Дженифър Стайл
Жената на посланика (12)

18 август 2010 г.
Миранда

Няколко спокойни дни минаха, преди Айша да забележи състоянието на ризата на Миранда. Никой друг не бе дошъл при нея. Мъжете стояха на разстояние от колибата; Айша бе единственият човек, който говореше с Миранда, обикновено едносрично. Всеки ден вървяха през полегатите планински склонове, за да донесат вода, ядяха оскъдната си храна, приседнали в пръстта, и вечер се примъкваха тихо в тъмнината на малката къщичка. Миранда се опита да разпита старицата за това защо я държаха в плен, какви бяха плановете на мъжете за нея, но Айша само поклащаше глава и я поглеждаше заплашително.

— А Мухтар? — осмели се в отчаянието си най-накрая да попита една сутрин, когато се бяха надвесили над калаените си чинии с боб. Необходимостта да разбере съдбата му бе надвила ужаса и от евентуалния отговор. — Моят… моят приятел?

За малко да каже думата „пазач“. Но ако те не знаеха коя е, тя не искаше да се издава, да им подсказва, че е човек, заслужаващ да има охрана.

Лицето на Айша се промени почти незабележимо. Но имаше нещо, сянка, която бе преминала по него. В гърлото на Миранда се надигна отровна жлъчка: моля те, нека да не е умрял за нея, заради нея.

— Жив ли е? — продължи тя. — Дали е тук?

Айша продължи да мълчи. Миранда се наведе напред и докосна обвитата в коприна ръка на жената.

— Моля те, Айша, той жив ли е?

— Задаваш прекалено много въпроси. Не знам. Не знам нищо за този човек.

В продължение на няколко минути Миранда се умълча. Мухтар или бе оставен да умре в планините, или бе затворен някъде другаде. Не би могъл да отиде някъде сам, не и с течащата от главата му кръв. Липсваше й. През последните години бе започнала да мисли за него като за прекалено закрилнически настроен брат — брата, за когото си мечтаеше като малка, но родителите й не горяха от желание да й дадат. Когато екипът излизаше на тренировки в пустинята, тя бе ходила с тях и той я научи да стреля със „Зиг Зауер“ и с автомат „Калашников“, като никога не губеше търпение, без значение колко пъти тя пропускаше напълно мишената. Миранда не беше особено въодушевена от идеята за пистолетите и пушките, нито владееше някакви мачо удари от смъртоносната им техника за близък бой, но обичаше Тъкър и неговия екип и си помисли, че ще е разумно да разбере тяхното въоръжение. Когато се разболя от коремен тиф (въпреки че бе ваксинирана), Мухтар бе този, който я заведе при д-р Джей, лекаря на посолството. Когато ходеше до „Баскин-Робинс“, Мухтар отнасяше в резиденцията килограмите шоколадов сладолед с натрошени бисквитки и лимонено-наровия шербет. Тя бе свикнали да има сянка.

— На север ли сме? — попита тя, променяйки темата. Отчаяно искаше да разбере къде се намира. — Тази земя на Зайнун ли е?

Беше само догадка, но Айша рязко вдигна глава при споменаването на името на шейха.

— Права ли съм? Той тук ли е? Това един от неговите лагери ли е?

Пулсът й се бе ускорил, сърцето й щеше да се пръсне.

Айша се втренчи в нея, сякаш не бе сигурна какво да каже. След това изрече:

— Зайнун е мъртъв.

— Мъртъв?

Мислите на Миранда се блъскаха една в друга. Това бе добра новина, нали? Сега щеше да се сложи край на насилието, след като порочния фанатичен лидер вече го нямаше? За миг се обнадежди, макар да знаеше, че хората на Зайнун не бяха единствените бунтовнически племена в Севера. Мислите й литнаха към Фин; дали все още работеше с шейховете? Не, не, невъзможно. Вероятно е бил отстранен от поста, а ако не беше станало вече, то щеше, съвсем скоро. Да бъде отстранен от работата, която обича, от проекта, който бе започнал. И всичко бе по нейна вина. Дали все още бе изобщо в Мазрук?

— Последната правителствена бомба. Тя унищожи дома му, жените му, синовете му. — Гласът на Айша секна, сякаш се опитваше да сдържи сълзите си. Това бе най-подробната информация, която бе споделяла досега. Миранда се запита колко от последователите на Зайнун бяха оцелели.

— Но нашата борба не ще спре — заяви Айша, събрала отново сила. — В негово име ще се борим до смъртта си.

Надеждата на Миранда избледня бързо след тези думи. Значи наистина бе в плен на хората на Зайнун. Какво можеха да искат, ако не откуп? И до каква степен бяха организирани, сега, след като внезапно бяха останали без водач? Тя все още размишляваше върху това, когато Айша поиска ризата й.

— Ще я изпера — каза тя. — Ето ти нова, чиста! — Протегна й блуза с дълги ръкави с надпис с името на британски футболен отбор. Дали бе на бивш пленник? Миранда се поколеба, преди да й подаде ризата си, всичко, което и бе останало от Фин.

— Yalla — каза Айша нетърпеливо. Бавно, Миранда разкопча ризата си и я плъзна от раменете си. Предната част бе вир-вода. Отчаяна, опитваща се да запази кърмата си с абсурдната надежда, че Кресида все още би могла да се възползва от нея, изстискваше гърдите си толкова често, колкото бе възможно. Но все пак, когато се събуждаше сутрин, ризата й винаги бе мокра.

Протегна мократа риза към Айша.

— От кърмата е — каза тя. — Имам бебе у дома.

Може би тази информация щеше да помогне за отношенията им. Със сигурност една жена би разбрала какво е да те отделят от детето ти.

Айша се втренчи в нея за миг и след това протегна лявата си ръка към ризата. Опипа я и я пусна.

— Кърма? — повтори тя. — Син или дъщеря?

— Дъщеря.

Миранда не беше сигурна, че е добре да издава тази информация, но не можа да измисли какво друго да каже. Намъкна фланелката през главата си.

Жената цъкна с език неодобрително.

— Може би следващия път ще имаш син.

Миранда прехапа език, за да не избухне инстинктивно в защита на дъщеря си. Когато беше бременна, пазачите постоянно благословяха корема й, като й пожелаваха да роди момче. Но Миранда искаше момиче, откакто изобщо бе започнала да иска дете. След амниоцентезата в Лондон, когато с Фин казаха на охраната, че определено ще имат момиче, мъжете все още се съпротивляваха на идеята. В тази страна не се радваха на раждането на момичета. „Insha’allah^[1], ще бъде момче“, повтаряха те. Миранда и Фин се опитаха да им обяснят, че вече знаят пола на детето, но това просто обърка мъжете. Накрая Миранда се отказа, макар че в подобни ситуации не можеше да се въздържи и винаги им казваше: „Но аз не искам момче. Искам момиче“. За нея беше важно те да знаят, че някъде, от някого, момичетата са желани.

Айша намести никаба си отново и изчезна. Миранда предположи, че е отишла да й донесе някакви други дрехи, но когато жената се върна няколко часа по-късно, държеше в ръце малко вързопче, увито в мръсно розово одеяло.

— Нахрани я — каза тя. — Нахрани я.

Побутна одеялото към Миранда, която внимателно го пое в ръце. Почти не тежеше. В полумрака й бе нужна около секунда, за да различи върха на малка главичка, покрита с фина черна коса. Миранда коленичи, постави бебето на пода пред себе си и бавно разви одеялото. Стомахът й се сви и почти й прилоша, когато видя малкото дете. Ребрата му се виждаха ясно, подпираха кожата като колчета на палатка, ръцете и краката му бяха почти само кости. Стомахът му бе подут и кръгъл. Миранда плъзна пръсти по ръба на мръсното парче плат, което обвиваше малките му бедра. Момиче. Детето я гледаше с големите си тъмни очи, безмълвно. Няма сили, за да плаче, помисли си Миранда. Може да е твърде късно.

Айша я наблюдаваше нетърпеливо. Загърна отново одеялото, покривайки сбръчканото телце на детето.

— Нахрани я — повтори тя.

— Къде е майка й?

— Mayyitah. Мъртва е.

— А баща й?

— И двамата бяха убити. Правителствените бомби.

— И тя си няма никого?

— Никой не остана.

Миранда повдигна лекото като перце дете, намести го в лявата си ръка и повдигна блузата си с дясната. Чувстваше се смазана и й се гадеше от нелоялността й. Но пълничката малка Кресида не се нуждаеше повече от млякото й, дори ако можеше да се събере отново с нея. Притисна лицето на детето към зърното си, но малкото момиче не засука. То просто продължаваше да се взира в нея, напуканите му устни бяха съвсем леко отворени.

— Какво е яла? — попита Миранда, като погали бузата на момиченцето.

— Чай.

— Чай?

— Само това имахме да й дадем.

Миранда внимателно хвана зърното между пръстите си, доближи го до устните на детето и го изстиска леко. Няколко капки воднисто мляко пръснаха по устничките на момичето. Малкото езиче се подаде навън и ги облиза. Вкусът бе сладък. Детето отвори по-широко уста. Миранда изстисква още мляко. Около час повтаряше това, като редуваше гърдите и продължаваше да се опитва да накара детето да суче. Облизваше собствения си пръст, за да го почисти, и го даваше на момичето да суче, след това го прехвърляше към гръдта си. Детето нямаше достатъчно сила, за да засмуче зърното за повече от няколко секунди, но Миранда бе търпелива. Тялото й се отпусна, когато гърдите й постепенно се освободиха от товара си. Правеше всичко механично, като се опитваше да осмисли значението на ставащото. Ако похитителите се нуждаят от нея, за да храни това дете, със сигурност няма да я убият, нали? Дали това момиче бе нейното спасение? Но до тази сутрин те не знаеха за кърменето, не знаеха за Кресида. Тогава защо я бяха пощадили?

Айша я наблюдава известно време, след което започна сутрешните си молитви и поклони на пръстения под. Миранда се зачуди колко голямо е детето. Дори не знаеше името му. Изчака Айша да свърши с молитвите си, преди да я попита.

Жената не бе сигурна за възрастта на момичето — тук никой никога не бе сигурен за възрастта на хората, но смяташе, че е на не повече от няколко седмици. Нямаше име. Или по-скоро, никой не знаеше името му. Айша бе минала покрай руините на къщата му и го бе чула да плаче. Детето лежало под кирпичена стена във формата на обърнато V, заобиколено от разпръснати камъни и мазилка.

— Не можех просто да я оставя там, когато Аллах я бе пощадил — каза тя. — Въпреки че нямахме какво да й дадем. Жените, които са останали тук, са или твърде стари, или твърде млади, за да имат мляко.

Момичето било настанено при една от сестрите на Айша, която го хранела с чай.

Кърмата ми не е достатъчно за новородено, помисли си Миранда. Може би тялото й щеше да се адаптира към нуждите на детето, но тя нямаше представа. Айша приклекна и се вгледа тревожно в нея.

Крехкото дете заспа в ръцете й. Тя го зави отново в мръсното одеяло и го постави на постелката. Бяха увивали Кресида в пелени, докато стана на три месеца и се научи да измъква ръцете и краката си от тях. „Също като Невероятния Хълк“, бе казала Миранда. Фин бе я погледнал въпросително. Още една загадъчна американска препратка към поп културата.

Айша се изправи.

— Haasna. Добре. Сега да отидем за вода.

— А детето… — започна Миранда.

Жената кимна и изчезна в една от другите къщи. Когато се върна, носеше дълго парче плат, червено-черен на райета. Заедно измайсториха нещо като слинг, за да може Миранда да носи детето в близост до гърдите си. Миранда обърна голямо внимание на начина, по който Айша сгъваше плата. Като си помислеше, че бе платила близо петдесет долара за изработен по поръчка слинг за Кресида. Тези пари й се струваха нелепи сега. Бебето леко ухаеше на фекалии, макар че сигурно бе минало дълго време, откакто бе погълнало достатъчно калории, за да има чревна дейност. Миранда се изненада, че и го повериха. Айша също би могла да го носи, но явно се бе отказала от отговорността.

Момичето спа през цялото време по пътя до извора и на обратно, изтощено от усилието да суче. Когато водата бе оставена до огъня и жените се настаниха на земята, за да изядат боба си, бебето отвори очи и изхленчи от глад.

— Е, това е добър знак — прошепна Миранда, остави настрани чинията си и вдигна детето на ръце. — Нека да опитаме отново, става ли?