат на Мазрук би могъл да се развие какъвто и да е бизнес. Искаше й се да облече нещо весело, нещо червено. Но макар че в хотела със сигурност щеше да има доста западняци (и толкова модни, колкото бе възможно в този град), несъмнено щеше да има и мазруки. Тя трябваше да избере дали да се представи в ярко западно облекло и да рискува да шокира мюсюлманите, или да предпочете нещо скромно, памучно и достатъчно дълго и да рискува международната общност да я прецени като старомодна.

Най-сетне намери подходящ компромис: дълга черна пола на точки и бродирана черна блуза без ръкави. За всеки случай добави черен пашмина шал за покриване на раменете. Черните й кожени сандали бяха протрити и в подметките им се бе набил пясък, но полата бе достатъчно дълга, за да ги скрие. Фин, който току-що бе приключил с наместването на зелената си вратовръзка на цветчета, огледа подбрания и проснат на леглото тоалет.

— Какво? — попита Миранда. — Не ти ли харесва?

— Не, добре е. Само… ще имаш ли нещо против, ако ги изгладя? И ми дай тези сандали. Тя му ги подаде безмълвно и той изчезна по стълбите в сервизното помещение, откъдето се появи двайсет минути по-късно с току-що изгладени дрехи и лъскави сандали.

— Уау! — ахна тя. — Посланик, предлагащ пълно обслужване.

— Внимание към детайла, скъпа. Това е част от работата ми.

— Ти си почти толкова полезен, колкото Негаси — каза тя, възхищавайки се на подобрения вид на краката си.

Докато разресваше косата си, Миранда се приближи до прозореца. Чудноватите метални решетки с множеството спирали и къдрици донякъде ограничаваха гледката навън. Но тя можеше да види масивната бронирана кола, точно под прозореца на спалнята: и четирите врати бяха отворени, заобиколени от мъже, стиснали автоматите си и оглеждащи околните покриви.

— Момчетата изглеждат готови — изкоментира тя.

— Винаги са — каза Фин. — Обикновено около час преди мен.

 

 

Излязоха от входната врата малко след седем. Мухтар, който бе дебнал в сенките на бугенвилията до стълбите, сега застана до тях, за да ги предпази от куршумите на вероятните снайперисти по пътя към колата. Дали някога щеше да свикне да живее, заобиколена от тази хипотетична заплаха? Фин мина покрай нея от другата страна на колата. Трябваше да сяда отдясно, непосредствено зад бодигарда си, нещо, което Миранда бе научила от личен опит, когато веднъж пробва да влезе от неговата страна на колата. Тя все още нямаше право на собствен бодигард, така че нейната защита официално не беше важна.

Качването в бронираната кола бе невъзможно да се направи грациозно, но Миранда най-накрая успя да вкара себе си и влачещата се около нея пола през отворената врата. Едва след като предпазните им колани бяха закопчани, Али запали двигателя.

— Masa al-kheer^[2] — каза той учтиво.

— Masa anoor! — отвърнаха тя и Фин.

Фин беше весел в колата, разговаряше свободно на арабски с Али и Мухтар. Арабският на Миранда постепенно се подобряваше, но все още разбираше само около половината от това, което си казваха мъжете. Преведе си „слънце“, „Англия“ и „време“. Очевидно някои от пазачите току-що се бяха върнали от обучителен курс във Великобритания.

— Имало е слънце в Англия, но не и топлина — преведе й Фин. Миранда се усмихна.

Беше нервна. За първи път с Фин се показваха на обществено място като двойка. Чувстваше, че моментът е важен. Почти толкова важен, колкото когато по-рано тази седмица Фин каза на персонала в посолството за нея. Миранда седеше на ръба на леглото му и го гледаше как съблича костюма си след работа.

— Какво им каза? — попита тя. — „Съобщавам ви да знаете — просто в случай че сте се притеснили за мен — че най-накрая ми излезе късметът“?

— Хм… — измънка той и изви леко смутено към нея глава от дрешника, пълен с подредени по цвят и вид ризи. — Опасявам се, че им казах, че сме сгодени.

Миранда го погледна стреснато.

— Така ли? Откога ме познаваш, от пет месеца?

— Шест. Почти седем. От толкова отдавна, отколкото и ти ме познаваш.

— Просто… не помня подобно предложение. Да не си го направил, докато съм спяла?

— Е, стори ми се най-лесният начин да го кажа.

— Аха…

— Какво?

— По-лесно ти е било да кажеш, че сме сгодени, отколкото, че просто излизаме заедно.

— Исках да те възприемат сериозно. И не желая да изглежда, все едно се държа фриволно. — Погледна я притеснено. — Възразяваш ли?

Миранда се умълча за момент, загледана в него; Фин стоеше пред нея в карираните си боксерки и леко намачкана бяла риза. Неговите бледи боси крака го правеха да изглежда ужасно уязвим.

— Никой дори не знаеше, че се виждаме, а сега им казваш, че сме сгодени. Няма ли да им се стори странно?

— Не на всички — мазруките редовно се женят за хора, които не са срещали никога преди.

— Но британците не го правят. Най-малкото, не и доколкото аз знам. Няма ли да изглежда прибързано? Или ако не прибързано, то поне потайно, след като не сме разиграли ритуала на предполагаемото ухажване?

Фин се намръщи.

— Не помислих за това.

— Така ли?

— Съжалявам, любов моя, мислех си, че постъпвам правилно.

Той дойде и приседна до нея, като хвана ръцете й в своите.

Миранда въздъхна.

— Е, какво казаха?

— Mabrouk, най-вече. Поздравления. Местният персонал каза: Mabrouk. Не мисля, че на някого от тях им се стори странно. Британският персонал също бе много любезен.

— Разбира се, че са били. Ти си им шеф.

— Сигурна ли си, че не се сърдиш?

— Не, само… Ще ми кажеш ли дали сме определили дата? Не за друго, все пак да я включа в графика си.

— Миранда… — Фин я придърпа на леглото, така че сега лежаха един до друг, лице срещу лице. — Работата е там, че аз вече знам. Никога не съм се чувствал по този начин. Знам, че ще се оженя за теб. Стига, естествено, да си съгласна.

— Това предложение ли е?

— Абсолютно не. Бих желал да организирам нещо малко по-сложно. Мисли за това като за вид предварително предложение. Пробване на водата, преди да скоча в дълбокото.

Миранда се усмихна.

— Е, ще ми бъде неприятно да те изкарам лъжец. Предполагам, може да се каже, че водата е достатъчно топла за нагазване.

 

 

Пътуването до хотела й се стори безкрайно. Миранда наблюдаваше през прозореца огромните имения на елита, покрай които минаваха — масивните постройки заличаваха всяка надежда да остане поне малко местенце за градини. Мазруките изпитваха странно отвращение към външните пространства; те строяха домовете си без предни градини и без задни дворове. Колко грозно беше в богаташката част на града. И все пак мазруките се гордееха, че живеят тук, гордееха се, че са избягали от клаустрофобията на древното скалисто сърце на своя град. Надя веднъж й бе признала, че никога не бе ходила в Стария град, преди да започне да я посещава. За Миранда бе необяснимо, да живееш толкова близо до съвършената красота и да я отбягваш. Мислите й се насочиха към това кого щеше да срещне тази вечер. Някои от нейните приятели от Стария град, със сигурност, тъй като повечето от тях бяха толкова отчаяни за вечерни забавления, че биха присъствали и на откриването на хартиено самолетче. Моси и Медина може би също щяха да дойдат. Но тя не знаеше кой друг е поканен. Много от посланиците вероятно имаха по-престижни неща за вършене тази вечер. Или може би не. Градът не кипеше от особено активен социален живот и не всяка вечер имаше светски мероприятия. С Фин бяха избрали събитието внимателно. Не беше политическо, нито дипломатическо, нито високо престижно. Беше просто представяне на местна компания, подходящо място, за да се покажат като двойка на обществото.

Пазачът на входа на паркинга на хотела им махна с ръка да минават. Това не се случваше, когато Миранда пристигаше с такси (както бе правила много пъти, за да плува в басейна или за среща с приятел на обяд). Когато идваше сама, охраната задържаше колата в продължение на десетина минути и прокарваше специалните огледалца, прикрепени към краищата на пръчки по двигателя, за да проверят за тайни експлозиви. Не че тя имаше нещо против; винаги бе готова да сътрудничи за всякакви мерки за сигурност. Но отнемаше доста време, така че в крайна сметка, просто караше таксито да я остави по-надолу по пътя и отиваше пеша до хотела.

Тази вечер бяха насочени право към входа. Портиерът ги посрещна, след като слязоха от колата, съпроводи ги през въртящата се врата и ги поведе към малка групичка от мъже в бели роби, които се втурнаха към Фин, целуваха го по бузите и стискаха ръката му. Миранда никога не се бе чувствала толкова невидима.

— Sa’adat assafir! Ahlan wa sahlan! Ваше Превъзходителство! Добре дошли!

Фин енергично се съпротивляваше да го наричат „Ваше Превъзходителство“, но мазруките държаха на почетните титли. Те ги заобиколиха, завъртяха ги в своя вихрен ход и ги насочиха към асансьора. Фин направи опит да я представи, но беше прекъснат от новопристигналите в последния момент, които протягаха ръце за поздрав към него.

Миранда изпита облекчение, когато асансьорът ги докара на осмия етаж и вратата се отвори към малка зала, в която бяха подредени маси с бюфет. Двойка изваяни от масло лебеди гледаха властно към дузина вида салати, пастети за мазане, сирена и плодове. Миранда погледна с копнеж към сиренето. Но тълпата ги понесе със себе си и се озоваха в огромна бална зала, пълна с хора в различни видове вечерни тоалети. Ливанският управител на хотела ги посрещна пред вратата, захилен и размазващ се от страхопочитание.

— Тази вечер за ваше специално удоволствие имаме танцьорка на бели денс — каза той. — От Хелзинки!

— Във Финландия имат ориенталски танци?

Миранда се зачуди дали във Финландия изобщо става някога достатъчно топло, за да могат да се свалят необходимите пластове дрехи.

— Обучавала се е в Кайро. Там е работила в хотел „Мариот“.

— Очаквам представлението с нетърпение — каза Фин. — Никога не съм виждал бели денс танцьорка.

Миранда нетърпеливо се огледа сред присъстващите за някой познат. Около дансинга бяха подредени маси с алени покривки, като повечето от тях бяха заети.

— Ahlanya sahlan! Добре дошли!

Един мъж, облечен в бели панталони и сако, тръгна към нея от другия край на стаята.

— Халим! — усмихна се тя с облекчение, щом го зърна. Собственик на курорт на един от островите в Червено море, до голяма степен отговорен за създаването на новата компания, Халим беше стар приятел. Тя и Висента го бяха срещнали през първата си година тук, когато си позволиха почивка в една от неговите морски хижи. Той я целуна по двете бузи, преди да се обърне към Фин.

— Вие трябва да сте посланикът! — Кръглото му кафяво лице грейна в широка усмивка.

— Откъде знаете?

Фин и Халим никога не се бяха срещали, а Миранда бе признала за връзката им само на съквартирантите си.

— Това е малка страна — каза той. — Всички знаят всичко.

— Божичко, надявам се, че не е така! — ахна Миранда и на мига съжали, че бе произнесла името на Господ напразно. Но Халим, изглежда, не бе забелязал или ако бе — му беше все едно. Двамата с Фин си бъбреха оживено, докато тя продължаваше да се оглежда наоколо. Забеляза Морган, приятелка от седмичните им туристически походи, чийто съпруг, Себастиан, работеше за германска предприемаческа организация. Тя седеше с Кая и Стефан (тук с любезното съдействие на „БНП Париб“), които също бяха запалени планинари. Морган и Кая прекарваха времето си в разходки, алпинизъм и изучаване на арабски език. Изведнъж Миранда бе обзета от нетърпение да ги запознае с Фин. Най-накрая, най-накрая можеха да спрат да се крият. Той щеше да се запознае с всичките й приятели, а тя — с неговите. Това беше прекрасно. Тя го дръпна за ръкава.

— Халим, имаш ли нещо против, ако взема назаем Фин за момент? Искам да го запозная с още някои приятели.

— Само ако обещаеш да дойдете да ни гостувате. На наши разноски! Ще бъдем толкова щастливи да ви бъдем домакини.

— Благодаря, Халим. Но ти осъзнаваш, че ако дойдем, ще се натресем с десетина момчета с пушки. Помисли внимателно за това.

Халим разпери широко ръце.

— Всички сте добре дошли! Но на моя остров няма да ви е нужна охрана. При нас е мирно.

— Сигурна съм, че е така. Идвала съм при теб, не помниш ли? Но посланиците имат ужасно много правила.

— Значи ще дойдете?

— Ще дойдем, Халим. Някой ден.

Целуна го отново по бузите и поведе Фин със себе си.

 

 

Мина най-малко час, преди да стигнат до бюфета. След разговора с французите и норвежците Миранда запозна Фин с Моси и Медина, които се бяха настанили на маса в дъното на залата. Медина флиртуваше с неколцина млади арабски студенти, докато Моси седеше в обичайното си царствено мълчание, снизходително усмихнат. Медина бе озарила Фин с най-ослепителната си усмивка и разговаря без прекъсване с него, докато Миранда най-накрая го заведе при храната. Когато успяха да се присъединят към опашката покрай шведската маса, лебедите от масло бяха започнали вече да се топят и дългите им шии се бяха провесили над панера с поръсени с брашно рулца. Миранда с блаженство си напълни чиния със сирене и прие чаша червено вино от минаващ сервитьор. Когато бе на втората си чаша, оркестърът започна да свири и бели денс танцьорката бавно се плъзна по пода.

Доста предсказуемо, танцьорката бе бледа, направо тебеширенобяла. Стройна и с тесни бедра, тя не притежаваше онази естествена плътна тежест на корема, която Миранда бе виждала при танцьорките в Египет. И все пак имаше достатъчно мазнинки, за да може да ги разтресе, докато се поклащаше. На Миранда й бе по-забавно да наблюдава мъжете в публиката, които бяха зяпнали втренчено дългокосото момиче, с леко отворени усти.

— Не бих казал, че това е любимият ми вид танц — каза разочарован Фин. — Но може би в Египет е по-добре?

Когато бели денс танцьорката напусна сцената, групата засвири Come On Eileen^[3] и на дансинга настана стълпотворение. Миранда се канеше да завлече Фин натам, когато в другия край на стаята забеляза Лесли, заместника на Фин, заедно със съпругата му Камила. Хареса Лесли, набит мил човек със сърдечен смях, още при първата им среща. Бе пристигнал в страната месец преди жена си и на Миранда й бе приятно да разговаря с него на партита. Не беше толкова сигурна за Камила, висока, приличаща на щъркел жена с къса и сламено суха коса, с жилава кожа на петна, белег за живот, прекаран покрай басейна с джин с тоник в ръка. С Лесли бяха работили в британските посолства в Киев, Сиера Леоне, Атина, Зимбабве и Тортола — все места, където нямаше недостиг нито на слънце, нито на алкохол. Доколкото Миранда знаеше, Камила никога не бе работила. Тя беше достатъчно любезна, когато за първи път се бяха запознали, но по онзи аристократичен, прекалено любезен британски маниер, който не излъчваше истинска сърдечност. Те определено бяха видели Миранда и Фин, но не им се бяха обадили. Тя дръпна ръкава на Фин.

— Не трябва ли да поздравим Лесли?

— О, той тук ли е? Разбира се.

Докато вървяха към тях, Миранда се опита да си спомни дали Лесли и Камила ги бяха виждали заедно.

— Лесли знае ли за нас?

— Казах му по-рано тази седмица, преди да съобщя на останалата част от персонала. Ъъъ… — Фин замълча за миг.

— Какво?

— Сигурен съм, че ще са любезни с теб, но не бих очаквал Камила да бъде особено щастлива, че ти си на път да я изместиш по ранг в посолството.

Миранда повдигна вежди.

— Не съм мислила за това по този начин.

— Скъпа, ако всичко върви по план, ти ще станеш съпруга на посланик. Това може да не допадне на жените, които са чакали трийсет години мъжете им да станат водещи дипломати, понасяйки безброй мисии в ужасни места.

— Разбирам.

— Май си изненадана.

— Никога не ми е хрумвало, че жените всъщност се стремят да бъдат съпруги на посланици. Като че ли това е някаква професия. Искам да кажа, мога да си представя да се стремиш да бъдеш посланик. Но аксесоар на посланик?

— Направи ми услуга? Не казвай нищо подобно на никого, освен на мен, става ли?

— Ще ме намразят ли?

Фин се поколеба.

— Е, омраза е прекалено силна дума.

Стомахът й се сви от притеснение.

— Мисля, че е по-добре да ме информираш предварително за очакванията на хората към съпругата на един посланик. Може би преди сватбата.

— Разбира се. Добре. Готова ли си? Поеми си дълбоко дъх…

— Като че ли някога ще бъда готова.

Камила се изправи, когато ги доближиха, все още стискайки чашата си с бяло вино. Беше поне седем-осем сантиметра по-висока от Миранда и стоеше леко неустойчиво на краката си.

— Здравей, скъпа! Чувам, че трябва да ви поздравя — каза тя с широка усмивка, която не изразяваше точно радост. Устните й бяха сухи, червилото й с цвят на портокалов шербет се лющеше. — Май доста бързо стана всичко, нали? Дори не знаехме, че двамата сте двойка! Въпреки че, разбира се, имаше слухове…

Миранда се усмихна в отговор.

— Да. Благодаря.

Лесли се изправи и я прегърна сърдечно.

— Mabrouk — каза той. — И късмет.

— Ще ми е нужен ли?

— Всяка семейна двойка се нуждае от късмет.

— Надявам се, че знаеш в какво се забъркваш — каза Камила, усмихвайки се още по-широко.

— Сигурна съм, че не знам — каза Миранда. — Но така не е ли по-забавно? Хайде, скъпи — обърна се тя към Фин. — Свирят нашата песен.

Всъщност оркестърът свиреше нещо арабско, което никога преди не бе чувала. Но щеше да свърши работа.

На дансинга Фин я изненада със своята страст. Той я прегърна и я завъртя в ръце, после отново я отдалечи леко от себе си. Отначало дансингът бе претъпкан с други двойки и групи от хора, които се смееха и поклащаха. През тълпата Миранда можеше да види екипът на Фин да ги наблюдава, ръцете им неотменно поставени на кръста. Имаше ли вероятност някой да стреля по тях, докато танцуват? Тя затвори очи и прогони мисълта от главата си. По лицето на Фин се стичаше пот, гърбът на ризата му лепнеше. Миранда свали шала си; беше доволна, че ръцете й са голи. Не можеше да си спомни кога за последно бе танцувала така, оставяйки се музиката да я погълне напълно. Когато Фин я завъртя отново и я притегли към себе си, тя реагира инстинктивно и го целуна. В момента, в който устните им се докоснаха, той се отдръпна бързо.

— Не тук — промърмори той. — Ние не трябва…

Сиренето и виното се преобърнаха в стомаха й. За миг беше забравила къде се намират.

— Съжалявам! — каза, дълбоко разкайваща се. Той се усмихна и каза, че всичко е наред, но тя не беше сигурна, че е така. Вече не й се танцуваше. И без това бе станало късно и оркестърът скоро щеше да приключи със свиренето.

Събраха нещата си от масата си и започнаха да си проправят път към вратата, като спираха на всеки няколко крачки, за да се сбогуват с десетките хора, които протягаха ръце да хванат Фин и да го целунат.

— Започвам да ревнувам — промърмори тя. Пазачите им ги последваха, без да се усмихват. Тя се опита да си спомни дали обикновено се усмихваха, докато бяха на работа. Мухтар й помогна да влезе в колата, без да каже нищо. Това определено беше необичайно. Никой не каза и дума през цялото пътуване към резиденцията. Миранда се загледа нещастно през прозореца. Фин посегна към ръката й и я стисна.

Веднага щом тежката врата на резиденцията се затвори зад тях, Фин се обърна към нея в коридора, под зоркия поглед на Елизабет II на нейната коронация.

— Колко странно!

— Кое?

Миранда плъзна шала от раменете си, събу обувките си — лепкави от разлятото вино, и ги остави до масичката в антрето.

— Охранителите. Бяха толкова мълчаливи през целия път дотук. Съвсем безмълвни.

— Защото танцувахме ли?

— Не знам. Обикновено разговорят по време на цялото пътуване.

— Дали е защото ни видяха да се целуваме? Затова ли Мухтар не разговаря с мен?

Фин сви рамене.

— Може би. Най-добре е по-скоро да те направя честна жена. Ще го преживеят.

— Ще го преживеят? — Миранда го погледна притеснено. — Ще им кажеш ли колко мил и прекрасен човек съм?

— Вече го правя, постоянно. Ще видиш, всички ще те обикнат. Обещавам ти.