Дженифър Стайл
Жената на посланика (22)

11 януари 2008 г.
Миранда

За последния урок Миранда избра упражнение за отпускане на контрола, урок, който бе нужен на нея може би също толкова, колкото и на ученичките й. Беше започнала да мисли за тези млади жени като за свои творения. Тазкия щеше да бъде нейният шедьовър, кулминацията на години ваятелство, като Галатея. Нима Миранда не бе взела неопитомения й талант и не му бе дала форма, цел, свобода? И все пак момичетата бяха тези, които в крайна сметка вършеха работата. Те стояха надвесени над собствените си стативи и скицници и рисуваха мечтите си. Може би не беше толкова лошо, че уроците приключваха, преди да е изгубила напълно способността си да ги възприема обективно.

Миранда стоеше в края на дивана, стиснала сноп пръчки, дълги около метър. Не беше лесно да намери клони в този беден на дървета град; беше принудена да отчупи все още зелени клонки от смокините и наровете. Все пак й бяха нужни само пет. На пода пред нея момичетата бяха разпределили пространството си и сипваха черно мастило в празни тенекиени кутии, пръснати по дебелия найлон, който бе постлала на пода. Целият диван бе покрит с найлон; ученичките й трябваше да се чувстват свободни да цапат.

Напоследък бе трудно да ги накара да млъкнат. Сега, когато се бяха отпуснали в рутината на тези уроци и се бяха научили да се доверяват една на друга, почти не спираха да говорят. Но днес Тазкия — съвсем нетипично за нея — бе изключение. Седеше в ъгъла сама, присвила колене към гърдите си, очите и гледаха сериозно. Скицникът й лежеше пред краката й, отворен на празна страница. Мариам и Акила бяха допрели глави и се кикотеха над една от романтичните картини на Акила.

— Прилича на момиче — каза Мариам. — Виж само косата му!

Надя ги наблюдаваше и някак вглъбено усмихната рисуваше груба скица на приятелките си. Изглеждаше уморена. Често се грижеше за петте си по-млади братя и сестри; рисуваше едва след като всички заспяха.

— Khalas! Стига! — Миранда плесна с ръце и момичетата я погледнаха. Мариам и Акила се отдалечиха една от друга и взеха моливите си. Никоя от тях не носеше вече хиджаба си вътре и тъмните им дълги и гъсти коси се спускаха свободно по раменете и надолу по гърбовете им. — Всяка да вземе по една. — Миранда започна да раздава клонките. — Знаете какво да правите. Вземете четките и използвайте тиксото, за да ги прикрепите към края на пръчките. Уверете се, че са стабилни. Не искам четката ви да мърда. Трябва да бъде като продължение на пръчката.

Бяха правили това упражнение няколко пъти, но преди много месеци.

— Ще започнем с храста! — Миранда посочи към растението в саксията на пода до нея. — После ще ви позволя да ми направите няколко скици. Все пак това е последният ви шанс за нещо такова.

Вече им бе обяснила, че това ще е последният им урок, вече ги бе уверила многократно, че ще продължат да поддържат връзка, че не изчезва напълно от живота им. Само Тазкия сякаш приемаше напускането й лично, в очите й от време на време се появяваха укорителни сълзи. Медина и Моси предложиха младите жени да ползват къщата дори и без Миранда, за да работят в безопасност, и тя се зарадва, че ученичките й щяха да запазят приятелството си. Ако искаха да продължат да рисуват, естествено.

Едно по едно момичетата започнаха да потапят четките си в мастилото и да ги прокарват по листовете, закрепени за малките им стативи.

— Не бъдете прекалено подробни — напомни им Миранда. — Не забравяйте, че само намекът за листо или клонка е достатъчен, за да го разпознаем. Не е нужно да рисувате всеки детайл от растението.

Първия път, когато правиха това упражнение, Мариам и Надя се бяха разплакали. Беше невъзможно да имаш пълен контрол над четката, когато тя бе толкова далече от ръката. Неточността на скиците им разочарова момичетата, които бяха скъсали ядосано листовете си. Акила отказваше да повтори упражнението почти цяла година.

— Трябва да спрете да се суетите толкова с четките си — опита се да ги насърчи Миранда. — Отървете се от нуждата си да контролирате. Свободата е да се откажеш от контрола. Пробвайте всякакви щрихи, рисувайте с това, което се появи на платното ви, а не с това, което бихте искали да е там. Бъдете безстрашни.

Бавно, с течение на времето, те свикнаха с упражнението, дори почнаха да изпитват наслада от неочакваните линии по листовете им.

Миранда наблюдаваше ръката на Тазкия, която размахваше пръчката като палка на диригент. Нейното растение изглеждаше някак настръхнало, бухнало. Дори меланхолията й не бе потиснала страстта й към рисуването. Растението на Надя се извиваше на листа като дервиш. Дори плахата лаконична Мариам размахваше енергично четката си, нанасяйки с нея огромни листа по хартията. Може би наистина не се нуждаеха вече от нея; може би им бе дала достатъчно.

Когато изминаха петнайсет минути, Миранда застана пред момичетата на мястото на растението в саксията, с вдигнати към небето ръце, леко разкрачена. Беше облечена в черни дънки и широка тениска. Никога не би им позирала гола. Трябва да има някаква граница между учителя и ученика.

— Хайде, почвайте — каза им тя. Загледана в сериозните им лица, се запита — не за първи път — какви бяха възможностите пред тях. Ако някоя от тях искаше да бъде художник — професионален художник с галерист, изложби и каталог, трябваше да напусне страната. Така че какво всъщност правеше тя? Учеше тези млади жени, за да могат да напуснат родината си? Със сигурност не бе искала това. Искаше й се да направи тази страна по-добра, да помогне на жените, живеещи тук. И все пак им бе дала умения, които бяха безполезни в Мазрук. И дори по-лошо от безполезни — опасни.

— Мира, виж! — Тазкия обърна статива си към нея и я изтръгна от мислите й. Рисунката бе хубава, няколко завъртулки намекваха за косата на Миранда, небрежни линии очертаваха фигурата й. Но това, което привлече вниманието й повече от скицата, беше искрящото доверие, изписано на лицето на ученичката и. Аз го поставих там, помисли си тя. Поне това успях да направя.