Дженифър Стайл
Жената на посланика (30)

18 ноември 2010 г.
Фин

Фин седеше до малката маса в кухнята си и се взираше в рисунката. Дори и Кресида, изглежда, позна автора й и стисна единия й ъгъл в мокрото си юмруче, бърборейки „Мам-мммма!“. Или може би някак се бе разпознала и бе стигнала до заключението, че само една майка би нарисувала такъв образ. Защото бе очевидно, че това е Кресида, поне някаква нейна версия. Миранда винаги казваше, че не може да нарисува дъщеря си правилно, и Фин разбираше какво има предвид. Тяхното малко момиче се променяше прекалено бързо, за да успее да го запечата на хартия. Защото макар детето на тази рисунка да нямаше съвършена прилика с нея — имаше по-малко коса, повече тлъстинка по бедрата — то все пак бе запазило една определена Кресидност. Кресидщина. Формата на веждите й, дългите й пърхащи мигли, малките нацупени устни.

Преди колко време я бе рисувала Миранда? Нямаше начин да разбере. Надя бе извадила рисунката изпод абаята си. Нейното семейство живеело в планините на няколко часа на север и на запад от града, каза тя. Извън селото на братовчедка й Иман имало малък тренировъчен лагер. Всички знаеха за какво се обучават мъжете там, но това не се обсъждаше открито. Някой в лагера със сигурност трябва да е чул нещо за жена от Запада, взета за заложничка, помислила си Надя. Със сигурност тези мъже разговарят помежду си. Тя и другите ученички на Миранда редовно — и предпазливо — се свързвали с близките си в родните си села, възползвайки се от широката мрежа на родственици.

Надя се обадила на Иман, своя братовчедка, на която била сигурна, че може да се довери. Когато все още ходели на училище, Иман я била виждала няколко пъти да рисува в религиозните си учебници, но никога не я издала. Накарала Надя да скъса скиците на техните роднини, които тя рисувала, но повече от страх да не я накажат, а не от фанатичен плам. Не искала Надя да се забърква в проблеми. Иман не бе чувала нищо за някаква американска жена, но казала, че ще се отбие на гости на най-възрастната си леля, която живеела точно до лагера, където съпругът и синът й участвали в мистериозните упражнения. Колибата на Айша била достатъчно далече от местата за тренировка, за да не вижда мъжете. Иман не знаела да има други жени там, била само Айша, която готвела за мъжете и се грижела за тях.

Иман посетила леля си със своя петнайсетмесечен син, Кабир. Седяла там в малката й тъмна колиба. На постелка в ъгъла лежало малко бебе, което размахвало ръце и крака.

— Грижа се за нея вместо майка й, която почина — казала Айша, без допълнителни обяснения. Иман искала да попита коя е била майката, но тонът на леля й не бил особено подканващ за повече въпроси. Запитала се с какво Айша храни детето, което със сигурност било прекалено малко за твърда храна. Било слабо, макар и не толкова, колкото повечето бебета тук.

Не изглеждало болнаво. Очевидно се хранело с нещо. Бебето хванало крака си и се втренчило в него с изумление. Иман си спомнила как на тази възраст Кабир също с учудване откривал ръцете си и осъзнавал, че са част от него, че може да им заповяда да вършат разни неща. Дотогава не си бе давала сметка, че бебетата не се раждат със знанието, че ръцете им са техни.

Кабир тъкмо прохождал, но все още бил леко нестабилен. Докато майка му пиела чай с леля си и двете обсъждали клюки за предстоящи сватби, той се придвижил бавно по вътрешната стена на колибата, стискайки с малките си пръсти изпъкналите камъни. Щом наближил бебето, то се разплакало — дали от страх от надвисналото над него малко дете, или пък от глад, или от някакво друго неудобство, не можело да се каже. След миг Айша се изправила, за да го вземе на ръце.

— Цццц… — изцъкала му тя, докато го подрусвала в ръцете си. Бебето проплакало по-силно и стиснало гънките на абаята на Айша. Обръщайки глава към гърдите й, то отворило уста като риба, в търсене на зърното. Иман наблюдавала ставащото с интерес. Някой явно кърмел това дете и със сигурност не била старата Айша.

— Dagiga — казала Айша, изнасяйки бебето навън. Почакай.

Иман се загледала отново към сина си, който продължавал да проучва стените на колибата. Момчето спряло за миг, когато ръката му докоснала нещо необичайно, сгънат лист хартия. Заинтригувано, то го издърпало измежду камъните, където бил скрит, като дръпнал толкова силно, че се стоварил на пода по дупе. После го развявал победоносно, изправил се на крака и започнал да тупурка обратно към майка си.

— Какво намери? — попитала тя и отворила ръката на сина си. Кабир залитнал отново и притиснал листа до коляното й. На Иман й било трудно да различи изображението на слабата светлина в колибата, но видяла, че прилича на дете. Стомахът й се свил от страх. Еретично изображение. Истински човек. Не можеше да го е рисувала Айша, нали? Можеше ли да го е направила тя? Иман никога не бе виждала леля си да държи химикалка в ръка, по каквато и да е причина. От всички хора, които познавала, само братовчедка й Надя можела да нарисува нещо подобно. Трябвало да скъсат тази рисунка. Но нещо в майчиното й сърце се възпротивило на това да унищожи образа на малкото дете. Дори и на това странно изглеждащо, необичайно пълничко малко дете. Никой в тази бедна област нямал толкова пухкави деца!

Когато шумоленето на абая предизвестило завръщането на Айша, първият импулс на Иман бил да я попита за рисунката. Но след това изведнъж си спомнила нещо, което Надя й бе казала. Изчезналата американка била художничка. „Тя не рисува хора, бе побързала да я успокои Надя. Само цветя, планини и разни предмети.“ Жената може и да бе казала така на братовчедка й, помислила си Иман, но това не го правело задължително вярно. Сгънала припряно листчето и го пъхнала в левия си ръкав, преди да вдигне глава и да се усмихне на леля си, която се била появила на рамката на вратата. Сега особено не трябвало да събужда подозренията й по никакъв начин, разпитвайки я за американката.

След като се върнала у дома, звъннала на Надя.

— Открих рисунка. В една къща тук.

Трябвало да бъдат внимателни по телефона. Някои от лагерите имали начини за подслушване. Надя не можела да прикрие вълнението си. Как изглеждала рисунката? Детето с коса ли било? Пълничко ли било?

— Ще дойда в петък — казала тя. — Моля те, запази я.

Надя пристигнала и двете жени останали насаме едва когато отишли с пластмасовите туби за вода.

— Има и още нещо — казала тогава Иман на братовчедка си.

— Там има едно бебе.

Описала какво бе видяла и Надя се замислила.

— Миранда има малко момиченце в града. Може би все още я кърми.

Двете жени се взирали една в друга в мълчание. Надя казала, че е много важно Иман да се върне при Айша. Трябвало да я разпита какво е станало с жената, която кърми детето. Дали е все още там? Някъде в лагера ли е?

Невъзможно, казала Иман. Тогава всички щели да разберат, че има някаква връзка с тази жена, и собственото й семейство щяло да бъде изложено на опасност. Тези мъже били способни на всичко. Айша щяла да се зачуди защо не я е попитала за рисунката още когато я е намерила. А и Надя не искала да събуди подозренията на мъжете, нали? Хайде, ти си умна, измисли нещо, казала Надя. Измисли някакъв небрежен начин да попиташ. Иман погледнала братовчедка си отчаяно.

— Не знам — казала тя. — Какво ще стане, ако тези мъже разберат, че питаме? Какво ще стане с нас?

Когато се върнала в града, Надя звъннала на Тазкия, която помолила брат си да организира среща с Фин извън града. Може би рисунката щяла да му помогне. Най-малкото сега знаеха къде е била доскоро Миранда. Възможно бе все още да е там, макар Иман да бе казала, че не е видяла никаква следа от жена — следа била само необичайно здравото безименно бебе.

Фин беше благодарен, че само Тазкия видя лицето му, когато отвори листа с рисунката на дъщеря си. Толкова се задави от скръб и неизразима благодарност, че няколко минути не успя да проговори.

— Къде е това място? — каза накрая. — Къде е тя?