Дженифър Стайл
Жената на посланика (8)

14 август 2010 г.
Миранда

Беше тъмно, когато отвори очи. Лявото й бедро я болеше от лежането на пръстения под. Усещаше тънка подложка под себе си, но тя не й предлагаше никаква мекота. Запита се от колко време бе тук. Как бе възможно да заспи? Когато се надигна нагоре, притискайки дланите си в лепкавия пясък, почувства влажната си риза, залепнала за кожата й. Тялото й не разбираше какво се случва и упорито продължаваше да произвежда мляко. Постави ръка на гърдите си, подути и на бучки под сутиена й. Кресида. Сълзи избиха в очите й, но тя не си позволи да се разплаче. Ако го направеше, щеше да признае, че това е реално, че не е просто още един кошмар. Но след това споменът за изминалата нощ нахлу в нея с целия си ужас. Наистина ли се бе случило? Още докато си задаваше въпроса, разбра отговора. Разбра, че бе очаквала точно това от момента, в който се бе запознала с Фин. Как би могла изобщо да си помисли, че може да й се размине? От друга страна, колко глупаво, колко нарцистично бе да си мисли, че това е някакъв вид лично наказание. Тя не беше единствената наказана. Кая и Дортье. Техните съпрузи. Техните деца. Мухтар. Дори ако бяха живи — а вероятно бяха, опита се да се убеди сама — те може би никога нямаше да се приберат у дома. Дали похитителите знаеха кои са, откъде идваха? Франция и Холандия обикновено плащаха откупите, но британците и американците не го правеха. Дали затова другите жени бяха свалени от камиона? Защо я бяха отделили от тях? Защото нейната родина нямаше да плати, за да я върнат? Въпреки че нямаше да има парична стойност за тях, със сигурност биха могли да я използват, за да направят политическо изявление. Ако знаеха коя е. Имаше ли друг, когото терористите да мразят повече от американците и британците?

Стомахът й се сви, сякаш се канеше да повърне шока и скръбта й. Бавно, с треперещи ръце, тя се изправи в седнало положение и притисна гръб до стената на това, което, изглежда, бе малка каменна колиба. Беше студено и Миранда се пресегна към тънкото одеяло, което бяха метнали върху нея, и го уви около раменете си. Миришеше на мъжка пот и боцкаше, защото бе направено от някакви животински косми. Изплю слюнка кисела жлъчка към стената и премигна, наоколо започнаха да изплуват някакви форми, докато очите й бавно привикваха към тъмнината. Стаята бе празна, с изключение на един тънък, покрит със засъхнала кал килим, опънат на стената зад гърба й. Нямаше прозорци, но през отворената врата виждаше бледата светлина на настъпващата зора. На прага имаше кръгла черна буца, която в крайна сметка реши, че е спяща жена. Нейната охрана. Запита се дали жената има оръжие и реши, че няма. Със сигурност мъжете бяха достатъчно близо, за да й се притекат на помощ, ако Миранда опиташе да избяга.

Опитваше се да мисли, но мозъкът й бе обзет от ужас и тя не можеше да се накара да разсъждава логично. Устата й бе суха и тя копнееше за чаша вода. Какво бе станало с раницата й? Помъчи се да си спомни. В раницата си имаше вода. В съзнанието й почнаха да се появяват образи, докато седеше, отпуснала глава на камъните. Мухтар, строполяващ се на земята. Телефонът, търкалящ се надолу по камъните. Тънките, редки мустаци на тийнейджъра с автомата, който ги побутна към онази първа къща и по-късно в камиона. Или поне това, което според нея беше камион. Всички бяха със завързани очи. Напрежението в гърдите отвлече вниманието й. Миранда пъхна ръка между копчетата на ризата си и разкопча сутиена за кърмачки, за да изцеди още малко мляко. Колко дълго щеше да има мляко в гърдите си, преди тялото й да осъзнаеше, че то вече не е необходимо? Не искаше да мисли за подобни неща. Фин щеше да дойде за нея или щеше да изпрати някого. Може би щеше да се събере с Кресида, преди млякото й да пресъхне, може би животът й щеше да продължи. Нали? Все пак… още бе жива. За Креси щеше да бъде проблем да няма мляко, но това бе относително малко притеснение в момента. Фин бе там, Фин щеше да се погрижи за нея. Нямаше да я остави да гладува. Щеше да й пее, за да я приспи. Миранда не вярваше в много неща, но в това вярваше.

Отказваше да мисли как ли се чувства Кресида без нея или колко време щеше да отсъства. Толкова силно копнееше да усети телцето на дъщеря си в ръцете си, да почувства меката й като венчелистче кожа, допряна до корема й, че дъхът й секна.

Пътуваха през по-голямата част от нощта. Мъжете ги държаха затворени в малката къща в близост до мястото им за пикник до здрачаване, а след това ги вкараха в каросерията на един камион. Спуснаха брезентовия покрив над главите им и го закрепиха. Жените не разговаряха помежду си. Не им беше възможно заради рева на двигателя, плясъка на стария, хлъзгав брезент и вятъра, свистящ в ушите им.

Вледенени от ужас, те просто се опитваха да се притискат една до друга, да докосват колкото могат повече части от телата си, лакти, долепени до талиите, глезени — до коленете, глави, отпуснати на раменете. Беше студено, непоносимо студено в този камион, след като всички други хора бяха изчезнали.

Тя не знаеше в каква посока пътуват. Може да бяха тръгнали на запад, към планините, или на север, към опустошаваните от бунтовниците провинции, или на изток, към огромната необитаема пустиня. Дали бяха преминали през прохода, онази подмолна порта, водеща към севера? Възможно бе. В камиона бе ужасно студено. Миранда не вярваше, че са се насочили на юг. В един момент бяха предадени на други мъже. Разбра го, защото гласовете се бяха променили, защото мъжът, който я вкара в тази колиба снощи, не беше човекът, който я бе довел в онази първа къща. В това предаване имаше нещо мрачно, намек за злокобни последствия. Последствия, които все още не се чувстваше достатъчно уверена, за да обмисли.

Когато небето стана по-светло, тя се примъкна към вратата, за да надникне навън. Но когато се раздвижи, жената на вратата се размърда и рязко седна. Носеше както хиджаб^[1], така и никаб^[2], така че лицето й бе почти напълно закрито. Беше твърде тъмно, за да се виждат очите й.

— Sabah al-kheer^[3] — каза тя, като оправи абаята си.

— Sabah anoor — Миранда бе толкова изненадана от сърдечния поздрав, че отговори автоматично. — Feyn ana? — попита после тя. Къде съм?

Жената цъкна с език и поклати пръста си напред и назад. Не, не, не. Последва порой от арабски думи, прекалено бързо, за да може Миранда да я разбере. Арабският й бе почти разговорен, но само ако се говореше бавно и ясно. Накрая разпозна една фраза.

— Ana Aisha — каза жената. Казвам се Айша.

— Като съпругата на Пророка — каза Миранда, като протегна ръка. — Ana… — Замисли се. Със сигурност не трябваше да използва истинското си име, нали? — Ana Celeste — каза тя. Това бе първото име, което й хрумна.

— Antee Francia? — попита жената, без да обръща внимание на ръката й. Французойка ли си?

Миранда се забави за миг с отговора. Това ли се бяха разбрали да казват? Възможно ли бе французите да са по-малко мразени от британците и американците? Като реши, че все пак никой не е мразен повече от американците, тя най-накрая кимна.

— Aiwa. Да.

След това, твърде късно, си спомни, че френското гражданство не бе спасило нейните приятелки.

— Защо? — започна тя на арабски. — Приятелките ми… Защо бяха отведени?

Това предизвика още един неразгадаем порой от думи. Жената размаха ръце и й изшътка и Миранда разбра, че е по-добре да опита с нещо по-неутрално.

— Моля — каза тя. — Може ли малко вода?

Не помнеше кога за последно бе пила. На пикника? Дали й бяха дали нещо в онази ужасна къща? Чай, бяха й предложили чай. Сладък, с мляко, който бе приела с благодарност. Освен това, в тази страна не отказваш чай. Изпита облекчение, когато Айша й донесе бутилка с вода. Чешмяната вода от къщите наоколо бе много по-вероятно да я разболее или дехидратира, отколкото да й помогне.

Веднага след като изпи бутилката с вода, й се приходи до тоалетна. Пикаеше й се от часове, но сега натискът върху пикочния й мехур не можеше да се пренебрегва повече. Айша я изведе навън, където Миранда премигна, заслепена от ослепителната светлина. Намираха се сред планини. Бяха на север или на запад, предположи тя. На изток нямаше нищо друго, освен пясък. Тежката мъгла все още обвиваше назъбените върхове, които се простираха и от двете й страни. Редици камъни разсичаха по-ниските склонове, разделяйки обработените тераси на трапецовидни парцели в нежнозелено. Не разпозна веднага какво отглеждаха там. Можеше да бъде кафе, какао или дори хибискус. Беше твърде рано да се каже, филизите бяха много млади. Около къщите растяха бодливи маслиновозелени храсти. Ако не беше пленничка тук, мястото щеше да й се стори красиво.

Обърна се да погледне към малката каменна колиба, където бе спала. Покривът й беше от гофрирана ламарина, а вратата — просто мръсно парче плат. Можеше да е построена и за обор за кози или кокошарник. Вдясно от нея, на няколкостотин метра, имаше още четири или пет подобни постройки.

Не виждаше, нито чуваше друг човек. Въздухът все още бе неподвижен и притихнал.

— Мъжете? — попита тя.

— Спят — отвърна Айша, като събра длани и отпусна глава върху тях, в случай че Миранда не бе разбрала думата. А жените, искаше й се да добави. Моите приятелки? И Мухтар? Жив ли е? Но не беше сигурна, че ще понесе отговора.

Зад един особено гъст храст бе изкопана малка дупка, която очевидно се използваше редовно. Миранда се изпишка, топлата струя вдигна облачета прах, когато плисна по стените на дупката. Щом приключи, жената я поведе обратно към малката къща.

— Ще вземем вода — каза тя. — Вода за закуска.

Отстрани на къщата тя й показа малка и празна каменна цистерна.

Миранда сковано последва инструкциите на Айша, докато тайно притискаше блузата между пръстите си, за да отдръпне мокрия плат от кожата си. Щеше да изсъхне на слънце. По-възрастната жена, изглежда, не бе забелязала течащите й гърди и подгизналата й тениска. Тъмният й цвят прикриваше петната. Айша носеше две големи пластмасови туби и бутна още две в ръцете на Миранда. Те бяха леки и лесни за носене сега, но не беше сигурна как ще се справи с тях, когато бъдеха напълнени.

Айша я поведе надолу по скалиста пътека и тя я последва, като стъпваше на същите места, на които бе стъпвала и жената. Слава Богу, че носеше маратонки, а не бе отвлечена в обувки с високи токове и вечерна рокля, на път към нечий пореден национален празник. Ето нещо, за което можеше да бъде благодарна. Запита се колко далече бе водата. Жените в някои села по цял ден правеха само това — да носят вода; знаеше го от пътуванията си и от докладите на различните доброволчески групи, и по-специално, на Британското министерство за международно развитие, естествено. Това бе страна без реки, без езера, без работещи системи за съхранение на дъждовна вода. Тя оцеляваше, като изсмукваше бавно дълбоките си подземни резервоари. Но дори и те постепенно свършваха и на някои места работниците трябваше да използват петролни сонди, за да стигнат до водата. Жената напредваше към сухата уади, краката й набираха скорост. Миранда я следваше, благодарна, че може да се движи, че е в съзнание и че й е поверена някаква отговорност, която държеше мислите й далеч от черните дупки на отчаянието.