Дженифър Стайл
Жената на посланика (29)

4 юли 2010 г.
Миранда

Беше облечена за стрелбището час преди времето, в което бе предвидено Тъкър да я вземе. Той винаги подраняваше. Беше я водил с екипа си вече няколко пъти, учеше я да стреля с все по-мощни оръжия. Тя започна с пистолет и автомат „Калашников“ 47 и стигна до M 16 и „Хеклър енд Кох“ Джи 3, 7,62 мм, с толкова силен откат, че трябваше да стреля по корем. Въпреки пацифисткия си характер, Миранда отиде на стрелбището, защото Тъкър я бе помолил, и му бе признателна за това. През първата година малко хора от посолството искаха от нея нещо повече от чаша чай.

Тъкър беше различен. Вярно е, че това бе работата му, да охранява нея и Фин.

Но в задълженията му не влизаше да се сприятелява и да я забавлява.

Правеше го по свое желание и Миранда го обичаше заради това. Щеше да го обича, така или иначе, защото той се грижеше Фин да е в безопасност. И той, и жена му Пейдж бяха прекарали цялата си кариера във въоръжените сили и успяваха да бъдат заедно в една и съща страна само през половината от назначението си. В момента Пейдж беше в Ирак и Тъкър работеше неуморно, за да не чувства липсата й толкова остро. В редките си свободни часове той продължаваше да работи, поддържайки здрав духа на хората. Организираше барбекюта и маскаради и ги учеше да стрелят. Винаги първи на дансинга по време на купон, с перука и минипола, той беше и последният, който си тръгваше за вкъщи. Мъжете в армията, откри съвсем скоро Миранда, бяха най-склонни да се преобличат в женски дрехи.

Днешното посещение на стрелбището не бе по желание, а част от задължителното обучение. Охранителният екип щеше да тренира „извеждане на живо“, поредица от маневри, които би трябвало да извършат в случай на нападение срещу Фин или Миранда, за да ги изведат от опасната зона на безопасно място.

— Може би ще е добре да си сложиш наколенки — каза Тъкър, когато тя отвори вратата. — Страхувам се, че днес ще бъдем малко по-груби.

Когато Миранда слезе от колата час по-късно, се огледа и се почувства — както винаги — като посетител на друга планета. Планетата на мъжете. Планетата на оръжията. Синкавите планини се извисяваха около тях като театрален декор. Небето бе като на пощенска картичка — със синевата, характерна за сухия сезон, слънцето сякаш бе изпарило и последния облак. Пред нея се простираше пустият песъчлив и прашен простор, топлината се издигаше от дюните на вълни. Не се виждаше никакъв признак на живот; никакви насаждения, никакви дървета, животни или хора. Това беше стрелбището.

— Можеш да затвориш очите си тук и да ги отвориш в Кабул и гледката ще бъде абсолютно същата — каза Тъкър.

Понякога на Миранда й се струваше, че е единственият човек в страната, който не е бил в Афганистан или в Ирак. Дори Фин бе служил и на двете места. Начинът, по който хората говореха за опасностите, за дивите страни и техните споделени истории, за които си шушукаха, без да е нужно да навлизат в подробности, я караше да чувства, че е пропуснала нещо съдбоносно. Завиждаше на връзката, която съществуваше между хората, които бяха преживели това и бяха оцелели.

Докато чакаха Фин да дойде от посолството, екипът сновеше наоколо и разполагаше дългата редица мишени — черно-бели разпечатки на врага с драматична сянка и повече от случайна прилика с Ричард Никсън, приведен над оръжието си и надничащ изпод каска. Снимките бяха забодени с телбод върху листове от шперплат и подпрени пред огромен пясъчен насип, който поглъщаше куршумите, след като те преминеха през мишените.

Тъкър поведе хората на тренировка с пистолети — бяха въоръжени със „Зиг Зауер“ — като надуваше свирка и крещеше: Shimal! или Yameen! („Ляво!“, „Дясно!“) или пък Khalf! („Отзад!“). В отговор мъжете викаха: Ado Shimal! („Враг отляво!“) или Ado Yameen! („Враг отдясно!“) и стреляха.

След всяка стрелба мъжете спринтираха към мишените, за да гледат как Тъкър отброява и отбелязва с тебешир броя на дупките от куршуми, които биха убили врага — тези, уцелили или центъра на тялото му, или главата му. Повечето от екипа можеха да убият врага двайсет и три от двайсет и шест пъти. Мухтар и Юсеф бяха най-добрите, но дори и дребният закръглен като бъчва Башир беше доста добър стрелец. Това вдъхваше увереност на Миранда, че те действително можеха да спрат терористична атака срещу Фин — ако първи видеха нападателя.

Когато дойде нейният ред, Мухтар й помогна да си сложи шумоизолиращите слушалки, напомни й как да зареди пълнителя и й подаде пистолета. Усещаше го доста лек в ръцете си; инструмент, способен на дузина убийства само за няколко секунди, би трябвало да бъде по-тежък според нея. Изстреля шест патрона, като сърцето й пулсираше в ушите при всеки изстрел, и успя да уцели мишената два пъти. Мерникът й бе по-зле с AK 47. Първият й изстрел не само пропусна изцяло мишената и дъската, но и целия пясъчен насип и отлетя в небето зад него.

— Какво има там? — попита притеснено Миранда.

— Не знам, но каквото и да е, вече е мъртво — усмихна й се Мухтар.

— Искаш ли да пробваш на автоматична? — попита Тъкър.

Не, помисли си Миранда. Всъщност никак не искам. Но кимна и остави Тъкър да премести съответния лост. Беше й нужна цялата сила, за да държи оръжието стабилно, докато то изстрелваше патроните; беше като да се опитваш да овладееш скоклив заек. Горещ, смъртоносен, метален заек. По филмите го правят да изглежда твърде лесно, помисли си тя. Мишените останаха невредими.

— Ana mish tammam! — проплака тя. За нищо не ставам, не съм добра!

Мъжете се втурнаха да я успокояват.

— Laa! Antee jayyida — каза Мухтар. Не! Добра сте. — Все ще можете да убиете някого!

— Не бих искал да те срещна в някоя тъмна уличка.

Колата на Фин бе дошла, докато тя бе стреляла, и той стоеше в раирания си костюм в задната част на стрелбището. Слушалките й бяха попречили да го чуе.

— Спокойно, ще оцелееш в тъмна уличка — каза Миранда, като свали оръжието си. — Не виждам нищо на светло, а какво остава за шибания мрак.

По дяволите. Отново бе изпсувала пред екипа. Не беше сигурна колко от тях я бяха разбрали, но се опитваше да не ги шокира повече, отколкото и без това го правеше всеки ден. За щастие, мъжете бяха заети със зареждането на оръжията си или с подреждането на стари гуми пред насипа, за да създадат препятствия. Миранда подаде оръжието си на Мухтар и отведе Фин зад колата, за да му даде чифт дънки и работна риза.

Новите момчета и Башир (който бе дошъл заедно с Фин и изглеждаше много елегантно в един от костюмите, които Тъкър бе купил за мъжете; те трябваше да се сливат с тълпата на дипломатически събития, в края на краищата) се покатериха на скалист планински склон, за да имат по-добър изглед.

Ето как ставаше: Фин крачеше между препятствията, които мъжете бяха издигнали — бодигардът му бе залепен за него — сякаш отиваше на някаква среща. Един мъж винаги бе назначен да бъде точно до него (той бе „близкото“ в „близка защита“), а останалите бяха разположени стратегически напред и зад него. Гумите представляваха храсти, пънове или кофи за боклук, зад които Фин би могъл да се скрие. Вероятно храстите щяха да са доста рехава защита. Но както и да е. Шестима от момчетата бяха разположени по трима от всяка страна, следящи за заплаха. Лактите им стърчаха сковано отстрани на тялото им, докато въртяха главите си наляво и надясно. На Миранда й приличаха на предпазливи пилета, обикалящи двора на селски курник. Башир я повика и тя се качи на скалите, които гледаха към стрелбището.

— Хубав костюм — каза му тя. Той се усмихна и се обърна към нея, така че тя можеше да види лицето си, отразено в огледалните му слънчеви очила.

Чу се изсвирване, което бе сигнал за вражески огън. Юсеф, бодигардът на Фин, го сграбчи през кръста, за да не се движи, и го избута надолу в прахта зад една от гумите. След това, дърпайки го за колана, го изтласка напред, през стрелбата, към следващото скривалище. Краката на Фин ритаха във въздуха в края на ръката на Юсеф, сякаш бе марионетка, изпълняваща пантомима на спринт. През цялото време екипът на Тъкър обстрелваше „врага“ с истински куршуми, като покриваха отстъплението на Фин и Юсеф. Тяхната цел бе да се даде възможност Фин да бъде безопасно изведен, а не да гонят врага. Миранда можеше да види как Юсеф крещи в ухото на Фин, но от стрелбата не се чуваше нищо. Дори на билото, където се намираше, ушите й забръмчаха от шума.

Миранда гледаше как Юсеф отново избута Фин в мръсната земя. Притесняваше се за очилата му. Зрението й се замъгли за миг и тя осъзна, че коленете й треперят. Юсеф се развика отново на Фин, докато го дърпаше нагоре. Дали това, че някой влачеше грубо човека, на когото държеше най-много в света, бе причина за прилошаването й? Фактът, че около него тук, в пустинята, летяха истински куршуми? Или напомнянето, че това не бе просто игра, че Фин наистина можеше да стане жертва на подобна атака? Няма да се разплача пред мъжете, каза си тя. Няма да се разплача пред мъжете.

— Момчетата трябва да свикнат да са груби с него, ако ситуацията го изисква — каза Тъкър, когато упражнението свърши.

— Ако си прекалено почтителен в ситуация като тази, рискуваш да го убият.

Миранда кимна и се опита да се усмихне. Фин се затича към нея, зачервен и усмихнат, челото му лъщеше от пот, дънките му бяха покрити с мръсотия.

— Оцеля — каза тя тихо.

— Съжалявам! — Фин стисна изпотената й от притеснение ръка.

— Добре, мадам посланик, ваш ред е! — Тъкър я хвана за лакътя и я поведе надолу по склона. — Да покажем на момчетата как трябва да се отнасят с дама.

Миранда тръгна с него към тренировъчното поле, където той я предаде на Мухтар. Отново чувстваше краката си стабилни и не се страхуваше. Само неща напълно извън нейния контрол я ужасяваха. Осигуряването на безопасността на Фин например. Никога не се боеше за собствената си безопасност; тя в по-голяма степен зависеше от самата нея.

Заля я вълна от еуфория, докато вървеше до Мухтар към наближаващата засада. Изкушаваше се да се разсмее.

— Вървете по-бързо — каза Мухтар. — По-целенасочено. Не сякаш се разхождате.

Тя ускори крачка. Закъде можеше да бърза? За среща на Асоциацията на съпругите на посланиците? Мисълта, че някоя от облечените в дизайнерски дрехи съпруги би могла да се клатушка бързо на високите си токчета, я разсмя отново. Никой, освен Фин не ходеше забързано и целенасочено в тази страна.

Свирката я изтръгна от унеса й. Експлозии избухнаха във всички посоки, мъжете отвърнаха на огъня. Миранда изведнъж забрави всичко, което се очакваше да направи.

— Залегнете! — извика Мухтар и я бутна в прахта зад първата гума. Притисна я към земята с ръка, поставена в средата на гърба й, и устата й се напълни с мръсотия с вкус на желязо. Докато гледаше Фин, си бе представяла как ще го направи, щом дойде нейният ред, колко бързо ще се справи, как ще се хвърли в калта. Но сега нямаше време за бавни реакции. Всичко, което можеше да направи, и всичко, което трябваше да прави, бе да се подчинява сляпо. Нещо, в което нямаше много опит.

Няколко секунди по-късно бе издърпана за колана на панталоните и избутана към следващата гума. Устата на Мухтар беше близо до ухото й и крещеше:

— Мърдайте! Движете се, движете се!

Но тя не можеше да накара краката си да се движат достатъчно бързо, за да не изостава. Беше като да ходиш насън, когато краката ти натежават и не ти се подчиняват да преместиш тялото си напред. Следващия път, когато се блъсна в земята, коляното й се удари в остър камък. Усети, че кожата й е раздрана, но не можеше да регистрира болката. Докато спринтираха към последната гума, един мускул в задната част на дясното й бедро се опъна болезнено в знак на протест. Очевидно йогата и плуването не бяха достатъчна подготовка за тежките условия на спасението от терористична атака.

Когато с Мухтар стигнаха края на трасето, Миранда бе на път да избухне от прилива на адреналин. Усмихна се на Фин, докато той търчеше към нея, държейки в ръка фотоапарата си.

— Направих снимки! — каза той. — Беше фантастична.

Миранда закуцука с него към колата.

— Колко бляскав е животът на една посланическа съпруга.

Един час по-късно, когато се отправиха към резиденцията в бронираната си кола, настроението й се срина като къщичка от карти. Дискретно стисна ръката на Фин на седалката до нея и усети, че отново се бори с напиращите сълзи.

— Беше добра с онзи „Зиг Зауер“ — каза Фин. — Мисля да те включа в охранителния екип.

Миранда се усмихна, но не на него, а през прозореца, към безкрайния бежов хоризонт, така че Фин да не види насълзените й очи.

— Е, поне, ако някой те нападне и изпусне пистолета си, знам какво да правя с него — каза тя най-сетне.

— Да се надяваме, че нападателят ни ще е тромав и непохватен.

— И че той има „Зиг“. Иначе сме прецакани.