Дженифър Стайл
Жената на посланика (47)

14 февруари 2011 г.
Миранда

Сънуваше. Беше някъде с Фин, не в Мазрук, а в Сиатъл или в Ню Йорк, където имаха среща с родителите си и с най-стария им семеен приятел. Качиха се в кола с приятеля.

— О — каза Миранда, осъзнавайки, че не ги бе запознала. — Това е…

И изведнъж блокира при името на Фин. Собственият й любим, човекът, с когото бе обещала да прекара живота си, и тя не можеше да си спомни името му.

— Моят съпруг…

Накрая се сети и се опита да изкара всичко за шега. Но по-късно, когато останаха насаме в непознатата спалня, се обърна и видя, че главата на Фин се е свила до размера на кайсия, а тялото му се е подуло като Дебелия Албърт.

— Съпруг? — попита той. — Не можа да си спомниш името ми?

Ужасена, тя се опита да се извини и да го успокои. Но той бе неузнаваем. Тялото му продължаваше да се променя, стана ужасно голям, тлъсто очертание на човек, който изобщо не приличаше на истинския Фин. Докато се гневеше и ругаеше, изведнъж тя чу силен тътен, таванът се разцепи на две и върху главите им се посипа дъжд от мазилка и камъни.

Миранда се пробуди внезапно и осъзна, че камъните са истински. Истински и сипещи се около тях като градушка. Придърпа Лулоа под себе си и се сгуши в ембрионална поза, защитавайки главичката й с ръце. Какво, по дяволите, ставаше? Лулоа се събуди и се разплака, но воплите й бяха заглушени от експлозия, която сякаш бе избухнала точно над тях. Разнесе се мощен тътен, една стена на стаята се разклати, наклони се навън и се срути на земята, някъде под тях. Миранда не разбираше напълно какво точно се бе случило, докато не усети прилива на студен въздух по кожата си. В тишината, възцарила се след падането, рискува да погледне и видя — света. Ето го, точно от другата страна на мястото, където се бе намирала стената. Нощният свят на малки светещи прозорци и далечни фарове. Точно когато бе източила врата си, за да види колко далеч от земята се намираха, подът под тях започна да се накланя към зейналия отвор. Опитвайки се да задържи Лулоа здраво в дясната си ръка, Миранда потърси нещо, за което да се вкопчи, докато почнаха да се плъзгат по пода. Но нямаше нищо, освен грубия цимент, който се изплъзваше изпод непохватните й пръсти. Тя обви крещящото дете с две ръце, притисна брадичката му към гърдите си и остави тялото й да се плъзне надолу в хладната и тъмна нощ.

За момент около нея нямаше нищо, нищо не я докосваше. Те летяха в тъмнината, свободни, незадържани от нищо. Протегна ръка. Част от секундата по-късно земята под тях се издигна нагоре и изкара въздуха от дробовете на Миранда. Тя се обърна, така че бедрото й, а не Лулоа, да поеме удара, но дланта й удари първа земята. Не само земята. Когато се опита да раздвижи ръката си, изгарящата болка я предупреди за металния шип, на който се бе нанизала. Беше около половин сантиметър дебел и се подаваше между костите на палеца и показалеца й. Преди да има време да помисли, преди болката да има време да я обездвижи, тя издърпа ръката си рязко нагоре, за да се освободи от него. За миг й хрумна, че може би е по-добре да остави острието там, за да го извади лекар. Но шипът бе закован към земята. Ако останеше тук, със сигурност тъмничарите й щяха да я намерят. От дланта й рукна кръв. Миранда постави Лулоа на земята, откъсна парче плат от полата си и го уви около ръката си. Кръвта течеше с неотслабваща сила и просмука кърпата за секунди. Пристегна кърпата по-плътно и взе детето. Усещаше пронизваща болка в лявото си бедро и в десния глезен. Трябваше да се движи бързо. С левия си лакът се изтласка нагоре в приклекнала позиция и погледна към Лулоа, чиито вопли бяха заглушени от воплите на града около тях. Трябваше да успокои детето; не искаше да привличат внимание. Несръчно я намести под ризата си и я притисна към гърдите си. Нуждаеше се от време, за да помисли.

Все още приведена, Миранда се огледа наоколо. Сградата, в която я бяха държали, бе срината до купчина натрошен цимент, камък, мазилка и изпочупени железа. Приличаше на празен парцел, с напукан цимент и избуяли плевели. Намираха се извън центъра на града, в нещо, приличащо на район със складове. Останките от няколко други големи бетонни сгради с покриви от гофрирана ламарина бяха разположени по улицата и от двете страни. Видя хора, които се движеха в мрака, опитваха се да си проправят път из отломките, търсеха се и се викаха. Една кола мина по улицата, самотните й фарове осветиха парцела, но Миранда и Лулоа се скриха в сенките. Миранда се ослуша за звук на някакви гласове наблизо. Нищо. Все още. Молейки се Лулоа да продължи да мълчи, тя потърси наоколо нещо, което можеше да използва за защита, като се потеше от агонизираща болка при придвижването. Нищо. Трябваше да се махне оттук. Да намери някой, който да им помогне. Примъкна се до срутилия се затвор и се ослуша за стъпки. Нищо. Нямаше ли охрана отвън? Нещо се закачи за десния й крак и тя се препъна, за малко да падне. Когато погледна надолу, й бе нужно време, за да осъзнае това, което очите й виждаха. Беше ръка. Човешка ръка. Ръка, все още прикрепена към рамото, което бе изчезнало под купчината отломки. На няколко сантиметра от сгърчените пръсти видя нещо, което силно я заинтересува. Оръжие. „Калашников“, точно такъв, с какъвто я бяха учили да стреля Тъкър и Мухтар. Тя се наведе над него, стомахът й се опитваше да излезе навън целият. Металът бе хладен под пръстите й.

— Habibti, искам да стоиш тихичко една минута — каза Миранда. Всяка частица от тялото й се бунтуваше да хване оръжие, докато държи детето. Да не говорим за факта, че лявата й ръка бе повече или по-малко безполезна.

Върна се назад няколко стъпки и остави поуспокоената вече Лулоа под една леко наклонена циментова плоча.

— Не мърдай, habibti — каза тя. — И не говори.

Върна се бързо за автомата и предпазливо го взе. Запита се дали е зареден. Беше тежък. Нямаше начин да носи едновременно и автомата, и детето. Освен това, ако имаше оръжие, значи имаше възможност и да застреля някого. Което, въпреки обстоятелствата, все още не беше нещо, с което се чувстваше комфортно. И все пак. Тя не искаше да рискува да бъде отново заловена.

Провери предпазителя, който — както би могло да се очаква — не бе свален. Спусна го и тръгна обратно към Лулоа. Докато доближаваше детето, чу скърцане на ботуши по чакъла и видя тъмна фигура, появяваща се от купчината развалини. Дали ги бе забелязал? Бързо постави автомата до края на импровизираната пещера и се сгуши плътно до Лулоа. Човекът извика нещо, което тя не можа да разбере, към някого, когото не можеше да види. Но гласът й бе познат. Полюлявайки Лулоа в ръцете си, Миранда сведе глава, за да надзърне изпод подслона им. Мъжът бе с гръб към нея, но дори и на тази слаба светлина можеше да види, че му липсва едно ухо.