Дженифър Стайл
Жената на посланика (53)

14 февруари 2011 г.
Фин

Фин бе изтощен. Най-накрая бе заспал след сутрешната молитва, само за да бъде събуден час по-късно от плача на Кресида. Тя също не бе спала достатъчно и бе нетипично кисела. Фин я отнесе на долния етаж, направи й овесена каша и й наряза манго, но тя не искаше да яде и хвърли лепкавите парченца на плода на линолеума на пода.

— Знам как се чувстваш — каза той, докато събираше парчетата и ги изплакваше с бутилирана вода. — Но ние трябва да продължим по някакъв начин.

Празният ден, който се очертаваше пред него, му се струваше като истинско оскърбление. Нуждаеше се от работа, нуждаеше се от действия. Звънна на Дакс, който каза, че ще му се обади по-късно. Той все още търсеше човек, когото да изпрати на север. Може би Фин наистина трябваше да се върне в Лондон. Дали можеше да е полезен с нещо тук, колкото и да бе добър в работата си? Всичките му връзки и приятели се бяха оказали безполезни. Чувстваше се изгубен, безсилен. И ако не излезеше от тази шибана къща, скоро щеше да изгуби разсъдъка си.

Пренебрегна предупрежденията на Башир, дори отказа компанията му, и заведе Кресида навън, на дълга разходка из Стария град. Искаше да се изгубят. Креси се мъчеше да стои на крака, препъваше се по калдъръма и той я вдигна на раменете си. Въпреки мрачното си настроение отново бе поразен от красотата на града. Тук нямаше прави линии. Всяка сграда се извиваше и навеждаше. Тесните улички ги водеха покрай сергии, на които се продаваха ръчно изработени ками, резбовани дървени врати, разноцветни шалове, изящни сребърни бижута. Докато минаваше покрай една сергия с бижута, търговецът се втурна навън, за да го поздрави и да му стисне ръката. Това бе мястото, където го бе довела Миранда в първия ден, когато се бяха срещнали, и откъдето той бе купил коралова огърлица за единствената му жива леля. Мъжът го придърпа вътре, изчезна в задната част на магазинчето и се появи отново с чаша сладък чай.

— Толкова се радвам да ви видя отново — каза той. Фин се бе връщал няколко пъти след първото му посещение, всеки път, когато се нуждаеше от подарък за някой гост или приятел. Но това бе първият път, когато идваше без бодигардове.

Фин остави Креси на пода и прие чашата чай. Креси почна да обикаля изложените на стената колиета и да си играе с мънистата.

— Дъщеря ви? — попита мъжът. Фин кимна, сигурен, че е проява на невнимание да признава връзката помежду им. Но беше уморен. Уморен от непрекъснатото внимание, от страха, от постоянното напрежение. Човекът се скри отново и се върна с чаша портокалов сок от кутия за Креси, която го изпи жадно. Сигурно наближаваше време за обяд. Преди да си тръгнат, Фин купи наниз тюркоазени мъниста за Креси, който постави около вратлето й, колие от тъмни изумрудени мъниста, упорито вярваше, че някой ден ще може да ги даде на жена си. Кресида настоя да носи и тях и той й позволи. Тъй като му се налагаше да й казва невинаги когато тя питаше за майка си, за почти всичко останало й казваше да.

Докато си пробиваха път навътре в града, Кресида го правеше още по-видим от обикновено. Потокът от жени, които искаха да докоснат крачетата и бузите й, забавяше придвижването им.

— Кукла! — викаха те. — Кукла ли е?

Фин не бе сигурен дали въпросът им е буквален. Дали наистина смятаха, че тя може да не е истинска? Когато стигнаха до малкия площад пред джамията, той свали Креси на земята и двамата си поръчаха fasooleah и седнаха на пластмасовите столове, за да похапнат пържен боб, който загребваха направо с питките хляб. Кресида бе извън себе си от радост, че може да яде без прибори, и използва питките като четки, а масата им — като платно.

Няколко мъже се присъединиха към тях, задавайки обичайните въпроси. Откъде е? Дали му харесва Мазрук? Не е ли красива страна? На колко години е Кресида? Едра е за възрастта си, нали? Колко други деца? Защо няма? Фин им отговаряше и им задаваше въпроси за тях, за живота им, за поминъка им. Докато слушаше как му разказват семейните си истории, къде живеят, каква е работата им, се замисли колко повече му харесваше да разговаря с тези хора, отколкото с дипломатите, с които бе принуден да общува на всеки национален празник. Мъжете играеха с Кресида, правеха смешни лица и се криеха зад дланите си, разсмиваха я и се навеждаха над нея, за да й пеят песнички. Ето какво пропускаха с неговия екип, когато се криеха в сградите с висока сигурност, където стояха затворени, далеч от по-голямата част от населението. Всекидневните удоволствия на обикновените хора. Изведнъж бе обзет от огромно любопитство за най-различни неща. Почна да пита мъжете за мнението им за президента, за вероятността от война, за отвличанията в северните територии, за неговите идеи за нови проекти за развитие във всякакви области. Те с готовност негодуваха срещу правителството, осъждаха отвличанията и често критикуваха идеите му. Едва когато главата на Кресида почна да клюмва сънливо над останалия боб в чинията и, се насили да се откъсне от тях.

У дома бе само на половината от приказката за Кордирой, когато Креси заспа изтощена до него. Фин се обви около нея в леглото си и нито единият от тях не помръдна, докато ранните вечерни молитви не им напомниха за света и неговите грижи. Кресида се събуди първа и потупа баща си по лицето.

— Какво става, тати? — каза тя. — Какво става?

Замаяно, Фин едва успя да отвори едно око.

— Не знам, Креси. Какво става?

Тя се наведе напред и дъхът й затопли лицето му.

— Това са мечки — заяви детето победоносно.

Всъщност точно за това ставаше въпрос, нали, помисли си той. За мечки. Навсякъде и винаги мечки. Нападат те изневиделица. Мятат се на гърба ти. Смазват те с тежестта си. А ти трябва да ги носиш. Повече и по-дълго, отколкото можеш.

Фин тъкмо готвеше паста за вечеря, когато телефонът му звънна. Дакс.

— Имаме нужда от теб в резиденцията.

— Защо?

— Знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос.

— Приготвям вечеря.

— Забрави вечерята. Това не може да чака.

Фин се протегна, за да изключи газта, и сложи капака на тенджерата.

— Добре. Ще се обадя на Габра да дойде и ще повикам такси.

— Да не си посмял да доближаваш до такси и да говориш с Габра; може да донесеш Креси. Всъщност трябва да го направиш. Изпращаме кола.