Дженифър Стайл
Жената на посланика (63)

5 май 2011 г.
Фин

Фин седеше на ръба на ваната, загледан в момичетата. В блажено неведение за разгръщащата се около тях драма, която заплашваше да разбие живота им отново, те лепяха цветни гумени букви на плочките в банята. Кресида залепи едно лилаво j на мястото му и се обърна към баща си.

— Виж! — каза тя, доволна от себе си. Поредицата й от букви образуваше съчетанието ejjkdssdvojewzapjjsvkdvj.

— Умно момиче — каза Фин. — Коя дума е това?

Кресида му се намръщи.

— Не е дума, това е история.

— Ах — каза той. — Разбира се. Можеш ли да ми я разкажеш?

— Татко — каза тя неодобрително, — ти можеш да четеш!

Тя насочи вниманието си към малките дървени лодки, които персоналът й беше направил, натовари ги с малките дървени човечета и се смееше всеки път, когато те се преобърнеха. Лулоа я наблюдаваше хипнотизирана. Вече можеше да седи сама и бе започнала да пълзи. Фин бе смаян колко бързо Креси свикна с нейното присъствие и как вече се отнасяше с нея като със специален домашен любимец. Кресида можеше също и да бъде малко тиранична, наслаждавайки се на факта, че е намерила някой по-малък от нея, някой, който знаеше по-малко. Тя говореше на Лулоа на смесица от примитивен английски и още по-примитивен арабски и й обясняваше света край тях.

— Azraq, habibti — каза тя, като стисна пастела за баня в юмрук и почна да цапа с него по стената. Синьо. — AzraqAzraqAzraq!

Креси знаеше всички цветове, на английски и на арабски. Можеше да брои до пет. И бе развила близки отношения със слона на дъното на купата си за каша. Понякога, когато ядеше закуската си, внезапно спираше и казваше много разтревожено:

— Елмър? ЕЛМЪР?

Когато това се случеше, Фин или Миранда разбутваха кашата встрани, за да я успокоят, че слонът й все още е там.

— Елмър! — изпищяваше тя радостно. — Здрасти, Елмър!

Лулоа се опитваше да имитира всичко, което Креси правеше, макар и все още да не успяваше да оформи „л“ с малкия си език.

— Емъ! Емъ! — викаше тя заедно с Креси и тропаше с лъжицата си. Лулоа много обичаше да се забавлява с лъжици, въпреки че още не успяваше да ги доближи близо до устата си.

Понякога Кресида се опитваше да я храни и изцапваше бузите й (както и масата, столовете, дрехите) с пюре от сладки картофи или леща.

Фин не можеше да го отрече; радваше се на хаоса, предизвикан от допълнително дете в къщата, тази къща, която винаги му се бе струвала прекалено голяма за малкото му семейство. И беше трудно да не отвръща на привързаността на Лулоа, когато тя му подаваше плюшена зебра или се вкопчваше в коляното му. Смехът на двете момичета, играещи си заедно, някак заличаваше напрежението от всичко останало, включително и във все още дистанцираната Миранда. Можеше ли сериозно да обмисля да върне отново Кресида към живота на единствено самотно дете? Не че преди бе нещастна, но сега, след като бе свикнала с присъствието на една сестра, нямаше ли да страда, ако момичето й бъдеше отнето? Беше спрял с опитите да убеди Миранда да се откаже от Лулоа и бе започнал да търси начин да я задържат. Нямаше да е лесно.

Не можеха да рискуват с фалшив паспорт. Не можеха да рискуват да подкупят някой мазрукски чиновник. И със сигурност не можеха да рискуват да я прекарат тайно през границата.

Фин се опитваше да открие законен начин да направи това. Никога в живота си не бе нарушавал закона. Дори не бе паркирал на двойната жълта линия. Всеки начин, по който можеше да си представи как изкарва Лулоа извън страната със семейството му, дълбоко противоречеше на неговата същност.

Миранда надникна в банята и се усмихна на момичетата.

— Тазкия заспа — каза тя на Фин.

Той кимна.

— Ще говорим, след като сложим момичетата да си легнат.

Сега имаха и допълнителния проблем с Тазкия. Къде можеше да отиде? Как щеше да й изкара паспорт? Миранда изглеждаше съсипана, мрачна, бръчките на челото й се бяха задълбочили. Тя се обвиняваше за станалото, а това не помагаше особено на лабилното й психическо състояние. За пореден път Фин се почувства безпомощен.

— Хайде, момичета, време за четене — каза той, изправи се и взе двете хавлии с мечета от закачалката. Кресида се възпротиви с рев и се вкопчи в китката му, когато той се пресегна да издърпа тапата от ваната. — Креси, скъпа, предлагам ти сделка. Ако бъдеш добро момиче и излезеш сама от ваната, ще ти изпея „Пикникът на мечетата“.

Всеки път действаше безотказно. Той подсуши дъщеря си, а Миранда извади Лулоа от водата и я зави в хавлията. Фин пя, докато отнесоха и двете момичета до леглото и ги сложиха една до друга.

Всяко момиче получаваше три истории преди миенето на зъбите и приспивна песничка. Преди седмица почнаха да слагат Лулоа в леглото с Кресида, за да видят какво ще се случи. Отначало Креси се възмути, изправи се в кошарата си и поиска да махнат Лулоа. Но веднага след като я отнесоха, промени решението си и я поиска обратно.

— Ще й пея песнички — каза тя. — Трябват й песнички.

Когато родителите й загасиха и тръгнаха към вратата, я чуха да запява.

— Танцувам из Тексас с две в ръцете ми, с цяла зоологическа градина в ръцете си…

Текстът се промени още повече след това, но гласът й остана силен. Това беше песента, която Миранда бе пяла на неспокойната Креси нощ след нощ през първата й година, докато танцуваха заедно из тъмната спалня. Когато Миранда изчезна, Фин намери запис на песента и го пускаше на Креси в старата каменна къща с надеждата, че ще й даде поне малка част от утехата, която някога получаваше от майка си.

Тази вечер, когато затвориха вратата на стаята на момичетата, Миранда и Фин чуха приглушен кикот. Щеше да мине още половин час поне, преди да се укротят, но можеха да преживят това.

— Добре — каза Миранда, срутвайки се на леглото им от своята страна. — Сега можем да се заемем с редовната криза. Божичко, сякаш имаме график!

Криза. Криза. Думата разпали нещо, в главата на Фин проблесна една идея. Той приседна на ръба на леглото и се загледа в Миранда. Всъщност не му се налагаше да избира между нея и кариерата си. Вече бе направил своя избор, когато остана в страната и рискува да загуби работата си. С какво сега бе по-различно? Или искаше да живее с нея, или не, и ако отговорът бе да, пътят пред него изведнъж бе пределно ясен.