Дженифър Стайл
Жената на посланика (21)

4 януари 2008 г.
Фин

Миранда бе в ателието си и поставяше последните щрихи на платното, преди да се подготви за излизане — днес щеше да се вижда с ученичките си при Моси и Медина, когато Фин почука на рамката на отворената врата.

— Може ли да поговорим за малко?

Носеше каки шорти и синя блуза с копчета с логото на афганистанския му охранителен екип, облеклото му за уикенда.

В петък следобед, докато тя рисуваше или имаше уроци, той обикновено четеше край басейна или играеше тенис с посланика на САЩ, ако нямаше твърде много работа.

— Чакай, ей сега довършвам.

Тя отстъпи назад, за да огледа платното си, не съвсем удовлетворена от него. Както обикновено, имаше голи жени, но в телата на тези жени зееха дупки. Някои имаха кухини там, където трябваше да са дробовете им или пък сърцата им, утробите, гърдите, коремът, черният дроб, далакът. Във всяка от тези дупки бе започнало да расте нещо гнило: тлъст червей, лъскава хлебарка или плъх с големи зъби. Искаше да нарече картината „Природата не търпи празно пространство“.

— Имам урок, но чак след около час.

Миранда избърса лепкавите си ръце във влажна кърпа и се обърна към Фин. Очите й горяха — или от силно миришещата боя, или от часовете взиране в платното.

— Не прекъснах вдъхновението ти, нали?

Фин винаги се притесняваше, че ще попречи на работата й, затова рядко идваше в ателието, въпреки че той го бе направил. Веднага след като тя се съгласи да се омъжи за него, той изпразни предната ъглова стая на втория етаж от нейната хаотична изобилна мебелировка и персийски килими, оставяйки само голите дървени дъски на пода. Някъде в Стария град намери дърводелец да направи два статива, съвсем същите като онзи, който Миранда имаше в бившия си дом. В далечния ъгъл сложи обикновен син диван и кръгла дървена масичка за кафе, а до нея — дълъг дървен шкаф за книги. До задната стена стоеше работната маса, на която подреди пълната гама от маслени бои „Майкъл Хардинг“, кутии с въгленови моливи и куп нови скицници. До тях имаше кутии със „Зест“ (Миранда предпочиташе цитрусовия му аромат пред токсичните изпарения на терпентин) и гипс. Рула неизползвано платно бяха облегнати до масата. Беше я хванал за ръка и я бе довел тук от спалнята със затворени очи. В онзи ден, когато Миранда се огледа за първи път и видя боите, стативите и пространството, цялото това пространство — тя се разплака.

— Ще ми се да имах вдъхновение, което да прекъснеш. Погледни, ако искаш.

Фин пристъпи в стаята и наклони глава.

— Светът на жените?

— Ха-ха. Но да. В известен смисъл. Какво мислиш?

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

— Предполагам, че не.

Фин изглеждаше притеснен, в очите му липсваше обичайният блясък. Нещо трепна в стомаха на Миранда.

— Какво има?

— Може ли да поседнем? — посочи той към дивана.

— Какво става? — Миранда вече се разтревожи. — Да не късаш с мен?

Фин се засмя.

— Нищо подобно, скъпа. Но има някои неща, за които смятам, че трябва да поговорим преди следващия месец.

Миранда остана на място.

— Преди си бил жена?

— Хм…

— Пристрастен си към онлайн порното?

— Скъпа…

— Все още си женен за някоя друга?

— Миранда, ще ме изслушаш ли за момент? Не е нищо толкова сериозно.

Примирена, тя се тръсна на дивана и събра ръце в скута си.

— Не съм сигурен, че си напълно наясно колко ще се промени животът ти.

Тя изчака безмълвно. Фин седна до нея и хвана лявата й ръка в своите две ръце.

— Знаеш, че след като се оженим официално, ще имаш бодигард. След като това стане, няма да можеш да напускаш къщата без него. Няма да можеш да се уговаряш спонтанно с приятелка за среща на кафе. Не можеш да отскочиш до магазина на ъгъла за масло, без да го известиш за това час по-рано. Не можеш да отидеш на дългите си разходки из града, без бодигардът ти да знае целия маршрут предварително.

Миранда се намръщи и кимна.

— Добре. Мисля, че схванах.

Фин въздъхна и леко отчаяно си пое отново дъх.

— Обмисли го добре, Мира. Днес можеш да отидеш на урока си сама. Не сме женени, охраната ти е все още по желание. Но след февруари ще имаш задължително придружител. Навсякъде. Това означава и на уроците ти.

Нещо се обви около слънчевия й сплит, змията на страха.

— Но човекът не може да влезе на урока ми. Той не може…

Фин се вгледа в лицето й, очаквайки тя да осъзнае напълно какво й казва.

— Той няма да влиза в къщата с теб, няма да присъства на урока ти. Но ще стои навън. Ще види всяка жена, която идва, всяка жена, която си тръгва. Дори ако са покрити, те няма да искат да ги видят.

Смисълът на думите му я зашлеви като шамар през лицето.

— Искаш да спра с уроците си.

— Не искам това…

— Но това ми казваш. Не мога да водя повече уроците си. Исусе…

Тя скочи на крака, отиде нервно до другия край на стаята, после се обърна и се върна при него.

— Фин, тези уроци са единствената причина да остана тук. Тук съм заради тези момичета. Без тях никога не бих те срещнала.

— Знам.

Той не помръдна, просто я наблюдаваше, на лицето му се бе изписало изражение на безпомощна тъга.

— Мамка му, Фин!

Той мразеше, когато тя псуваше, но сега не успя да се сдържи.

— Ще ги изложиш на риск.

— И ще изложа и теб на риск, нали? Нали това ми казваш? Че мога да те съсипя? Съпруга на посланик, която преподава скандални неща на местните жители.

— Не бих се изразил по този начин.

— Не, не би.

Тя се втренчи в него. Не бе искала да прави подобно нещо, да поставя на везните любовта си към Фин срещу любовта си към ученичките си, срещу тръпката, която изпитваше, когато виждаше малките им скокове напред, когато отваряха очите си за новото.

— И какво се предполага да правя? Да организирам чаени партита за другите посланически съпруги?

— Само ако искаш.

— Не искам. Искам…

— Можеш да рисуваш. Да работиш по собствените си картини.

— Вече разполагам с много време за това.

— Все още можеш да се срещаш с тях, Мира. Но уроците…

— Може ли да идват тук?

— Не всички наведнъж. И както знаеш, някои няма да искат да дойдат.

— Тази може ли да идва?

— Разбира се, че Тази може да идва. Просто… трябва да внимаваш.

Тя му обърна гръб и погледна през прозореца. Загледа се в частта от градината, която се виждаше между решетките, и усети внезапен порив да счупи стъклото си с ръце, да остави диамантения дъжд да се посипе около нея, да стисне тези железни пръти в юмруци и да ги разклати, докато не се откъртят. Тръсна глава и прогони образа от мислите си. Тези решетки бяха тук, за да я пазят от опасности, не да я ограничават. Бе дошла по своя воля в този дворец, беше се заключила вътре с радост.

В другия край на поляната Семере размахваше дълъг зелен маркуч над своите рози. Водата се изливаше във формата на арка, улавяйки слънцето в мимолетния блясък на една дъга.

Работата беше там, че Фин бе прав. Дори и да не се притесняваше за собствената си репутация и сигурност, тя излагаше ученичките си на опасност. Те вече рискуваха много, но зорките очи на някой мазрукски бодигард можеха само да ги застрашат допълнително. Дори Миранда да искаше да продължи да ги обучава въпреки присъствието на въоръжен мъж пред къщата си, момичетата можеха и да не дойдат. За да работят, те трябваше да се чувстват в пълна безопасност.

Обърна се и погледна към Фин, който седеше отпуснат и тъжен на дивана, ръцете му бяха събрани в скута му.

— Съжалявам — каза той. — Много, много съжалявам.

И тя разбра, че никога не е имало решение, което да взема. Фин беше нейният дом сега, повече от всеки друг, повече от всяко друго нещо и място на този свят.

— Е — каза тя накрая. — Бях с тях повече от три години.

— Изкарали са почти едно висше образование. Трябва да им издадеш дипломи — каза той и светлината постепенно почна да се връща в очите му.

— Дипломи, които не могат да закачат на стената си или да покажат на родителите си, на бабите и дядовците си? Дипломи, които трябва да скрият заедно с всичко останало?

Лицето на Фин отново помръкна.

— Да, вярно. Съжалявам…

Скочи от дивана и пристъпи към нея, застана зад гърба й и я прегърна през кръста с дългите си ръце.

— Какво ще кажеш… Когато това назначение свърши, ти ще водиш. Ти ще избереш следващата страна.

— А работата ти?

— Мога да взема отпуск.

— А от какво ще живеем, докато обикаляме Танзания? Знаеш ли колко печелят художниците? Ще можеш ли да караш само на леща и ориз?

— Имам спестявания. Достатъчни са за около година, мисля.

Миранда се обърна, все още в прегръдката му, за да го погледне в лицето.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Не искам само да ме следваш. Не искам да се чувстваш като втора цигулка през цялото време.

Тя се засмя.

— Изобщо не искам да свиря на цигулка, да знаеш.

— Остани с мен още няколко години, любов, и можеш да бъдеш диригентът.