Дженифър Стайл
Жената на посланика (17)

18 септември 2007 г.
Миранда

Олюля се на острите токчета, докато се опитваше да мине до другата страна на износения розов килим в малката спалня, облечена в рокля в цвят фуксия, цялата обсипана с пайети и прилепваща към краката и като фолио. Тазкия и двете и сестри лежаха върху велурената завивка с рози на тяхното двойно легло, облечени само по дънки и тениски, и се смееха на непохватността й.

— Продължавай — насърчи я Хинд, най-младата сестра. — Потанцувай ни. Покажи ни как ходят моделите в Америка.

— Но аз не съм модел! Трудно ми е дори да я облека.

Сестрите бяха свалили старомодната й блуза и бяха навлекли роклята върху нея, сякаш беше гигантска кукла. Обикновено, когато ги посещаваше, те изпълняваха комични скечове за нея, но днес настояха Миранда да поеме по-активна роля.

— Но моделите са по телевизията постоянно. Нали така? Също като в Египет? Хващаме някои египетски станции.

Хинд беше още по-пряма, отколкото Тазкия, по-висока и леко пухкава, с огромни тъмни очи и кестенява коса, виеща се на къдри до раменете й. Макар да бе само на шестнайсет години, вече бе сгодена за един от първите си братовчеди, мъж в началото на двайсетте, който работеше с баща си на сергия за храна. Седнала на леглото до нея бе средната им сестра, Сехр, която решеше косата си. Тя работеше като учител по математика в кварталното училище, необичайна професия за жена тук. Сехр и Тазкия бяха стари моми по стандартите на Мазрук, съответно на двайсет и една и двайсет и три години, но Сехр не искаше да спре да работи, а Тазкия заявяваше, че ще се омъжи само по любов, макар че как би могло да се случи такава спонтанна любов в култура, която предотвратяваше по всякакъв начин общуването на двата пола, чудеше се Миранда.

— Никога не сме имали телевизор. Но добре, признавам, виждала съм модели. Неизбежно е.

Миранда имаше чувството, че Хинд очакваше американките да бъдат малко по-бляскави, отколкото очевидно беше тя.

— Тогава направи онази походка. Като на модния подиум.

— Чакай! — извика Тазкия. — Трябва ни музика!

Завтече се към обикновения дървен скрин, който трите момичета споделяха, и извади малък касетофон. Няколко секунди по-късно воят на арабска любовна песен изпълни стаята. Миранда позира с единия крак напред, с разперени ръце, след което погледна високомерно към момичетата. След това, поклащайки с преувеличени движения бедра, тръгна наперено из стаята, като изобщо не успяваше да влезе в такт с музиката. В края на стаята се опита да направи сложно завъртане, вдигна подгъва на роклята и се блъсна в ръба на леглото.

— Ех, вие, американките — заяви смаяно Тазкия, докато сестрите й се тресяха от смях. — Изобщо не знаете какво да правите с бедрата си.

Тя скочи от леглото и се впусна в танц, въртейки ханша си по този смайващ начин, на който Миранда се бе възхищавала на много мазрукски сватби. Тазкия преплете ръце във въздуха като две хипнотизирани змии и й се усмихна, трепкайки с клепки. Ефектът бе по-съблазнителен от всичко, което Миранда бе виждала в който и да е клуб в Сиатъл.

— Знам, знам! — Тазкия внезапно пусна ръце и развали магията на танца. — Хайде заедно да направим представление!

В един от ъглите на стаята им стоеше стар ръчно рисуван метален сандък, чийто капак бе отворен и вътре се виждаше купчина хаотично нахвърляни дантела, пера и полиестер. Това бе мястото, където сестрите държаха пищните тоалети, които купуваха на разпродажбите в магазин „Динармакс“, за да носят на сватбите. Рядко някоя рокля се обличаше повече от веднъж — жените обичаха да се впечатляват взаимно на всеки празник (а и роклите не бяха особено добре ушити). Но в четвъртък момичетата често прекарваха дългите следобеди, като се преобличаха и разиграваха малки сцени. Тазкия и Хинд се преструваха на звезди от египетски сапунени сериали, слагаха си дебел пласт червило и си лепяха фалшиви мигли.

— Ах, ти! — проплакваше Хинд и правеше драматичен жест с ръка. — Не мисли, че не виждам как въртиш очи на мъжа ми!

— Лъжкиня! — скачаше Тазкия на леглото. — Как смееш да ме клеветиш!

— Знаех си, че баща ти не трябва да те пуска да ходиш в университет. Всичко, което си научила, е как да съблазняваш момчета!

— Ти просто завиждаш, защото си твърде глупава, за да ходиш на училище. Знаеш ли, че майка ти те е изпуснала на глава, когато си била бебе?

Сестрите рядко изиграваха целия сценарий, без да избухнат в кикот. Миранда ги наблюдаваше със смесица от забавление и завист. Те толкова очевидно се обожаваха една друга; тя никога не ги бе чувала да си казват дума напреки, освен на шега. Не само че копнееше за подобно приятелство, тя им завиждаше и за майка им, усмихната, топчеста като ябълка жена, отдадена на децата си. Винаги приветстваше Миранда с вихрушка от целувки, вкопчваше се в ръката й, докато я водеше към дивана за обяд.

— Можете ли да повярвате? Съпруга на посланик, в моя дом? — беше казала тя възхитено, след като Миранда се премести да живее при Фин (технически, те още не бяха женени, но щом живееха под един покрив, целият Мазрук просто прие, че са).

— Аз съм си същата Миранда, която познавахте и преди — беше казала тя, смутена от внезапната промяна на статута си. За нейно облекчение, след още няколко посещения страхопочитанието отшумя. Що се отнася до семейството на Тазкия, тя се бе превърнала в обикновена домакиня.

Миранда познаваше сандъка с костюмите много добре. Като специална домашна задача бе помолила Тазкия да рисува един и същ обект всяка седмица в продължение на шест месеца. Не беше лесно, тъй като Тазкия рядко оставаше сама в стаята. Но някак си бе намерила време да прави груби скици на сандъка през повечето седмици. Криеше рисунките в един куфар, пълен със стари дрехи, под леглото, докато успяваше да ги занесе на Миранда. Когато шестте месеца изминаха, Миранда залепи скиците на трите стени в ателието й в резиденцията.

— Какво виждаш? — попита тя.

Тазкия отстъпи назад и се спря, загледана в серията с тревожни очи. Имаше скици на сандъка заключен, с отворен капак, празен, препълнен с рокли, с една кукла на затворения му капак.

— Различни подробности — каза тя. — Като металните панти в ъглите. На първите скици не съм ги рисувала. Може би не съм ги видяла?

Миранда мълчеше.

— Предполагам, че първите няколко пъти не съм видяла и малките цветя на капака. В последните скици има повече детайли. Изглеждат… по-живи.

Миранда кимна.

— С всяка рисунка си откривала нещо, което преди това не си виждала. Или си го видяла от друг ъгъл. Не се е променял сандъкът, а гледната ти точка.

— Последните са по-добри, нали?

— Защото когато си се вглеждала в едно нещо толкова много пъти, когато си очертавала с молива си формите му ден след ден, ти ставаш по-смела и опитваш неща, които в началото може да са ти се стрували трудни, дори невъзможни. Свързваш се с него по различен начин.

Това беше една от причините, поради които Миранда обичаше да се връща към местата, които някога бе рисувала, да се връща към хора и предмети, които я бяха вдъхновили. Упражняваше се също като Тазкия — но докато тя рисуваше сандъка си, Миранда всеки ден скицираше решетките на прозореца в кухнята на горния етаж, заедно с листата и цветята, които ги прикриваха. Всъщност не можеше да спре да рисува тези решетки и вероятно щеше да го прави, докато напуснеха тази страна завинаги.

— Мира — каза Тазкия, когато Миранда седна на леглото и се опита да измъкне замоталата се в пайетите обувка, — днес трябва да участваш в представлението ни.

— Не знам как…

Не се чувстваше толкова навътре в тяхната култура, за да я пародира по начина, по който сестрите толкова често го правеха.

Тазкия вече се бе преоблякла в рокля, направена изцяло от бели и сини пера, а Хинд придърпваше сребриста минирокля върху мекия си корем.

— Може да си мъжът — обади се Тазкия през перата. — Престори се, че искаш да се ожениш за някоя от нас.

Бракът бе популярна тема.

— Но аз съм в рокля — възпротиви се Миранда; чувстваше се на място в игрите им, тромава, изгубена.

— Представяй си, че това е розова тобе… — Главата на Тазкия се подаде сред перата и тя се настани на килима, подвивайки скромно крака на една страна.

Миранда се изправи и застана разкрачена и с ръце на хълбоците си.

— Прекрасна Тазкия, идвам от далечна земя, за да поискам ръката ти…

— Не, не! — прекъсна я Тазкия. — Първо, никога няма да се омъжа за някой от далечна земя. Нашата приятелка Навийн се омъжи за мъж от Дубай и сега трябва да живее там, със семейството му. Трябва да си от Мазрук.

— Не би ли искала да се преместиш в Дубай?

Тазкия сбърчи нос.

— Разбира се, че не! Семейството ми е тук. Никога не бих могла да живея на място, където няма да мога да виждам майка ми всеки ден. И сестрите си.

Миранда се замисли за майка си. Никога не й бе хрумвало да си избере място за живеене според това колко близо или далече е от родителите и. Повечето от приятелите и в Америка искаха да живеят възможно най-далече от семейството си. Имаше ли нещо, което бяха разбрали погрешно, нещо, което пропускаха? Защо се чувстваха добре, без да усещат всеки ден любовта на семействата си? Защо се чувстваха толкова удобно, когато бяха далече от хората, които обичат?

— Но, Тази — каза тя, излизайки от роля. — Някъде другаде можеш да бъдеш по-свободна. Не в Дубай, но някъде, където би могла…

Миранда се спря рязко.

— Не, няма да съм свободна — намръщи се Тазкия. — Не и ако отида там с някой мъж.

Имаше толкова много неща, които Миранда искаше да й каже. Но вместо това тя погледна умолително към малката сестра на Тази.

— Ти си сгодена за мазрукец, Хинд. Ще ми покажеш ли как да го изиграя?