Дженифър Стайл
Жената на посланика (25)

Юли 2008 г.
Миранда

Бе посланическа съпруга вече близо от пет месеца, преди да се накани да отиде на първата сбирка на Асоциацията на съпругите на посланиците. Няколко релефни покани бяха доставени лично на охраната на посолството, но тя все си намираше оправдание да не отиде: вече бе планирала поход в западните планини; работеше по нова картина и не можеше да се откъсне; беше си уредила среща с някоя от ученичките си. Но това не можеше да се отлага вечно. Дори Фин ставаше нетърпелив.

— От какво те е страх? — попита я той една сутрин, докато ядеше мюслито си. — Те са жени, а не акули. И правят някои добри неща — неща, които ще ти харесат. Помагат на благотворителни детски организации и на други местни каузи.

— Знам…

Миранда се засрами леко. Какъв сноб беше! Не искаше да отиде на срещата на АСП, защото не желаеше да прекара сутринта с куп домакини, нещо, което й бе неудобно да признае, дори на себе си. Освен това, не биваше да прави такива обобщения. Някои от съпругите на посланиците работеха. И това бяха жени от всички краища на света. Със сигурност можеше много да научи от тях, дори и от домакините.

Беше трудно за жените на посланиците да поддържат кариера. (Беше също толкова трудно и за съпрузите на посланичките. Но те все още бяха малцинство. Много от жените, които стигаха до висшите постове във Форин офис, бяха самотни и бездетни — очевидно мъжете бяха по-малко склонни да бъдат съпрузи трофеи.) Много от жените бяха имали кариера, преди да се омъжат, работеха като адвокати, архитекти, готвачи, журналисти, учители или учени. Но обвързването със съпруг дипломат означаваше обвързване с живот, обречен на промяна. Малко кариери са достатъчно гъвкави, за да надмогнат преместване от Великобритания в Румъния, Бангладеш, Уганда и Оман и след това обратно. Миранда бе късметлийка. Нямаше да й се налага — и не би го направила — да се отказва от рисуването си (или от преподаването). А без рисуването би полудяла бавно. Може би не толкова бавно. Дали щеше да й бъде толкова лесно да избере Фин, ако кариерата й изискваше да живее на друго място? Но въпросът бе абсурден. Ако кариерата й не беше толкова гъвкава, тя изобщо не би била тук, това бе на първо място. Никога не би срещнала Фин.

— И, скъпа, съжалявам, но има някои неща, които се очаква да правиш като моя съпруга. Неудобно е, знам, но тези неща са важни.

— Съжалявам… — Миранда разбърка мюслито си и се опита да избегне погледа му. — Аз съм кофти посланическа съпруга.

— Това наистина няма да ти отнеме толкова…

— Знам, знам. Ще отида. Става ли? Ще отида на следващата сбирка, обещавам.

— И ще се държиш добре с другите жени?

— Стига те да се държат добре с мен.

Миранда се усмихна и посегна към ръката му. Той стисна пръстите й за кратко, преди да посегне към кафето си.

— Няма да е винаги така, знаеш го, нали?

— Да ме чуваш да се оплаквам? Аз съм преобразена жена! Прегръщам същността си на съпруга!

— Не се увличай прекалено. Няма да те позная, ако продължаваш така.

Разбира се, имаше много жени, които смятаха това да си съпруга на посланик, за напълно удовлетворяваща кариера само по себе си. Беше лесно да се запълни целият ден със занимания: ръководене на персонала, домакинство на чаени сбирки, планиране на коледни партита, съветване на по-младите членове на посолството, организиране на излети за съпругите на другите посланици, обсъждане на менюта за вечери. Много жени се наслаждаваха на тези задачи. Но не и Миранда.

Всъщност тя изпитваше дълбоко, но леко гузно снизхождение към тези домакински амбиции. Съвестта й обаче се съпротивляваше на това високомерие, злобата не бе съвместима с нейната натура. Коя беше тя да съди избора на другите? Просто защото традиционните съпружески задължения не бяха за нея, това не ги правеше по-малко достойни. Със сигурност много от тези жени биха се намръщили на обсебеността и от работата и, от небрежността, с която бе оставила повечето домашни задължения на Негаси. Фин бе ерген посланик, преди Миранда да дойде, и Негаси бе поела много от функциите в домакинството, които принципно бяха задължение на евентуалната му съпруга. Когато Миранда се премести в резиденцията, Фин — наясно с липсата на желание у нея за ръководене на домакинството — предложи Негаси да продължи да ги изпълнява.

Дори и сега Миранда се занимаваше неохотно с официалните си задължения. Искаше да бъде Миранда Художничката, не Миранда Спътничката на Фин. След като прекара голяма част в началото на двайсетте си години в четене на биографиите на художници, тя стигна до заключението, че няма нищо по-лошо от това да си съпруга на известен или властен човек, осъдена вечно да си в сенките, завинаги да имаш поддържаща роля. Винаги си бе мислила, че всъщност би искала самата тя да има „съпруга“ — някой, който да й готви, да гледа децата и да се грижи за прането, докато тя се фокусира върху своето изкуство. „Ти се нуждаеш от жена повече от всеки друг, когото някога съм срещал“, й каза веднъж един приятел. Това беше вярно. Когато живееше сама, обезсърчена от мисълта за готвене, Миранда оцеляваше единствено на препечен хляб, хумус, моркови, ядки, сушени плодове и ябълки. И макар винаги да поддържаше банята и кухнята безупречно чисти, останалата част от апартамента й обикновено бе осеяна с разхвърляни дрехи, книги, кутии боя, навито на руло платно, лепкави кутии с терпентин, полувтвърдени, опръскани с боя парцали, и безброй чаши чай. Нещата не бяха особено различни, когато живееше с Висента, която имаше подобно отношение към домакинските занимания. Оказа се, че Миранда просто не може да бъде привлечена от типа жена, която иска да си стои у дома и да готви и чисти. Спомни си за шока от разпознаването на собствените си мисли и изненадата, която изпита, когато за първи път прочете „Писмо до художниците, особено до жените художници“ на Анна Лий Мерит.

„Главната пречка за успеха на жената художник е, че тя никога не може да има жена“, пишеше Мерит.

Само помислете какво прави жената за своя мъж художник:

кърпи му чорапите;

поддържа къщата му;

пише писмата му;

прави посещения от негово име;

гони натрапниците;

лично го вдъхновява за красиви рисунки;

винаги го окуражава и понякога го критикува.

Изключително трудно е да бъдеш художник, ако не разполагаш с това спестено от жената време. В това отношение един мъж би бил напълно безполезен за жената художник. Той никога не би направил нито едно от тези неприятни неща.

Колко много са се променили малките неща, помисли си Миранда. Слава Богу, Фин обичаше да готви и можеше да шие. В края на краищата, те нямаше вечно да имат персонал. Когато назначението му приключеше, щяха да живеят в жилище с размера на кутия за обувки в Лондон и сами да си мият чиниите. Това изобщо не притесняваше Фин.

— Страстта ти към работата ти е едно от нещата, които обичам най-много в теб — казваше той. — Никога няма да ти позволя да се откажеш от нея заради мен, дори и да се опиташ.

В крайна сметка, Миранда стана съпруга на посланик в градината на резиденцията. Двамата с Фин за кратко обмислиха да отскочат до някоя екзотична страна, но после си казаха: Кое място може да е по-екзотично от това? И кога щяха да имат по-подходящ дом за партито? Така че Теру и Миранда направиха меню за сватбата, Фин нареди на градинарите да опънат шатра с дансинг в двора и булката и младоженецът набързо съставиха списък с гостите си. Не им се налагаше да се тревожат за каненето на семействата си; повечето от тях не биха дошли. Всъщност биха могли да поканят десет пъти по толкова приятели и роднини, да ги настанят в резиденцията и пак щеше да има свободно място. Повечето западняци — специално тези, които четяха новините — смятаха Мазрук за смущаваща дестинация. Но пък имаше достатъчно местни гости: целият екип охранители, персоналът на резиденцията, ученичките на Миранда, Моси, Медина, Морган и Себастиан, Кая и Стефан, Дортье и Алфонс, френският, германският, италианският, холандският и американският посланик, както и посланиците на Оман, Египет, ОАЕ, Саудитска Арабия и Тунис, неколцина от приятелите на Миранда от Стария град, всички външни служители на британското посолство и бегло познати работници от петролните компании. Така че сватбата не бе точно скромното интимно събитие, което бяха планирали отначало.

Мазруките, естествено, предполагаха, че те вече са женени. Веднага след като Миранда се премести при Фин, той започна да я представя като своя жена. Имайки предвид, че брачните договори и сватбените тържества обикновено бяха отделни събития в Мазрук, никой не бе изненадан, че двамата организират празненство дълго след като са били законно бракосъчетани.

— Е, колко скромна трябва да бъда? — попита Миранда.

Закусваха бъркани яйца и овесена каша — в събота и неделя оставаха в леглото толкова до късно (не защото спяха), че когато слизаха в кухнята, бяха вече изгладнели като вълци; сядаха край малката кръгла маса в слънчевия ъгъл на кухнята, която през седмицата бе монополизирана от персонала, и решаваха кръстословицата от неделния „Ню Йорк Таймс“. Един приятел на Миранда от Сиатъл им пращаше събрани броеве всеки месец. Фин бе изтъкнал, че биха могли да си ги отпечатват от сайта, но тя го погледна укорително. „Изобщо не е същото.“

Докато наливаше студено мляко в кашата си, Миранда продължи:

— Искам да кажа, ще има ужасно много мюсюлмани сред гостите. Които ще се питат, без съмнение, защо позволяваме мъже и жени да седят в една и съща стая. Или в същия двор. Все тая.

Фин вдигна поглед от кръстословицата.

— Опера на Масне?

— Кой, по дяволите, е Масне?

— Това е твоята сватба — каза Фин. — Този път си мисля, че можеш да облечеш каквото си искаш.

— Определено няма да е нещо от дрехите, които можеш да си купиш в тази страна. Не си представям да се появя увита в полиестер. Мили боже, Фин, осъзнаваш какво означава това, нали? Трябва да отида на пазар.

— Съжалявам, скъпа, но се опасявам, че няма начин да го пропуснеш. Освен ако не искаш да носиш някой от своите сукмани?

Тя му хвърли отчаян поглед.

— Просто не искам да бъда от онези хора… от булките.

— Хм… нали преговорихме какво е необходимо за една сватба? Голямо парти, булка, младоженец, понякога шаферки?

— Шаферки… — Миранда изглеждаше ужасена. — Всички в еднаква тафта. Няма да мога да го понеса.

Фин посегна към ръката й.

— Все още ли искаш да го направим?

— Разбира се! — стисна тя пръстите му. — Ако тафтата означава толкова много за теб, ще я изтърпя.

— Можем да пропуснем тафтата. Искаш ли изобщо шаферки? Може би само една придружителка? Нещо като главна шаферка?

Миранда се замисли за момент.

— Искам Тазкия. Може ли да стане? Въпреки че тя ще трябва да е покрита напълно, разбира се, с всички тези мъже.

— Разбира се. Виж, искаш ли да се обадиш на Маргьорит?

— А ти ще имаш ли — как се наричат? Приятелите на младоженеца? Шафери? Кум?

Фин се замисли за момент.

— Не мисля.

Той нямаше братя и сестри, родителите му бяха мъртви и не беше много добър в поддържането на кореспонденция с приятелите си. Винаги намираше много добри приятели, където и да го пратеха, но някак си никога не успяваше да поддържа тези отношения, след като той или колегите му бъдеха преместени. Клеър си оставаше най-близкият му приятел във Великобритания, като упорито продължаваше да му пише поне веднъж месечно, макар че той не й отговаряше понякога с месеци. Шансът обаче тя и Чарли да докарат семейството си в Мазрук за сватбата бе нищожен.

— Ако аз имам Тазкия, а ти нямаш шафер, няма ли да изглежда странно?

— Тазкия може да е и за двама ни. Може да бъде нашата обща почетна кумо-шаферка.

— Сигурна съм, че ще бъде поласкана.

— Виж, аз ще се занимавам сериозно със сметките през следващия уикенд. Защо не отидеш до Истанбул или Дубай, някъде, и да си купиш рокля?

Миранда го погледна изненадано.

— Сериозно?

— Нали искаш нещо хубаво — или поне нещо, което да ти харесва?

— Можем ли да си го позволим?

— Имаме отпуснати пътни, любов. Сред най-големите облаги на трудната ни работа са безплатните самолетни билети.

— Може би ще помоля Маргьорит да дойде с мен.

Фин се усмихна.

— Силно ти го препоръчвам.

Фин изпита облекчение, когато Миранда и Маргьорит започнаха да прекарват повече време заедно. Миранда изглеждаше доволна със своите приятели чужденци и жените от Мазрук, но той се притесняваше за вписването й в дипломатическия живот. Маргьорит успя да я заинтригува на интелектуално ниво — те си разменяха книги и спореха за постмодернизма, а също така внимателно я напътстваше в дипломатическото изкуство на управлението на персонала, планирането на менюта и подходящите тоалети. Той много внимаваше обаче никога да не изразява открито благодарността си за това.

— Ти не ми вярваш, нали? Мислиш, че ще се върна с нещо шарено и на кръпки!

— Е, скъпа, колкото и да те обичам, не бих казал, че усетът ти за мода е една от най-силните ти страни.

Миранда въздъхна.

— Не, прав си. Принципно отричам дори факта, че модата изобщо съществува.

Фин взе химикалката.

— Добре, след като уточнихме това… Дума за „скитник“ или „бродяга“?

— Вагабонт — каза Миранда, докато загребваше с лъжицата от кашата си.

— Точно така. И…

— „Хризелида“? „Бакхус“? „Пепеляшка“?

Фин я погледна.

— Какво?

— Операта. Някоя от тях става ли?

Той преброи квадратите.

— Не.

Тя обърна страницата към нея.

— О — каза тя. — Това е „Ариана“.

Фин се облегна назад на стола си и скръсти ръце.

— Не каза ли ти: „Кой, по дяволите, е Масне?“. Само преди няколко минути?

Миранда въздъхна.

— Добре де. Излизах с оперен певец.

— Трябваше да се досетя. Значи имаме оперен певец, пожарникар, танцьорка в бурлеска, художник, саксофонист, композитор, поет и хореограф.

— Виж, казах ти. Когато ти признах, че съм спала с половината планета, наистина го мислех. Просто искам да знаеш всичко. Разбираш, нали, преди да се оженим? За да не мислиш, че съм те подвела по някакъв начин.

Той се засмя.

— И аз оценявам твоята честност. Доста е освежаващо.

— Откъде да знам за кого да се омъжа, ако не пробвам всички първо? Но ти, ти си специален. Ти си единственият мъж, заради когото съм готова да бродя из булчински бутици.

— И съм единственият ти държавен служител?

— Разбира се! Повторението е толкова скучно.

— Има ли представител на някоя професия, с когото не си спала?

Миранда се замисли за момент.

— Да. Доколкото ми е известно, никога не съм спала с банкер.

Фин

Денят на сватбата им, 21 февруари, много приличаше на останалите 364 дни в годината — беше слънчев. Гостите, надлежно проверени по списъка от охраната при портата, се разхождаха из пружиниращата трева, отпивайки мангов сок или шампанско. Миранда все още стоеше заключена в спалнята им, където бе прекарала нощта сама, станала изведнъж суеверна.

— Не трябва да виждаш булката преди сватбения ден — каза тя на Фин. — Може да спиш в министерския апартамент.

Той не спори. Какво беше една нощ пред очакващия ги цял живот, в който щяха да споделят едно легло?

Сега той стоеше пред редиците столове (леко килнати върху неравната трева) и нервно водеше безсмислен разговор с консула, Сали, единствената близка приятелка на Миранда в посолството. Изборът на Миранда бе разумен, помисли си Фин. Всички обичаха Сали, висока, смайваща жена, която се смееше искрено, говореше съвършен арабски и обожаваше забавленията. Тя, освен това бе един от двамата души в страната, които можеха законно да ги бракосъчетаят. Фин и Миранда бяха написали обетите си и бяха избрали няколко кратки стиха и текстове, като никой от тях не бе от Библията. Той се тревожеше малко за реакцията на тази напълно светска церемония.

Мюсюлманите можеха да възприемат християните и дори евреите, с които споделяха един и същ вид монотеистична традиция, но им бе трудно да проумеят живот, лишен от всякаква религия. „Трябва да си някакъв“, казваха те в редките случаи, когато Фин признаваше, че не е нито християнин, нито евреин. Но той не беше. Не беше никакъв. И определено не смяташе да се преструва на собствената си сватба.

Нервно намести копчетата на ръкавелите си — миниатюрни сребърни ками, които Миранда му бе подарила за рождения ден в годината, когато се срещнаха. Беше се отказал от стария си смокинг и бе предпочел лек костюм със синя жилетка и раирани панталони. Раираните панталони не биха били негов избор, но Миранда ги харесваше.

— Това да не е свързано с неизпълненото ти желание да спиш с банкер? — бе попитал той.

— Просто харесвам как стоят. Изглеждаш толкова красив в ивици. Защо трябва да оставяме на консерваторите всички добри дрехи?

Беше избрал сам вратовръзката, с дизайн от „Ловът на еднорога“^[1]. Това бе една от малкото връзки, които си бе купил сам, от „Клойстерс“, по време на бизнес пътуване до Ню Йорк. Отказът на еднорога да се предаде и да умре, го бе развълнувал, както и фактът, че тези килими бяха издържали на превратностите на времето цели петстотин години.

Негаси дойде забързана по пътеката.

— Посланик, мадам е почти готова. Искате ли да подканя гостите да заемат местата си?

— Да, моля те, Негаси. Чудесно. Теру добре ли е там?

— Да, Теру е добре. Всичко е готово.

По някое време през нощта на първия етаж като по чудо се бяха появили кръгли маси и когато Фин слезе за закуска, на тях вече бяха подредени сребърни прибори и кристални чаши и бяха пръснати жасминови венчелистчета. Той хапна набързо на малката маса в кухнята и изпрати поднос с чай, семена от нар и овесена каша на Миранда.

Запита се дали не трябва да е по-притеснен. Той, заклетият ерген, бе на път да се ожени за жена, която мнозина биха определили като „лош залог“. Но по някаква причина нищо от миналото на Миранда не го смущаваше. Фактът, че бе имала връзки с много други преди него, беше странно успокоителен и донякъде интригуващ. Не му се налагаше да се притеснява, че тя ще прекара следващите години, чудейки се дали не е трябвало да „повършее“ още сред мъжете. И нямаше да се притеснява, че тя ще бъде обсебена от неговото минало, макар да бе доста по-примерен от нея. Освен поредицата от несполучливи или безперспективни връзки, имаше само една сериозна грешка.

Бе усетил, че Миранда е почти разочарована от липсата на страстни усложнения в миналото му. Някой ден щеше да й разкаже за Афганистан. Някой ден, но все още не. Не можеше да рискува да я загуби сега. Един пръстен не би бил достатъчен, за да я обвърже безвъзвратно с него, но пръстен плюс време, а може би някой ден и едно дете… Тогава вероятно би се почувствал достатъчно сигурен, за да й се изповяда.

Следващия път, когато се обърна към къщата, тя беше там, предпазливо стъпваща по хлъзгавите предни стъпала в дантелени обувки в цвят слонова кост. Дори бяха с високи токчета. Почувства се горд, беше ги обула заради него. Рокля без презрамки от морскозелена коприна обвиваше плътно тялото и, преди да се разшири под коленете. Като лека отстъпка към местните нрави бе покрила раменете си с дантелено болеро, също в цвят слонова кост. Къдриците и падаха свободно по гърба й. Освен венец от жасминови цветя в косата си нямаше други бижута. „Халката, бе казала Миранда, е достатъчна.“ Фин стоеше, загледан в нея, сякаш беше мираж, докато тя му махна с малкия си букет от жасмин.

— Ела да ми помогнеш! — извика тя, — преди да потъна в тази трева!

Минаха заедно по пътеката между столовете; Миранда смяташе, че е глупаво баща й да я предава на Фин, след като живееше отделно от родителите си повече от двайсет години. Не й харесваше идеята да бъде „предавана“ от един мъж на друг, като собственост. По-добре двамата с Фин да минат като равни, взаимно водещи се един друг. Не че баща й щеше да дойде, така или иначе. Той се страхуваше да лети. Което според Миранда бе странен страх за един астроном. „Ти си човек на науката, казваше му тя. Знаеш, че е най-безопасният начин за пътуване. И така ще си най-близо до любимите си звезди.“ Той просто се съгласяваше с нея и оставаше зад телескопа си. Миранда се притесняваше, че живее сам. Майка й бе изчезнала преди години, понеже й бе писнало от нейния отнесен, обитаващ други светове съпруг. Веднага след като Миранда замина за училището по изкуства, майка й събра боите и картините си и замина на юг, първо в Мексико, след това в Коста Рика. Нямаше телефон, но Миранда й бе изпратила покана за сватбата плюс пощенска картичка със снимка на Стария град в полумрак. В празното поле бе написала с молив „великолепно място за рисуване“. Но не бе получила никакъв отговор. Или майка й се бе преместила отново, или бе твърде погълната от собствената си работа, за да й пише.

Миранда, изглежда, не го приемаше лично.

— Тя не си пада особено по сватбите — каза и сви рамене, когато Фин се опита да я утеши. — Всичко е наред. Беше добра майка през по-голямата част от живота ми, нямам нищо против, че сега иска да се посвети на себе си.

Фин не можеше да го проумее. Майка му бе умряла от рак, когато бе на седемнайсет, а баща му почина от сърдечен удар само преди няколко години, но не минаваше и ден, в който да не копнееше да чуе гласовете им. Беше единствено дете и родителите му бяха най-добрите му приятели. Сред любимите му спомени бяха четенето на „Шумът на върбите“ с баща му, когато се прибираше от училище, и как вечер помагаше на майка си с преводите. Тя беше от Квебек и превеждаше поезия от френски на английски и обратното. Майка му беше причината да е добър с езиците. Баща му бе англичанин, барман в пъб близо до дома им в Актън, винаги облечен в чиста бяла риза и с папийонка, дори и когато с годините клиентелата му ставаше все по-мърлява. Той щеше да хареса Миранда, помисли си с тъга Фин. Като всички добри бармани, баща му бе флиртаджия, но от безобидния тип, от онези, които вечер се прибираха при една и съща жена. Особено ценеше интелигентните жени — жени, които можеха да спорят с него. Като майката на Фин.

— Не ме съжалявай — предупреди го Миранда. — Не бях пренебрегвано дете. Майка ми всеки ден ми правеше обяд и ме прибираше от училище. Ходеше на срещите на родителския комитет. Баща ми винаги ми помагаше с домашното по математика. В крайна сметка обаче, ние бяхме трима души, които нямаха много общо помежду си.

Фин не се бе срещал с родителите на Миранда, но беше любопитен. Някой ден щеше да я изненада с пътуване до Коста Рика. Чудеше се дали щеше да й хареса, или щеше да се подразни. Беше трудно да се каже.

Докато стояха зад гостите си, в очакване да им дойде редът, той стисна нежно ръката й.

— Сигурна ли си, че искаш да бъдеш съпруга на посланик?

Миранда се обърна към него и се усмихна.

— Имам чувството, че трябваше да те попитам по-рано какво включват задълженията на съпругата…

— Във Форин офис организират курсове. Ако те бях срещнал, преди да дойда тук, можеше да вземеш някой урок.

— А сега ще трябва да импровизирам.

— Ще се оправиш. Стига да се научиш да потискаш своите остри феминистки политически възгледи.

Миранда го перна с букета си, разпилявайки жасминови цветчета по земята.

— Трябва ли да се науча да играя бридж, да оформям градина или нещо подобно?

— Маджонг. И се опасявам, че от време на време се налага да бъдеш домакиня на официални матинета.

— Стига да не пречат на сутрешните ми фитнес занимания.

— Една от жертвите, които, сигурен съм, с готовност ще направиш в името на любовта.

Музиката се промени и Сали подхвана началните ноти на Believe Me, If All Those Endearing Young Charms^[2] на китара. Фин се пресегна и махна едно листенце от косата на Миранда.

— Последен шанс да избягаш.

Тя въздъхна.

— По-добре да си струваш — прошепна му тихо, докато двамата правеха първите си несигурни стъпки по пружиниращата трева на моравата, която само на теория бе тяхна.

Миранда

И ето я сега, скромно облечена в дълга до глезените рокля и ленен блейзър, на задната седалка на собствената си кола, на път към дома на мавританския посланик за първата си сбирка на Асоциацията на съпругите на посланиците. Вече имаше собствен шофьор, строен деветнайсетгодишен младеж, който бе син на един от охранителите. Алтаф беше любезен, изискан и — за разлика от повечето хора в тази страна — предпазлив шофьор. Това бе изключително важно качество според Миранда, като се имаше предвид, че тук законите за движение бяха само пожелателни и повечето шофьори минаваха през кръстовищата, без да се оглеждат. В колите нямаше места и седалки за децата, факт, който я тревожеше, въпреки че все още нямаше собствено дете. Но когато видеше майка да шофира, с бебе в едната си ръка, или малко момче, коленичило до шофьора, притиснало лице в предното стъкло, й се приискваше да догони тези хора и да натика статистиката за смъртните случаи на деца на пътя в безразсъдните им ръце.

Миранда бе казала на персонала, че ще се върне навреме за обяд, в случай че я изгонеха от сбирката, преди обядът там да бъде поднесен. Но защо очакваше грубости? Тези жени бяха дипломатически съпрузи. Най-малкото щяха да се отнесат с нея с фалшива любезност. Искаше й се Маргьорит да бъде там, но тя трябваше да бъде домакиня на обяд за някакви гостуващи френски официални лица. Миранда се запита колко от жените знаят за Висента, за бившия й живот. На жените от Запада вероятно щеше да им е все тая, но на съпругите на арабските посланици? Може би тайно заговорничеха да я изгорят на кладата за извращение? Изведнъж осъзна, че не й пука. Нямаше ли достатъчно проблеми в света, за които да се тревожи, та бе опряла до одобрението на жените на посланиците? Освен това имаше голяма вероятност западняците, които знаеха за Висента, да бъдат дискретни с тази информация. Залозите бяха твърде високи.

Едва успя да стигне до края на стълбището, когато входната врата се отвори, за да я пуснат вътре. Усмихната филипинка я преведе през голяма, отрупана с килими зала към позлатен диван. Почти всичко в стаята — огледала, рамки на картини, възглавници, дивани, чинии, подпрени върху малки златни стойки, керамични кани, стъклени холни маси, беше позлатено. Миранда се изненада, че огромният телевизор с плосък екран нямаше златна рамка. Оламиде, съпругата на мавританския посланик, жена, която бе почти толкова широка, колкото и висока, се надигна да я поздрави сред шумолене на коприна и я целуна по бузите. Миранда се опита да си спомни дали се бяха срещали и преди. Няколко други дами вече се бяха настанили на възглавниците. Позна Хризанта, съпругата на египетския посланик, и се запозна с Адинда, съпругата на индонезийския посланик, и Алена, съпругата на палестинския. Те й се усмихнаха и я поздравиха сърдечно.

— От доста време към нас не се е присъединявала съпруга на британския посланик — каза Хризанта. — Не бяхме сигурни, че сте получили поканите ни. Щастливи сме, че сте при нас, мадам Фенуик.

— И аз се радвам, че съм тук! — Миранда се усмихна широко, докато пъхаше босите си крака под възглавницата. Успя да се удържи да не я поправи за името. Не си бе променила фамилията, когато се омъжи за Фин, и не възнамеряваше да го прави. Нито пък някога бе претендирала за титлата „мисис“. Освен факта, че това я караше да се чувства на средна възраст, нейното вътрешно убеждение бе, че титлата не бива да е символ на семейно положение. „Мис“ я устройваше напълно, вършеше й чудесна работа през голяма част от живота й и тя искаше да продължи да бъде така. Фин не възразяваше, но въпреки това в резиденцията постоянно пристигаха пликове, адресирани до мисис Фин Фенуик. Нямаше никаква следа от Миранда в това име; то я заличаваше напълно. Обръщението я влудяваше, но в момента имаше битки, които заслужаваха повече усилията й.

Преди да успее да каже нещо друго, пристигна втора група жени: представителките на Алжир, Малайзия, Оман, Кувейт, Ливан, Куба и Русия. Жените се разцелуваха помежду си и забърбориха на различни езици, но арабският все пак бе основен. Миранда се почувства незначителна и изгубена, но нямаше нищо против. Това подчертаваше още повече усещането, което вече имаше — че тук бе по-скоро зрител, отколкото участник. Съпругата на испанския посланик пристигна последна, безупречно облечена в костюм с панталон на Келвин Клайн и шифонен шал. Седна до изрусената рускиня и двете веднага започнаха да си правят комплименти за тоалетите и да се оплакват от персонала си.

— Помолих Фана да направи пикантни яйца с пълнеж от сьомга за партито миналата седмица — разказа испанката. — И вместо да смеси сьомгата с жълтъците и останалата част от плънката, тя забучи парчета сьомга върху яйцата! В готварската книга имаше снимки. Можеше да види, че сьомгата трябва да е на пюре с останалата част от плънката. Бях ужасена, когато почна да разнася подноса покрай масата.

— Е, а нашата Кейла прибира чорапогащниците ми след пране всеки път в различно чекмедже. Никога не мога да намеря нещо, когато бързам да се облека за вечеря — отвърна рускинята. — И защо е необходима една седмица дрехите да стигнат от пералнята до гардероба? Пералнята отнема само четиридесет минути!

И двете жени въздъхнаха.

— Винаги има някакъв проблем, нали?

— Човек не може да се отпусне дори за минута. Сега не само давам на Фана рецептите, не, показвам й ги, обяснявам ги и след това я проверявам на всеки няколко минути, за да се уверя, че не е направила нещо идиотско. Като това да сложи риба тон от консерва върху салатите, вместо прясна риба тон. Което е правила.

— Странно, нали? Хората си мислят, че като сме съпруги на посланици, животът ни е ужасно лесен.

— Знам — приятелите ми у дома си мислят, че живеем като кралски особи.

Миранда слушаше и не можеше да повярва на ушите си.

— Но ние живеем като кралски особи — прекъсна ги тя. — Други хора перат дрехите ни, приготвят храната ни, лъскат обувките ни, бъркат питиета ни и сервират на гостите ни. Вярно е, че трябва да подберем менюто и да бъдем домакини на няколко чаени партита, да казваме на няколко души какво да правят, но и кралските особи правят същото, нали?

Испанката и рускинята се обърнаха към нея и я измериха с каменни погледи. Толкова за създаването на нови приятелства. Миранда се запита дали с течение на времето и тя щеше да се промени така, да почне да се оплаква от хората, които работеха, за да направят живота й възможно най-лесен. Дали житейските привилегии изнежваха тялото и изостряха езика на човек? Мислено си обеща да се съпротивлява с всички сили на тази духовна гибел.

За нейно голямо облекчение, разговорите спряха, когато Хризанта плесна с ръце, за да обяви начало на сбирката. Тя започна, като раздаде листове — на арабски и английски, на които подробно бе описано къде ще отидат постъпленията от благотворителния обяд, който щяха да организират. Парите бяха за подкрепа на две организации. Едната бе дом за деца с церебрална парализа, а другата — дом за слепи жени.

— Много от децата лежат по земята, защото нямат легла и столове — каза Хризанта. — С парите ще им бъдат закупени неща, от които се нуждаят.

Миранда веднага се разстрои заради децата и се укори отново, че не бе дошла на тези сбирки по-рано. Щеше да посети този дом за деца с церебрална парализа, обеща си тя. Щеше да намери начин да помогне.

Бе откъсната от самобичуването си от ядосания глас на Алия от Оман. В порой на арабски тя се караше на Хризанта за нещо. Или поне така се стори на Миранда от малкото думи, които разбра. Изглеждаше странна реакция на изявление, отнасящо се за благотворителни намерения. Няколко жени се присъединиха към кавгата и скоро всички викаха. Изумена, Миранда се опита да разбере какво се случва, но те говореха прекалено бързо на арабски за нея. Тя погледна безпомощно Адинда, за която знаеше, че говори английски.

— Khalas! Плашите ме — каза Адинда на жените. — И говорете на английски; не всички разбират арабски.

— Да, на английски, моля — каза рускинята Стефания, която не говореше арабски. Миранда също искаше да разбере какво става, но си отбеляза, че по-голямата част от жените в стаята говореха арабски. Едва ли бе редно да се очаква всички да използват английски език, когато само шепа от присъстващите го говореха. Да не споменаваме факта, че те, в края на краищата, бяха в арабскоговоряща страна.

В крайна сметка, стана ясно, че Алия критикува Хризанта, защото не е поканила всички членки на асоциацията да отидат в тези организации и да видят условията там лично. Очевидно ги бяха посетили само няколко от съпругите. Алия смяташе, че всички би трябвало да имат възможност да посетят организациите, преди да бъде взето решение.

— Всички бяха уведомени — възмути се Хризанта. — Изпратих факс!

— Не съм получила факс — каза Адинда.

— Ето, виждаш ли? — попита Алия. — Останалата част не сме знаели.

— Не е моя вината, ако факс машините ви не работят. Повечето посолства имат факс.

Конфликтът ескалира и жените отново се разкрещяха из стаята. Миранда гледаше изумено. Изглеждаше толкова нелеп спор. Защо просто не отидат отново всички до тези места, тази седмица, и след това да вземат окончателно решение, щом повече от жените искаха да ги видят? Защо си крещяха? Не се ли предполагаше да са дипломатически съпруги? Нима бяха напълно необразовани във финото изкуство на убеждаването? Не така си бе представяла тази сбирка.

Интригуващо бе, че повечето от жените отнасяха коментарите си директно към нея, сякаш я молеха да застане на тяхна страна. Те надценяваха познанията й по арабски, затрупваха я с изявления и въпроси, на които тя реагираше единствено с усмивка и свиване на рамене. Когато превеждаха думите си на английски, жените я поглеждаха, за да проверят, че са ги формулирали правилно. В края на краищата, тя бе единствената, на която английският бе роден език.

Накрая, след друг неразбираем изблик на арабски, Хризанта се изправи и излезе от стаята. Няколко жени направиха истинско представление, умолявайки я да остане, но всъщност никой не скочи след нея, за да я спре.

След това настана истински хаос. Никой не знаеше как правилно да се проведе заседанието.

— Кой е нашият вицепрезидент? — попита Оламиде. — Нали имаме вицепрезидент?

— Адинда — предположи Стефания.

— Не, аз съм касиер! — отвърна Адинда.

— Адинда трябва да бъде вицепрезидент! — каза друга.

— Не — отвърна Адинда, смеейки се. — Аз дори не разполагам с цялата информация, която ми е нужна, за да си върша работата като касиер!

Нищо не бе решено. Никой не предложи начин да се продължи напред. Никой не предложи план за действие. Миранда можеше да даде някаква идея просто за да накара нещата да се задвижат в ясна посока, но не беше сигурна, че е подходящо да се опитва да поема юздите още на първата си сбирка на асоциацията.

Оламиде рязко се изправи и започна да подканва жените към другата стая. Объркана, Миранда последва останалите в трапезарията, която бе пълна с маси с бели покривки. Бяха отрупани с храна като на студен бюфет: сирена, меса, салати и хляб. Миранда съжали, че не си е у дома, за да похапне сама, в компанията на новия брой на „Артнюс“.

— Яж, яж! — каза Оламиде любезно, като я хвана за ръка. — Ела да седнеш до мен.

Чувствайки се като в капан, Миранда сложи няколко лъжици салата в една чиния и се качи на един от високите столове. Седеше кротко, заслушана в другите жени, които разговаряха помежду си на арабски, и се опитваше да следи разговора. Хвана думите „деца“, „дом“ и „болни“. Адинда забеляза объркването й и я съжали.

— Следващата седмица отиваме в сиропиталище — каза тя. — Ходим там всеки вторник, за да видим децата.

— Всички ли?

— Не, не, само някои. Иначе на децата им идва твърде много. Твърде много хора.

— Разбира се.

— Този вторник е ред на Маргьорит, но тя би се радвала на компания. Искаш ли да отидеш с нея?

— Да, моля! Може ли?

— Разбира се! Ще видиш бебетата, а след това и по-големите деца. Те са на отделни места… За сиропиталище не е твърде зле — продължи Адинда. — Ще разбие сърцето ти само наполовина.