Дженифър Стайл
Жената на посланика (3)

9 август 2010 г.
Фин

Когато Фин се добра до офиса си, в електронната му поща вече го очакваха 347 писма — средният брой имейли, които се натрупваха за един уикенд. Въздъхна, отдалечи се от компютъра и отвори куфарчето си, за да извади сутрешните вестници. Те не отразяваха непременно достоверно събитията в страната, но поне, четейки ги, упражняваше арабския си. И днес нямаше изненади; нищо за задаващата се заплаха от гражданска война, за неспокойната младеж на север или за нарастващия недостиг на храна. Вместо това имаше заглавия като „Саудитска Арабия дарява фурми за Рамадан“, „Министърът представи по чудесен начин новия демократичен проект за децата“ и УНИЦЕФ организира набиране на средства в „Шератон“. Млъкнете всички! Какво не би дал поне веднъж да прочете заглавие, в което се описваше положението такова, каквото бе. „Президентът още веднъж плати на корумпираните си приближени с парите от петрола на страната“, може би. Или „Жените продължават да бъдат третирани като боклук във всяка провинция в страната“. Това би се харесало на Миранда. Той се усмихна. Мира. Стомахът му все още се свиваше трепетно, когато се сетеше, че тя живее в къщата му, че ще го очаква там в края на деня. Ако само не трябваше да организират прием тази вечер за посланиците от ЕС… Повече от две седмици не бяха оставали сами в къщата, без гости. Нощем трябваше да правят любов много предпазливо, запушвайки устата на другия с ръка, за да не събудят спящите в съседство следователи, но често избухваха в пристъпи на смях, които също се налагаше да заглушават. Освен това би било хубаво в някой от тези дни да се прибере достатъчно рано, за да прочете на Креси приказката й за „лека нощ“, преди тя да забрави кой е той. И все пак… Чувстваше се късметлия; не беше загубил усет за тези неща. Преди Миранда да нахлуе и да разтърси неговия улегнал свят, беше почти на път да се откаже от всичко това.

Все още преглеждаше заглавията, като се мъчеше да избие от главата си образа на загорелите крака на Миранда, оплели се в чаршафите на леглото им, когато личният му асистент Лайл подаде глава през вратата, за да му напомни за първата среща. Първо беше срещата с целия персонал, след това — с аташето по отбраната относно ситуацията с пиратите. Ако не бяха тези постоянни срещи, вероятно би могъл да свърши и някаква работа. Докато се насочваше към вратата, погледна отново към компютъра. Вече имаше 368 имейла и поне няколко дузини от тях бяха отбелязани като спешни.

Най-вероятно се отнасяха за пиратите. Беше работил през целия уикенд — за ужас на Миранда — по пиратската ситуация. В петък кораб от Британския кралски флот бе прибрал мазрукски дау^[1], на който се бяха качили сомалийски пирати и бяха атакували финландски плавателен съд. При сблъсъка с британците трима сомалийци и двама мазруки бяха убити. Но въпреки че всички пирати бяха или мъртви, или пленени, работата на Фин тепърва започваше. Отговорност на посолството бе да вземе решение какво да прави с кораба, екипажа и труповете. Първо, Фин искаше да репатрира труповете на мазруките, за което бе необходимо дипломатическо разрешение, за да ги изпрати с британски хеликоптер през мазрукски води. След това се налагаше да разбере какво да прави с телата на сомалийците. И Мазрук, и Сомалия отказваха да приемат труповете на пиратите. Всъщност нямаше много държави, които да искат разлагащи се престъпници. Така че Фин трябваше да измисли как флотът може да даде на сомалийците подобаващо мюсюлманско погребение в морето. Ако просто ги хвърлеха през борда, можеха да предизвикат дипломатическа криза с непредвидими последици.

След като се погрижеше за мъртвите, Фин имаше още задачи — да реши какво да прави с живите. Спасените мазруки трябваше да се върнат у дома. Беше поискал уверения от министъра на външните работи на Мазрук, че оцелелите сомалийци няма да бъдат убити, ако бъдат изправени пред съда тук; смъртното наказание бе забранено във Великобритания. До този момент външният министър бе отказал да даде гаранции за това, твърдейки, че подобно решение би подкопало независимостта на съдебната система. Така че къде можеше да изпрати сомалийците? Може би в Кения? Фин си отбеляза да проведе разговор с британския Върховен комисар в Найроби по-късно този следобед, за да провери дали има начин затворниците да бъдат съдени там.

Когато се върна от срещата с персонала, аташето по отбраната чакаше в кабинета му, кръстосал крака, четящ измачканото копие на „Анатомия на изчезването“ от Хишам Матар.

— Как стигна дотук толкова бързо? Нали идваме от една и съща среща?

— Телепортирах се. Нова стелт технология, която пробваме във флота.

Лео затвори книгата си, без да отбележи мястото. Запомняше номерата на страниците, така бе казал на Фин. Споделената любов към реда бе едно от многото неща, които свързваха двамата мъже.

— Радвам се да го чуя. Може да ми свърши работа за ситуацията с пиратите.

— Реших, че щом онзи хлапак Хари Потър може да го прави, защо не и най-добрият военен в света?

— Мисля, че той всъщност се магипортира.

— От техническа гледна точка е все едно. Но е добре да знам, че си в крак със съвременната литература.

— Правя всичко по силите си. И така?

— Добрата новина е, че имаме разрешение за хеликоптерите. Ще докарат телата на мазруките по-късно този следобед.

— А оцелелите?

— Тях също.

— Уговорен е разговор с имама на президента, за да разбера как да погребем сомалийците в морето.

Фин разгърна джобния си календар. Хартиен. Постоянно го подиграваха за старомодните му вкусове, но той бе сигурен, че ако целият му график бъдеше вкаран в нещо електронно, щеше да го изпусне в тоалетната. Хартията поне щеше да изсъхне.

— В три часа. Ако наистина звънне тогава — а ти знаеш колко малко вероятно е това — ще ти съобщя инструкциите му.

— Трябва ли да има Коран?

— Вероятно. Не знам. Бил ли си някога на мюсюлманско погребение?

— Виждал съм да минават покрай къщата ми. Носят трупа на носилка, завит под черга. Не съм сигурен обаче къде ги откарват след това.

— Разбирам. Може да бъде полезно някой ден. Не и със сомалийците, разбира се. Те скоро ще направят куп риби щастливи.

— Приятна размяна на ролите.

Лео бе единственият военен, когото Фин познаваше, който бе ревностен вегетарианец. А не беше дребен човек. Два метра висок, с лъскава руса коса, розов тен и здрав мускулест торс, Лео бе модел за плакат, пропагандиращ вегетарианския начин на живот. Сигурно изумяваше мазруките — военен, вегетарианец. „Срещам достатъчно смърт по време на работа, казваше простичко той. Не е нужно да я виждам и в чинията си.“

Когато Лео излезе да организира изпращането на хеликоптерите, Фин се зае с имейлите си, които вече бяха станали 379. Лайл му донесе чаша „Ърл Грей“ и Фин отвори първия — нова информация за водния проект, който се осъществяваше в южната част на страната.

Само ако можеше да си върши работата без имейли. Той бе бавен, методичен мисловен тип и пишеше с два пръста. Имейли, които Мира щеше да напише за десет минути, на него му отнемаха два часа. Неговите таланти бяха другаде: при договарянето на споразумения с президента и хората му, при воденето на политически разговори с племенните шейхове, при насърчаването на консенсус между проблемните групи, което бе и причината другите европейски посланици да го изберат за водач при посредническите усилия за предотвратяване на военните действия в района. И макар че обикновено се изказваше скромно за езиковите си способности, всъщност тайничко се гордееше със своя арабски. Когато президентът се срещаше с него, винаги отпращаше преводача си и предпочиташе директното общуване с Фин, който схващаше по-добре всички нюанси на езика.

 

 

Когато разчисти 170 имейла (най-вече с натискане на удобния бутон Delete), си позволи да звънне на Миранда. Звукът на гласа й, звънлив и топъл, го разведри. Успокоен от факта, че тя е тук, че я има на този свят, Фин отвори плика си с обяда. Никога нямаше време за обяд, освен ако не бе някакво официално събитие, така че Негаси му приготвяше сандвичи. Бе по средата на първия, когато Дакс, първият секретар по политиката и техният местен шпионин, промуши глава през вратата.

— Имаш ли минутка? О, съжалявам, ти ядеш.

— Мога да слушам и да дъвча едновременно. Ако нямаш нищо против. Влизай — махна подканващо с ръка Фин към кожения си диван.

— Става въпрос за отвличанията на север! — Дакс влезе, затваряйки вратата след себе си. — Май ще се наложи да повикаме обратно следователите, за да направят оглед… на телата.

— О, Дакс, не… — На Фин внезапно му се догади и прибра остатъка от сандвича си в алуминиевото фолио.

— Опасявам се, че е вярно.

— Всички ли са намерени?

— Всички, без един. Момчето на холандското семейство все още липсва.

— Исусе.

— Знам.

Двамата мъже се умълчаха за момент.

— Някой да е поел отговорност?

— Все още не. Има някои отличителни черти на дело на „Ал Кайда“, но биха могли да бъдат и хора на Зайнун. Те понякога са доста брутални. Но още не знаем.

— Ще се обадя на семействата им — каза Фин.

— Те все още са тук, в „Интерконтинентал“.

— Тогава ще отида лично там. Сега разказвай.

Дакс го информира за ужасяващата история, за търсенето, довело до откриването на обезглавените трупове в масов гроб на север. Главите били заровени на няколко крачки разстояние.

— Холандците и французите знаят ли? Германците?

— Техните хора бяха с нас.

Когато Дакс си тръгна, Фин позвъни на другите посланици, за да им изкаже съболезнованията си, и обеща да си сътрудничат в по-нататъшното издирване на убийците. След това и четиримата се отправиха към хотела, за да лишат обезумелите от мъка семейства на изчезналите и от последните им надежди.

 

 

В колата изведнъж бе завладян от нов пристъп на паника. Миранда бе на поход днес. Тя не бе научила за убийствата — никой още не знаеше. Британското външно министерство бе успяло да скрие напълно информацията за отвличанията от пресата. В началото на кариерата си това го бе изненадало — колко много неща успяваше да прикрие от медиите Форин офис, колко много изчезнали хора. Но това бе от решаващо значение; публичността бе пагубна при заложническите преговори. Не само че поставяше насилниците под светлината на прожекторите — вниманието, за което те жадуваха, но и им даваше преувеличена идея за важността на жертвите им, а това често водеше до астрономически суми на искания откуп. Медиите понякога проявяваха и огромната глупост да разкрият подробности за заложниците — че някой е евреин или гей, или американец, и така застрашаваха допълнително живота им. Фин подкрепяше напълно свободата на пресата, но не и за сметка на нечий живот.

Борейки се с предпазния колан, измъкна мобилния си телефон от джоба си и позвъни на Миранда. Беше прехвърлен направо към гласовата поща. Може би просто бе извън обхват. Обади се на Тъкър.

— Те са много далеч от Севера, Фин — каза той. — Зоната е напълно безопасна. Никога не е имало инцидент. Това е Шарак, родното село на президента. Само на четиридесет и пет минути път с кола.

Малко по-спокоен, Фин затвори телефона. Трябваше да спре да бъде толкова параноичен. Тя щеше да се оправи. Винаги се оправяше.

Беше почти пет часът, когато се върна в кабинета си, след като бе оставил в хотела две съсипани семейства. Бащата на една от британките дори не го бе погледнал, просто седна на бежовия кожен диван, закри лицето си с ръце и остави сълзите да се стичат през пръстите му, докато ръкавите на ризата му подгизнаха. Съпругата му седеше до него и се поклащаше.

— Не — хлипаше тя отново и отново. — Не, не, не, не, не.

Другата двойка го бе обвинила защо не бе извел дъщеря им извън страната.

— Как можахте да й позволите да остане в страна като тази? Защо не я предупредихте?

Фин им обясни, че на интернет страницата си Министерството на външните работи всъщност предупреждава за опасността при пътуванията в региона, но хората носят сами отговорност за собствената си безопасност. Обикновено организацията „Ислямско милосърдие“ не била обект на атаки, беше добавил той, така че тя навярно се е чувствала в безопасност с тях.

— Дъщеря ви е вършела добра работа, важна работа. — Беше замълчал за миг, опитвайки да си спомни нещо, което би могло да облекчи скръбта им. — Спасила е много малки деца от глад. Там, където е работила, всички бебета под една година умираха от недохранване, преди да се появи „Ислямско милосърдие“.

В стаята беше тихо, чуваше се само скърцането на дивана под поклащащата се жена. Ридаещият мъж най-накрая повдигна глава изпод мокрите си пръсти.

— Трябвало е да ги остави да умрат.

Думите му увиснаха във въздуха в продължение на няколко минути. Гневната двойка се тръсна отчаяно на един диван срещу другото семейство, ръцете им се отпуснаха безжизнено в скутовете им. Люлеещата се жена беше спряла да се движи и гледаше втренчено мъжа си. Фин се изправи тромаво.

— Много, ужасно много съжалявам за дъщерите ви.

Четиримата родители мълчаливо се взираха в пода. След като се извини още няколко пъти за трагедията, която бе безсилен да предотврати, Фин си тръгна.

Трябваше да побърза, за да се прибере у дома навреме за вечеря. Миранда притежаваше забележителен талант да забавлява дипломати на разговори с коктейли, когато той закъсняваше, но беше проява на много лош вкус да се появиш след гостите си. Нямаше време да превключи на друга вълна. Пипалата на скръбта на семействата все още го стискаха за гърлото. Целият този следобед го бе изцедил и отчаял. А сега трябваше да се прибере у дома, за да обсъжда как страните от ЕС могат да си сътрудничат по-ефективно по различни проекти. През годините се бе научил да прикрива чувствата си, но никога не беше лесно. Разграничаването на събитията и емоциите не му се получаваше естествено. Когато плачеше по време на филм, той не плачеше просто за филма, а за всичко.

Докато прибираше купчина документи в куфарчето си, забеляза мигащата светлинка на телефона и вдигна слушалката. Седем съобщения. Първите три бяха от различни правителствени служители, които искаха лично да ускори процедурата за британски визи на децата им. Недостатъкът на работата в това буре с барут — каквато бе тази страна — бе непрекъснатият поток от искания за визи. Мазруките просто отказваха да разберат, че Фин не може да направи абсолютно нищо, за да облекчи процедурата за влизането им във Великобритания. Няколко пъти му бяха предлагали пари. „Вижте, често повтаряше той, когато му свършеше търпението. Ако наистина искате виза, тогава ще започнем с попълване на нужните формуляри.“ Представителите на местния елит, изглежда, смятаха, че могат да пропуснат документацията, и оставяха голяма част от полетата празни или неправилно попълнени. Това незачитане на процедурата го подлудяваше. Затвори телефона, преди да започне четвъртото съобщение, и хвърли един последен поглед към компютъра си. Четиристотин и един имейла. Щеше да се наложи да се върне на работа след вечеря. Отново. Понякога можеше да работи от дома си, но до класифицираните имейли имаше достъп само от посолството.

Заключваше вратата на кабинета си, когато телефонът звънна. Ругаейки тихо, отново отключи и се върна до бюрото си. Беше Миранда, задъхана и паникьосана, което не беше типично за нея.

— Скъпи — каза тя. — В беда сме.