Дженифър Стайл
Жената на посланика (14)

Октомври 2010 г.
Миранда

Не се опитваше да следи времето. Не искаше да знае от колко дни е далеч от дъщеря си. Не искаше да знае колко нощи бяха минали, откакто Фин бе спал до нея, откакто го бе прегръщала в съня му, за да спре хъркането му. Мислеше си, че ако не отброява дните, те няма да станат реалност за нея, няма да бъдат истина. Времето се измерваше единствено с часовете, в които хранеше това безименно дете. Щом не можеше да направи нещо полезно за себе си, щеше да прави това. Стесни света си до това малко момиче, до това крехко тяло, чиято душа пърхаше едва-едва, като врабче в шепата й. Беше трудно. Детето бавно се учеше да суче правилно, постепенно събираше сили, за да пие по-дълго време. Миранда бе благодарна за масажните техники, които бе научила, докато цедеше кърмата си за Кресида. Хранеше бебето на почти всеки час, освен когато ходеше за вода или вършеше другите слугински задачи, изисквани от нея. В реалния живот би чувствала това като ужасно бреме — ако се налагаше да прекъсне рисуването си, четенето на книга или общуването с Фин. Но тук тези периоди бяха средството, за да запази разсъдъка си здрав. Детето не бе наддало много на тегло, но очите му започнаха да се проясняват и махаше по-жизнено с ръчички. Плачът му също бе станал по-силен. Майчиното мляко, изглежда, бе съживило апетита, който момичето бе забравило, че има.

Гърдите на Миранда се бяха подули от увеличеното търсене, но тя имаше съмнения за качеството на кърмата. Тук се хранеше много оскъдно, основно със сладък чай с мляко, боб и хляб. Спомни си нещо, което бе чела: че когато кърми, тялото на майката се лишава от хранителни вещества, за да осигури достатъчно полезни вещества на самата кърма, така че дори недохранени майки да могат да нахранят добре децата си. Запита се дали е вярно. И колко време щеше да мине, преди тялото на майката да остане без какъвто и да е запас. Постоянно бе жадна, постоянно искаше допълнително вода.

Нощем се обвиваше около малкото момиче и вдишваше опушения мирис на главата му, лукс, който рядко си позволяваше с Кресида. Беше чела твърде много истории за родители, които се преобръщат случайно върху децата си и ги задушават. Но тук всички деца спяха с майките си. Тазкия бе ужасена, когато Миранда й каза, че Креси спи в собствена стая, в дъното на коридора.

— А какво се случва, ако й стане лошо? — попита тя. — Ако се нуждае от теб?

— Ще я чуя — отвърна Миранда, уверена в лекотата на съня си.

Сега й хрумна, че в повечето световни култури бебетата спят с майките си. Само на Запад жените като че ли изпитват тази належаща нужда да се разделят от децата си. Запита се дали не бе повредила някак си дъщеря си, оставяйки я да спи сама в тези ранни месеци, без да има утешението дори на плюшено животно (отново заради риска от задушаване). Затова ли Кресида не обичаше да се гушка? Несъзнателно я наказваше, задето бе оставена да спи самичка?

При всяка мисъл за Кресида — а това бе в почти всеки момент, когато бе будна — в слънчевия й сплит се стоварваше силен удар, смес от болка, чувство за вина и копнеж. Всяка вечер Кресида заспиваше без майка си, докато това мълчаливо дете заемаше топлината й. Миранда искаше да усети тежестта на пухкавата Кресида, на добре нахраненото й тяло в ръцете си, лекия, сапунен аромат на нежната й коса. Чудеше се как ли щеше да мирише Креси без ежедневната си баня, дали щеше да излъчва същата миризма като детето до нея. А може би всяко бебе има специален собствен мирис, който тялото му създава, за да се харесва точно на неговите родители. Отначало мирисът на това тъмно бебе се бе сторил леко отблъскващ на Миранда, както „ухаеше“ на екскременти и животни. Но сега детето не миришеше на нищо друго, освен на себе си — топъл мирис, напомнящ за хляб. Хляб, печен на димящ огън.

Когато наоколо нямаше никого, тя миеше детето с водата си за пиене и прокарваше парче напоен плат, откъснато от импровизирания слинг, през острите му ребра и малките му пръсти. Айша не одобряваше това миене. Бебето ще се разболее, казваше тя. Бебетата не трябваше да се мокрят. Миранда се отказа от опитите да й обясни, че тя мие детето само в топлите следобеди и го подсушава веднага. Че водата запазва дупето на бебето без обриви и инфекции. Нямаше сапун, но и без това бебето бе твърде малко за сапун. На всеки няколко дни переше единствената му дреха — дълга сива рокля, като го увиваше в одеяло, докато тя изсъхнеше. Не отнемаше много време. Въздухът бе толкова сух, че за по-малко от два часа дрехата напълно изсъхваше.

Бе почти благодарна за безсънните нощи, за нощните хранения. Искаше да се изтощи до такава степен, че да не мисли. Това винаги вършеше работа при нея; постоянната активност и работата умиряваха неспокойното й сърце.

Докато седеше в сумрачната колиба и притискаше крехкото като перце момиче към гърдите си, усещаше как сърцето й се раздува, натежава и създава място, за да го побере. Не се бе надявала да се случи нещо такова. Не беше подходящо, особено сега. С това дете похитителите й я бяха оковали по-ефективно, отколкото ако я бяха приковали с вериги за стената. Със закъснение й хрумна, че ако се опита да избяга, детето почти със сигурност ще умре. Но когато за първи път бе развила мършавото, почти мъртво дете, тя не се беше поколебала.

Въпреки че зорко бдеше над момичето и го докосваше с нещо подобно на благоговение, Айша твърдо не проявяваше никакъв майчински инстинкт. Може би знаеше много добре каква опасност се крие в това да отвориш прекалено широко сърцето си за такъв крехък живот. Имаше петима живи синове, бе казала тя на Миранда. И двама, които бяха починали преди втория си рожден ден.

Миранда прокара пръсти през късата твърда коса на момичето. През по-голямата част от първата си година Кресида бе почти без коса, едва напоследък в средата на главичката й бе поникнал ред къдрици. Но главата на това дете бе покрита напълно от права черна коса.

— Нужно ти е име, малката — каза тя на английски. — Време е да ти дадем име.

Айша я погледна стреснато, чувайки гласа й.

— Ти говориш английски? — каза тя рязко. Белеше картофи с нож и се спря по средата на движението, ивица кафява кора увисна от острието.

Миранда се вцепени. Винаги внимаваше, говореше само на арабски или на френски с бебето. Никога на английски. Как можеше да е толкова глупава?

— Само малко — каза тя на арабски. — Учила съм го в училище. Мислех, че ще е добре да науча бебето на няколко думи.

Тъмното лице без възраст на Айша се покри с бръчки, когато тя се намръщи.

— Постоянно й говориш. Защо го правиш? Тя е просто бебе, нищо не разбира.

Миранда й се усмихна.

— Мисля, че разбира.

Говореше на Кресида от деня на раждането й, неспирен монолог от сутрин до вечер, прекъсван само от Фин или от Га-бра. Освен заради стимулацията, която смяташе, че дава това на дъщеря й, тя разговаряше, за да отблъсне скуката. Голяма част от тази първа година е огромна скука, ако човек не е креативен. Сега не говореше на бебето, за да се отърве от скуката; говореше му, за да отблъсне ужаса, мъката и лудостта.

Подаде пръста си на детето и го остави да го стисне здраво, след което погледна към Айша.

— Можем ли да й дадем име?

Не знаеше защо й бе нужно толкова дълго време, за да зададе този въпрос. Дали защото и двете не мислеха, че детето ще оживее? Хората се привързват към тези, които назовават; те стават наши завинаги.

— Арабско име — каза Айша.

— Разбира се.

— Важно име. Това дете е… — Айша се умълча внезапно и за момент се унесе в мислите си. — Канза означава „скрито съкровище“. Или Сауда? Една от съпругите на Пророка, мир на праха му. Каукаб? Това е името на майка ми. Фатима? Една от сестрите ми. Абрар? Означава „посветена на Бога“. Хубаво, силно име. Лулоа.

Почна да изброява имената на пръсти.

— Лулоа… — Миранда изпробва думата на езика си. Бебето я погледна с големите си тъмни очи. — Какво означава Лулоа?

— Лулоа. Като скъпоценния камък, който расте в черупката на мидата.

Перла. Миранда почти произнесе думата на глас. Бе изненадана, че Айша й бе позволила да помага при избора на името. Тя нямаше право на това.

— Лулоа — повтори тя. Дете, родено от пясъка. — Лулоа? — Погледна с надежда към Айша.

— Ще й дадем две имена. Лулоа Абрар.

Миранда погледна към Лулоа и се усмихна.

Сега, когато просто седеше, без да може да рисува, без да обмисля бъдещи картини, без да има книги за четене или нещо друго, което да откъсва мислите й от дивото им бълнуване, Миранда си спомни Насър. През първата си година тук бе заминала на една по-скоро самотна почивка в Египет. Висента имаше довършителни работи по своята изложба и искаше да остане малко време сама, а Миранда се чувстваше неспокойна. Но Кайро напълно я завладя. Тя не очакваше шума, безкрайния писък на клаксони, мазния, негоден за дишане въздух. В Египетския музей поне бе тихо. В предната градина отвън имаше повече хора, които седяха, говореха или похапваха сандвичи, отколкото вътре в хладната и тъмна сграда. Застанала във фоайето, не беше сигурна накъде да тръгне. Хиляди години история я заобиколиха наведнъж и това й дойде прекалено много. Нямаше начин да преброди толкова дълго минало. Табелките на експонатите бяха малки и трябваше да напряга очите си, за да ги прочете. Всички имена се сляха пред погледа й. Толкова много царе и фараони. Толкова много богове и богини.

След като разгледа няколко витрини, бе на път да се откаже, когато се появи Насър. Той бе петият гид, който я заговаряше. Другите я бяха спрели още отвън, наобиколиха я още в мига, в който се сдоби с билет. Laa, laa, laa, бе казала тя инстинктивно. Не, не, не. Laa shukran. Не, благодаря. Фразата се бе превърнала в мантра, която повтаряше толкова често тук, че бе придобила мелодия, беше станала песен. Едва когато Насър я доближи — беше египтолог и й предложи едночасова обиколка с основни акценти или двучасова, по-задълбочена, на ниска, изключително ниска начална цена от сто египетски лири — се запита дали наистина е задължително да му отказва. Беше толкова ужасена от начина, по който мъжете я преследваха по улиците, от това как цъкаха с език и подсвиркваха силно, от постоянното настояване за бакшиши, че отхвърлянето й бе станало рефлекс; не й бе хрумвало, че някой от тези хора би могъл всъщност да има нещо, което тя наистина да иска или да й е от полза.

Миранда погледна към Насър. Вероятно бе към шейсетте, с прошарена коса, криви зъби и кафяви очи, наситени с древна скръб. Висок и слаб, на врата си носеше бадж, който го представяше като гид, акредитиран от музея. Не беше смешен по агресивния начин, по който мнозина от тях се държаха с туристите, опитвайки се да ги забавляват. Говореше просто и ясно. И очевидно очакваше да го отпрати.

— Добре — отстъпи тя най-накрая. — Моля, покажете ми акцентите.

Решението й се оказа правилно. Насър разказваше накратко за всяка от по-значимите статуи и съкровища и минаваше нататък, преди Миранда да има време да се отегчи или изнерви. Една от причините, поради които мразеше груповите екскурзии, бе неизменното дълго стоене пред обектите. Но Насър бе усетил нуждата й от движение. Английският му бе перфектен, но изобилстваше от очарователни особености. Когато стигнаха до гробницата на фараон Тутанкамон, Насър обясни, че стените в камерата били „демонтирани, за да бъдат пренесени, а след това отново монтирани“.

Докато сега седеше и кърмеше Лулоа, загледана в острото й личице и полупрозрачните потрепващи клепачи, изведнъж се сети за последния предмет, който й бе показал Насър.

— Това е последният съд — бе казал той. — Претеглянето на сърцето.

Миранда бе погледнала кантара, паничките на везните (Висента бе зодия Везни), балансиращи в средата на рисунката. На едната имаше малко човешко сърце, на другата — малка статуетка на Маат, богинята на истината. Или поне това й бе казал Насър.

— Ако сърцето е по-тежко от богинята, значи принадлежи на добър човек и той трябва да отиде в Рая. Но ако е по-леко, значи човекът не е поел достатъчно болка и любов в сърцето си, докато е бил жив, и трябва да отиде в Ада.

Ето това бе запомнила. Не златните дрънкулки от гробницата на Тутанкамон, не подобния на хермафродит фараон с широки женски бедра, дори не и изсушените лица на царските мумии. А това, че натежалото от любов и болка сърце е входен билет за Рая.