Дженифър Стайл
Жената на посланика (37)

7 декември 2010 г.
Миранда

От тъмнина към тъмнина, каза си Миранда. Човек си мисли, че не може да издържи нещо по-тежко от сегашната си реалност, а след това му се налага. Намираше се на циментов под в друга каменна къща, на няколко часа път от предишния си затвор. Сама. Вече болезнено препълнените й и течащи гърди протестираха срещу отсъствието на Лулоа. Или на Кресида. Това неизпито мляко оплакваше две непоносими загуби. Креси бе първата й любов, винаги и завинаги, но малките пухкави коси на Лулоа се бяха настанили в местенцето на сърцето й, което и да бе то, отговорно за агонията на майчината привързаност.

Един образ изплува пред нея, осветявайки слабо отчаянието й. Жена с изморени очи седи в малка стая без прозорци, стрива постоянно прииждащ по тръба поток от звезди на каша и храни с лъжица полумесец в клетка. Варо вероятно е искала картината „Небесна храна“ да казва нещо за начина, по който жените стриват звездната си същност, жертвайки своята уникална светлина, за да заситят децата си. Нещо за изцеждането на душата, за изтощителното усилие на майчинството.

Но сега тази картина бе недостижимият рай за Миранда. Сега би дала всичко на света, би стрила на прах всяко звездно качество, което притежаваше, за привилегията отново да храни своите две лунни деца.

Тръсна глава, за да не мисли за момичетата си, преди страхът и мъката да я погълнат. Нищо не я измъчваше повече от всички тези терзания за нейното дете и малката Лулоа, когато бе безпомощна и не можеше да се върне при тях. Устните й бяха сухи и напукани; никой не й бе дал вода. Хрумна й, че може да пие от млякото си, стига да имаше чаша. Седна, изстиска малко в дясната си длан и я повдигна към устата си. Ръцете й бяха мръсни. Това, най-вероятно, бе лоша идея. Никой не се бе сетил да й донесе гърне, така че тя се изпика в ъгъла на стаята.

В помещението имаше малък прозорец, толкова високо в стената, че не можеше да го достигне. Не че можеше да мине през него, дори да го стигнеше; беше с размерите на кутия за обяд. Защо измерваме всичко с храна, запита се разсеяно тя. Когато беше бременна, интернет сайтовете за бебета я информираха, че Креси е с размерите на боровинка, после на орех, слива, портокал, пъпеш. По-голяма от кутия за хляб. По-голяма от нарязан хляб. Играта на асоциации се превърна в начин на живот. Съзнанието й се луташе из празнотата, търсеше цел. Образите на храна продължаваха да идват, блестящи, дразнещи. Натюрморт след натюрморт от лъскави ябълки и матови сливи. Слабото парене в корема подсказа на Миранда, че е гладна, но тя не можеше да си представи да преглътне нещо. Не можеше да преглътне това.

Трите малки звезди и полумесецът, които можеше да види през прозореца, избледняваха. Отново се замисли за Ремедиос Варо, за нейните полумесеци в прозорците на малки стаи, където работят самотни жени — или излизат от кладенци. Нейните полумесеци бяха вътре в нея, светеха като лампи, като скулптури. Замисли се за баща си и се зачуди дали Фин му е казал. Клетият й баща. За милионен път на Миранда й се прииска да има брат или сестра, някой, който да му прави компания. Майка й явно не се нуждаеше от никого. (Или поне такова впечатление оставяше.) Баща й се бе опитал да прикрие страха си, когато му каза къде се местят с Висента.

— О — бе казал той, въртейки очилата си в ръце. — Мислех си, че нещо подобно може да се случи.

Миранда и Висента вече бяха направили няколко дълги пътувания заедно, приемайки грантове и резиденции из далечни места, надявайки се, че ще получат вдъхновение и ще дадат нова насока на творбите си. Бяха започнали в Италия, където работиха в отделни ателиета в каменна къща в подножието на планината Субазио, до Асизи, а следващите лета прекараха в Сенегал и Перу. Една от германските братовчедки на Висента от Буенос Айрес (от „нацистката страна на семейството ми“, както наричаше Висента тези потомци на бежанци от следвоенна Германия), им каза за безвъзмездните грантове на Германската къща в Мазрук.

— Това е една от последните недокоснати култури в Близкия изток — бе обяснила тя. — Едно от малкото места, които все още не са отстъпили на материализма и моловете.

Нито Миранда, нито Висента бяха пътували до Близкия изток и бяха еднакво нетърпеливи да открият нещо ново. Не познаваха човек, който да е ходил в Мазрук.

— Нека да отидем и да проучим зад воала — пошегува се Висента. — Да разберем какво крият.

— Вече имам име за първата си картина — бе казала Миранда. „Мистичният Мазрук“.

Майката на Висента не беше въздържана като бащата на Миранда.

— Вие да не сте полудели? — разкрещя се тя по скайп от Ню Йорк. — Там ще умреш, Висента. И двете с Миранда ще умрете. Казваш, че я обичаш, и я водиш в шибаното Средновековие?

Странно бе, че след като пристигнаха там, Миранда и Висента спряха да се притесняват, че истинската същност на връзката им ще бъде разкрита. В Мазрук не беше ни най-малко необичайно жените да споделят едно легло или да се държат за ръка на улицата. Ученичките на Миранда спяха в едно легло със сестрите и приятелките си всяка вечер; безброй пъти и двете жени бяха канени да останат да преспят при други жени. Просто на никого не му хрумваше, че може да се случи нещо сексуално. (Миранда и Висента бяха чували слухове за тайни лесбийски дейности в хамамите, местните бани, но не бяха ставали свидетелки на подобни неща.) По някакъв начин никога не им бе било по-лесно да живеят в своята лесбийска връзка.

Но страната наистина се бе оказала причина за тяхната гибел. Докато Миранда постепенно попиваше местната култура и живота на своите ученички, Висента все повече негодуваше срещу нейното женомразство, неспособна да види нищо отвъд него. През февруари 2005 г. времето на нейната арт стипендия изтичаше и чантите й бяха наполовина приготвени.

— Мира? — попита тя, когато датата на заминаването им наближи.

— Ммммм?

Миранда се бе проснала гола на леглото им, на дебелия матрак с кралски размери, който заемаше по-голямата част от пода на стаята им, а главата й бе отпусната на топлия корем на Висента. Полузаспала, вдишваше острия й аромат, влажна земя и зеленина. „Все едно правя любов с Коледа“, обичаше да казва Миранда. Сънуваше нова картина, пейзаж, съставен изцяло от женски тела. Никога не бе правила нещо, изцяло съставено от женски тела. Амазонска дъждовна гора (създадена от истински амазонки!)? Каскади от водопади? Или пък Петра, Йордания? В Петра можеше да е забавно… толкова много различни храмове, каньони и гробници. Може да нарисува цяла поредица картини от Петра… Някъде все още пазеше снимките, които си бяха правили с Висента, когато бяха на почивка там. Жена като гробница. Животът извира от жените. Може ли също и да свършва там? Понякога да, помисли си тя с тъга.

— Говори ли с момичетата? — Висента остави настрана „Боди арт/ Представяне на обекта“^[1] и нави на пръста си една къдрица от косата на Миранда.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда стреснато, но всъщност много добре знаеше за какво говори тя.

— Знаят ли, че си тръгваш следващия месец?

— Ммммм…

Висента измъкна пръстите си от косата на Миранда и се обърна настрани, оставяйки главата й да падне на матрака.

— Хайде, Мира, не е честно. Дай им малко предизвестие, преди да изчезнеш на фона на залязващото слънце.

Беше последният месец от стипендията й и тя нямаше търпение да се върне в Сиатъл. Беше й дошло до гуша да търпи тормоза по улицата и подхилкванията на таксиметровите шофьори и в крайна сметка, се бе отказала от опитите да разбере защо жените тук просто не се разбунтуват.

Миранда се надигна, седна на матрака, придърпа колене до гърдите си и сърцето й изведнъж заби оглушително.

— Е, аз всъщност… Мислех си…

— О? — Висента стана от матрака, изправи се и се обърна да погледне надолу към Миранда, скръстила ръце пред голите си гърди, сякаш за да се предпази от думите, които щеше да чуе.

Миранда си пое дълбоко дъх и я погледна в очите, тези непроницаеми изумруди, сред мъждивата светлина, влизаща от единствения малък прозорец в стаята.

— Не мисля, че съм готова да си тръгна.

— О, божичко. От това се боях.

— Така ли?

Миранда бе изненадана. Не бе типично за Висента да бъде особено чувствителна към вътрешния живот на другите.

— Не искаш да разочароваш никого. Това е твоят фатален недостатък.

— Не е само това.

Миранда тъкмо бе започнала да се чувства като у дома си в тази чужда земя. Беше научила пътя си из лабиринтите на Стария град, знаеше откъде да си намери бърбън на черно и как да си плащат сметките за ток. Беше й приятно да живее в триетажна къща, каквато никога не би могла да си позволи в Сиатъл. Но най-вече — бе обикнала своите момичета, художничките.

— Висента, за първи път в живота си се чувствам полезна. Тези момичета, те се нуждаят от мен повече от богатите деца в „Корниш“. Кого другиго си имат? Какво ще се случи с тях, когато си тръгна…

Не говореше за единственото важно нещо в момента: че чувствата й към Висента не бяха достатъчно силни, за да я откъснат от това място. Страхуваше се много да го изрече, прекалено много се страхуваше да не я загуби напълно.

— Това не е твой проблем, Майко Тереза. Не искам да звучи грубо, но можеш да жертваш живота си милиони пъти за жените в развиващия се свят и какъв ще бъде резултатът? Купчина картини, които никога няма да бъдат видени от никого. Няколко жени, все още държани като заложници от техните семейства, тяхната религия, тяхното общество, техните…

— Вярно е — замисли се за миг Миранда. — Но те искат да се научат. Отчаяно желаят да се научат. Те не знаят как да живеят, без да рисуват или скицират, без да творят нещо. Като нас. Щастливи са, когато рисуват, щастливи са, когато стават все по-добри, дори ако никой никога не види резултата. Нима не е възможно това да е достатъчно, това да е достоен начин да живееш като художник? Да твориш заради самия процес, не за изложба или заради публиката?

— Не. Не, мамка му, това не е достатъчно. Какво става с общуването? Ако изкуството не успее да каже нещо на някого, тогава за какво, по дяволите, е всичко това?

— Може би общуват със себе си.

— Страхотно. Значи обучаваме групичка жени да мастурбират мисловно, чрез изкуството. Да изнасят монолози с бои. Прекрасно. И как точно това променя живота им?

Миранда въздъхна.

— Не знам дали го променя.

— Тогава?

— Просто ми се иска да остана малко по-дълго, да видя какво ще се случи. Да ги науча на всичко, което мога, а след това… не знам.

— Колко благородно от твоя страна. Колко възвишено. Но въпреки целия ти идеализъм, всъщност не става дума само за това, нали? Може ли причината да е, че си се привързала особено към една твоя ученичка?

Висента бе отстъпила към стената, докато й говореше, отдалечавайки се от нея.

В гърдите на Миранда се надигна вълна от ярост.

— Не мога да повярвам на това, което каза току-що. Ти, от всички хора…

— Е, с кого прекарваш повече време през последния месец, с мен или с малката художничка? Какво трябваше да си помисля?

— Защо трябва да превръщаш всичко в секс? Възможно е човек да го е грижа за някого и да прекарва време с него, без да иска да го чука. Не че очаквам да го разбереш.

— Съжалявам, но не беше ли ти, която ми призна, че си спала с половината свят, преди да се срещнем?

— А не беше ли ти, която спа с половината свят, след като се срещнахме?

— Не е честно, Миранда. Случи се само веднъж и бях откровена с теб.

— Беше ли откровена за сервитьорката ни в „Дейли Гринд“ или за рецензентката от „Таймс“…

— Това бяха само флиртове и ти го знаеш. Знаеш, че нищо не стана с тях. А и ти не искаше ли рецензентката да харесва изложбата ти?

— И ти реши, че това е най-добрият начин да я убедиш? Защото моите картини са толкова зле, че е нужно неустоимият ти сексапил да я омагьоса? Може би тя написа добра рецензия, защото ме съжали, че имам такава нелоялна приятелка. Божичко. Знаеш ли, мисля, че една от причините, заради които реших, че е добра идея да дойдем тук, е, че жените няма да те свалят. Или обратното.

— Не, изглежда, тук това е твоята роля.

— Това е абсурдно. Защо трябва да разбираш всичко погрешно? Защо просто не се опиташ да разбереш? Тук няма нито една жена, с която бих спала, дори да мога да я убедя за това. Тазкия ми е като малка сестра.

Висента замълча и заби поглед към пода; в очите й имаше нещо съкрушено.

— Съжалявам, Висента. Уверявам те, че не правя това, защото има някой друг. Не го правя заради нещо, което ти си направила.

Това не бе съвсем вярно, но имаше ли смисъл да я наранява още повече? Миранда се опита да разведри атмосферата.

— И тук ми харесва. Не харчим никакви пари, разполагаме с безкрайно време, за да рисуваме, и това е едно от най-дружелюбните места, на които някога съм била.

Собствената й работа бе в подем; не можеше да се откъсне от триножника си. Но и това не биваше да го казва; как би могла да заяви, че поставя картините си пред сърцето си?

Висента вдигна глава.

— И едно от най-депресиращите. Ако трябва да прекарам още една седмица сред всички тези черни покривала, ще полудея. Ще се съблека и ще мина през Стария град, пеейки клубни песни.

— Бих искала да го видя. — Миранда се опита да се усмихне, но Висента не реагира.

— Това, което наистина не разбирам, е как може да искаш да останеш в култура, която се отнася към жените си по този начин? Как може да го търпиш? Как може да не полудяваш от ярост всеки ден? Четох историите за децата булки и искам да отида и да прережа гърлата на всички онези мъже. Не мога да живея с толкова гняв през цялото време. Ако винаги съм в това състояние на кипене, в крайна сметка, просто ще се изпаря и от мен няма да остане нищо, освен яростен повей на вятъра.

Ръцете на Висента се впиха в косата й, подръпвайки гъстите черни кичури, сякаш искаше да изкорени нежеланите мисли. Беше толкова типично за нея да вземе нещо — една страна, един проект, една връзка — с всепоглъщаща, нажежаваща до бяло страст и след това рязко да го изостави или да си тръгне, когато се отегчи или разочарова. Разбира се, тя бе приключила със задачата си тук, но все пак… На Миранда всичко й се струваше някак недовършено.

— Но разбираш ли, именно заради жените искам да остана. Как можем просто да не направим нищо? Не е ли по-добре да направим нещо мъничко, нещо, което няколко жени толкова силно желаят, отколкото нищо? И може би като гледат нас, като наблюдават начина ни на живот, свободни от властта на родители, братя и чичовци, свободни да избираме сами своя път, може би това ще промени представите им какви възможности имат те самите.

— Те нямат никакви възможности. Не и тук. И какво всъщност виждат от истинския ни живот? Можеш ли да им кажеш истината за нас? Можеш ли да говориш с тях за предимствата на оребрените вибратори и на тези с каишки? Главите им ще експлодират.

— Пропускаш най-важното.

— Не. Позицията ти ми е напълно ясна. Не ти пука достатъчно за мен, за да се върнеш у дома — с мен. В нашия дом, при нашите приятели, при живота ни. Да не споменавам работата ти. Мислила ли си за работата си?

— Изобщо не е свързано с това колко те обичам.

— Не ме лъжи, Мира. Ясно е, че не ме обичаш достатъчно. Не можеш сериозно да мислиш, че в Сиатъл просто ще плета чорапи и ще те чакам, докато не решиш, че си просветила достатъчно жени тук.

— Не знам, Висента. Още не съм обмислила всичко.

— Очевидно.

Висента й обърна гръб, отиде до скрина и почна да издърпва чекмеджета и да ги затваря с трясък. Дори и сега гледката на дългите й кафяви крака и извивките на гърба й накараха Миранда да се разтрепери от внезапно желание.

— Моля те — каза тя, все още свита на кълбо в леглото. — Просто искам да видя какво ще се случи.

— Ще ти кажа какво ще се случи, мамка му — каза Висента. — Това, което ще се случи, е, че нощите ти ще станат много самотни.

— Недей — прошепна Миранда, олюлявайки се напред и назад в чаршафите. — Не го прави.

Разгъвайки краката си, тя се опъна на леглото в най-добрата си поза, облегната на лакти, с отметната назад глава и леко повдигнати бедра. Когато Висента се обърна към нея, с все още пламтящи от ярост очи, черните дантелени бикини и шорти, които смяташе да прибере в багажа си, се изплъзнаха от пръстите й върху студения каменен под.

— Това е толкова нечестно, Мира.

— Честно е…

— Не — каза Висента и се плъзна надолу, на колене пред полегналата фигура Миранда. — Нищо не е честно…

Отпусна глава на корема й, тялото й трепереше.

— Страх ме е за теб — каза тя, гласът й най-накрая я предаде.

— Фокусирана си само върху едно нещо, както става, когато си развълнувана от някаква идея, и това ме плаши. Сякаш дори не ме чуваш. Сякаш дори не съм тук.

— Чувам те. Наистина те чувам.

— Тогава слушай, Мира. Не бъди глупачка, става ли? Не позволявай да те убият.

Миранда се протегна, сложи ръка на топлата глава на Висента и усети как нейните горещи сълзи се спускат по бедрата й.

Смешното бе, че всички у дома сякаш се успокоиха, когато Миранда се премести при Фин. Не само че имаше стабилна хетеросексуална връзка, но и бе заключена в къща с високи порти, с охрана и цял екип въоръжени мъже, които да я защитават. Баща й бе на седмото небе от радост. Сега можеше да се завърне към изучаването на безкрайните небеса, без да се притеснява за безопасността на дъщеря си. Майка й също изпрати поздравителна картичка, въпреки че не се бе въздържала и бе добавила: „Колко конвенционално от твоя страна, скъпа! Надявам се да си щастлива“.

Но Миранда никога не се бе чувствала в опасност, докато не се премести при Фин. Когато след теб навсякъде върви мъж с автоматично оръжие, започваш да се чудиш кога ще му се наложи да го използва. Животът с Фин я постави в центъра на мишената. Всъщност това трябваше да е името на резиденцията, „Мишената“. В деня, след като се премести, Тъкър дойде с лаптопа си, за да й даде урок как работи екипът за „близка защита“, както и първия й урок по самоотбрана. С помощта на „Пауър Пойнт“ презентация й обясни колко е важно да обръща внимание на заобикалящата я среда и какво да прави, ако й се стори, че я следят. Имаше и акроним: СИГУРНОСТ. За какво бяха буквите? Ситуация, Инстинкт… Не можеше да си спомни останалата част. Онази нощ двамата с Тъкър бяха минали през презентацията с помощта на значително количество джин. Очевидно беше калпава ученичка, щом свърши на такова място.

Просто не я бяха научили на правилните неща. На годишното обучение по сигурността на персонала и партньорите им от посолството се бе научила как да работи с радиостанцията — всички имаха такива в домовете си, в случай че телефоните спрат да работят; какво да избягва да казва по мобилен телефон; и как да проверява колата си за експлозиви. На паркинга на посолството всички се бяха скупчили около една тойота и се упражняваха да надничат под нея, над гумите и в двигателя.

— Търсете чисти места в колата, където някой може скоро да я е докосвал — каза Тъкър.

— Добра причина да не се мие колата — бе прошепнала Миранда на Фин.

— Скъпа, в нашите автомобили постоянно оставяме въоръжени мъже. По всяко време. Може и никога да не ни се наложи да проверяваме собствените си коли.

И все пак Миранда беше очарована. Наблюдава внимателно, когато Тъкър показваше как да се отвори вратата съвсем леко, как да се застане встрани от отвора и да се прокара парче хартия по ръба на вратата, за да се открият жици.

В годините преди Фин тя бе скитала свободно, извън всякакъв официален радар, нерегистрирана от никое посолство, очаквайки и получавайки гостоприемство. Обичаше да пътува сама, обичаше да спира, за да посети съседите си за чай, обичаше всекидневните си разговори с таксиметровите шофьори. Те бяха най-добрите й учители по арабски. От тях научи числата, как да упъти някого, както и фрази на възмущение: „Петстотин динара? Да не си полудял? Няма да платя! Двеста най-много!“. Странно, местните никога не се досещаха за нейната националност, като изреждаха почти всяка страна с бели хора и се отказваха, преди да стигнат до Съединените щати.

Сякаш не им хрумваше, че американка може да обикаля из страна, където нейното правителство бе толкова непопулярно. Спомни си последното си пътуване с такси, в деня, преди да се премести при Фин. Не че бе особено забележително. Бе имала подобни разговори с безброй шофьори. Но тя го помнеше, защото бе последният й път. След като куфарите й бяха довлечени нагоре по стъпалата на резиденцията, такситата станаха забранена територия.

— Antee Allmaneea? Германка ли сте?

Това обикновено бе първото предположение. Германия имаше много проекти в Мазрук.

— Laa. Не.

— Francia? Французойка?

— Laa.

— Al-Roosiah? Рускиня?

— Laa.

Мъжът се предаде.

— Min wayna antee? Откъде сте?

— Ana min New York.

Винаги казваше, че е от Ню Йорк, защото никой не бе чувал за Сиатъл. И без това с Висента бяха прекарали много време там.

— Ah, New York! Amreekah! А, Ню Йорк! Америка!

— Aiwa. Да.

— Amreekah wa Mazrooq very friends! Very friends! Америка и Мазрук са много добри приятели!

Той беше искрено развълнуван, долепи ръце, за да покаже колко добри приятели са Мазрук и Америка, и се обърна назад към Миранда, за да я погледне. Всъщност шофьорът правеше това всеки път, когато й казваше нещо, което означаваше, че най-малко петнайсет минути от половината час, през който пътуваха, не гледаше пътя. А в мазрукските автомобили нямаше предпазни колани. Голям късмет бе, че имаха подове.

— Aiwa.

Най-лесно беше просто да се съгласява. Това, което искаше да каже, бе: В какъв смисъл сме добри приятели? Приятели, като във „враговете на моите врагове са мои приятели“? Приятели, като в „нуждаем се от вас, за да наливате пари в развитието на страната и да осигурявате военна помощ“? Или приятели като в „нашият президент отчаяно се нуждае от американската политическа подкрепа?“.

Той не уточни.

— Mazrooq kwayis? Харесва ли ви в Мазрук?

— Aiwa — каза тя и отново въздъхна. — Mazrooq kwayis. Да, харесвам Мазрук.

Казваше го най-малко девет пъти на ден. Всички те искаха да чуят колко й харесва страната им. И тя я харесваше, наистина я харесваше. Просто бе изморително да го изразява толкова често.

Шофьорът се умълча за малко, след това се сети за нещо друго.

— Antee maseeheeah? Християнка ли сте?

Тя замълча за миг. Не беше християнка. Не беше никаква. Но докато мазруките можеха да разберат как някой е християнин или евреин, те просто не можеха да проумеят как е възможно човек да няма никаква религия. За тях отсъствието на Бог бе нещо немислимо. За Миранда бе точно обратното.

— Aiwa — каза тя накрая. — Ana maseeheeah. Да, християнка съм.

— Искам да разбера нещо — завъртя се отново към нея мъжът. — Isa, leyshe Isa yusawee Allah? Исус, Исус Бог ли е?

Отначало Миранда не разпозна арабското име на Исус.

— Laa aref — каза тя. Не знам.

— Isa! Isa! Ibn Miriam! Синът на Мария!

— А, Исус?

— Aiwa. Йесус.

Мъжът внимателно наподоби нейното произношение на името.

— Aish?

— Leysh in Christianity, Jesus yusawee Allah?

— Laa laa laa — каза тя. — Isa laa yusawee. Isa ibn Allah. Той не е Бог. Той е Божи син.

— Ah, ibn — кимна мъжът. Син. — Но Аллах няма син?

Миранда въздъхна.

— Може би не — каза тя.

— Lithalik leysh? Тогава защо казвате, че е син?

Искам да знам всичко за християнството, каза й той. Искаше някой да го научи. Може ли тя да го научи?

Избрал си погрешното момиче, искаше да му каже Миранда. Наистина нямам категорично мнение дали Бог има син, или не. Дали е имал син. Както и да е. Честно казано, би трябвало да има дъщеря. Може би всички щяхме да сме по-добре.

— Laa aref — каза тя, когато той спря на нейната улица. Преди да успее да я попита още нещо, тя пъхна шепа динари в ръката му и изскочи от колата.

— Съжалявам — извика към него. — Съжалявам, но не знам.

Както лежеше по гръб и щръкналата й отрязана коса бе единствената й възглавница, Миранда повдигна тънките си ръце над себе си и плесна.

— Mazrooq wa Amreekah very friends! — каза тя с кух смях. — Много добри приятели.

И тогава чу вик от съседната стая, подобен на тихо виене. Изправи се на крака и притисна длани до студената мазилка на стената. Откъде дойде звукът? И друг затворник ли имаше тук? Искаше да му извика. Мисълта, че не е сама, я изпълни с внезапна еуфория. Със сигурност бе човек, мъж, макар че гласът бе изкривен от болка. Когато се надигна отново, този път отчаяно пронизителен, чу и друг глас, агресивен и ругаещ. Миранда прехапа долната си устна, за да не се разплаче. Няколко удара последваха виковете на втория мъж, а след това имаше още викове на болка.

Миранда се плъзна надолу по стената, без да я е грижа, че грапавата повърхност дращи кожата й. Искаше да запуши ушите си с пръсти, за да блокира звука, но се чувстваше длъжна да слуша. Някъде от другата страна на тази стена измъчваха човек. Може би тя бе единствената, освен тъмничаря им, който знаеше това. Кой бе той? Западняк? Или мазрукец, предател на каузата им? Не можеше да различи езика, само неясни звуци. Мина, както й се стори, цяла вечност, в която стоя долепила ухо до стената, в сградата се възцари тишина. Цяла нощ лежа навита на кълбо, принуждавайки се да бъде свидетел на това, което евентуално можеше да се случи, ако от другата страна се чуеше още нещо. Това бе всичко, което можеше да направи.