Дженифър Стайл
Жената на посланика (34)

3 декември 2010 г.
Фин

Фин се взираше в Силия, отказвайки да приеме думите й.

— Изчезнала? — повтори той, като се опита гласът му да не го предаде. — Но е била там?

— Така смятаме.

Силия си играеше с лъжичката в чашата си, без да повдига нито едната, нито другата към устните си. Седяха на широката веранда на резиденцията, върху износените сини възглавнички на ракитените столове, които Фин и Миранда се опитваха да заменят от година и половина; седяха там, където двамата — а по-късно и Креси — бяха яли заедно манго и нарови семена всяка сутрин. Колко странно бе да се връща тук като гост. Като молител. Моля ви, жена ми, може ли да намерите жена ми? Колко пъти бе седял тук или на меките бели дивани вътре, слушайки спешните молби на другите. Баща ми е преследван, моля ви, дайте му виза, преди правителството да го убие. Синът ми изчезна, но знам кое племе го държи. Моля ви, може ли Великобритания отново да колонизира страната, за да има работни места и сигурност? Потокът от трагедии нямаше край. Сега бе негов ред.

— Ние?

— Ние и американците.

— Кой знаеше, че ще организираме акцията?

След като думите излязоха от устата му, Фин се зачуди дали все още има право да използва това „ние“.

— Трябваше да кажем на местните полицейски служби — отвърна Силия, докато подпъхваше кичур руса коса зад невероятно малкото си ухо. — Нямаше друг начин да го направим. Не и без някакъв инцидент.

Фин я погледна. Сините й очи бяха внимателни, интелигентни. В този момент тя мразеше работата си, той го знаеше. Кимна бавно.

— Разбирам.

Не беше изненадващо, че бе имало изтичане на информация. Това беше една от причините да са в тази страна — за да се опитат да подобрят силите на реда, полицията, прокуратурата, съда.

— Съжалявам. Американците свършиха добра работа. Ако тя беше там, мисля, че щяха да я измъкнат.

Ръцете на Фин лежаха отпуснати и безполезни в скута му. Слънчевата светлина се лееше безмилостно през листата на околните дървета, намигайки му от сребърните прибори. Никога не бе мислил, че може да има твърде много слънце, твърде много светлина, но тя бе станала потискаща, като досаден възрастен чичо-веселяк, който все ти казва да се разведриш.

— Слаба утеха, знам.

Фин кимна.

— Но ако погледнеш откъм добрата страна, екипът смята, че тя е жива. Открили са още няколко рисунки.

— Къде?

— Ще трябва да говориш с тях.

— Мога ли да ги получа?

Мисълта нещо, сътворено от Миранда, дори да бяха само драскулки, да се намира в чужди ръце, караше цялото му тяло да се разтрепери.

— Предполагам, че може. Засега американците ги задържат. Навярно екипът им криминалисти ги проучват.

— Какво означава това, че я държат в северните провинции? — Фин мислеше на глас. — Дали е пленница на сепаратистите? Или на „Ал Кайда“? На някой друг?

— Смятаме, че има известна активност на „Ал Кайда“ в района, но ни е трудно да проучим заради бомбардировките. И защото проходът е често затворен заради свлачищата.

— А състоянието му ще се влоши повече следващия месец, когато започнат дъждовете.

Главният път към Севера минаваше през този проход. Ако Миранда бе там, скоро щеше да бъде още по-трудно да се стигне до нея.

— Точно така. — Русите вежди на Силия се събраха в една линия, докато тя се опитваше да се сети за нещо успокоително, което да добави. — Не вярвам, че е подходящо място за обучение на „Ал Кайда“, с тези постоянни правителствени атаки. Този лагер е бил малък. Смятаме, че по-вероятно са планирали заговор срещу правителството, отколкото атаки срещу западните представители. Въпреки че, естествено, тези момчета не са фенове на Запада.

— Значи не смятате, че са от типа терористи, които обезглавяват наляво и надясно враговете си?

— Все още не, така или иначе.

Фин се опитваше да се ориентира сред хилядите въпроси и съмнения, въртящи се из главата му.

— Значи спасителният екип смята, че е била там и след това са я преместили? Преди колко време? И защо, по дяволите, продължават да я държат, щом не възнамеряват да поискат откуп или да й отрежат главата?

Силия сви рамене, тънките й ръце се отпуснаха безпомощно.

— Не знам — призна тя. — Да ти уредя ли среща с американците?

— Да, моля, Силия.

Фин я погледна и после сведе глава към чашата пред себе си, към тъмната студена течност в нея. За секунда чу гласа на подиграващата го Миранда: „Дори не си изпил чая си? Сега вече май ще ти повярвам, че наистина си притеснен“.

Нещо все още не му даваше мира.

— А другите жени? С нея ли са били? Има ли някаква следа от тях?

Силия сплете ръце в скута си, на лицето й бе изписано ужасно неудобство.

— Не…

— Какво има, Силия? Знаеш нещо.

— Класифицирана информация е — погледна го тя умолително. — Няма нищо общо с Миранда.

Фин просто я изгледа, докато гневът се надигаше неудържимо в гърдите му.

— Ако нещо е свързано с другите жени, то има общо с Миранда. Знаеш ли какво? Майната на класифицираността! Това е моята жена, мамка му! Как можеш да пазиш тайна от мен? Как си намираш извинения за това? Не като дипломат, а като човешко същество. За бога, Силия!

Стресната от нетипичния за него език, тя се поколеба.

Също непривикнал да се предава така на емоциите, Фин се изправи, треперещ. Коляното му се удари в масата и без да се замисли, той сграбчи ръба й и запрати всичко — чайника, чашите, приборите, курабийките с шамфъстък — в градината. Стъклената повърхност на масата се разби в края на верандата. Майната му на чая. Очите му се насълзиха.

Силия не помръдна.

— Холандците и французите са получили искания за откуп.

Фин се отпусна отново на стола си.

— Кога? От кого?

— Преди около месец. Не сме сигурни от кого. Използват посредник, един местен шейх.

— Преди месец? И никой не ми е казал?

Защо Стефан и Алфонс не му бяха казали? Дали се чувстваха гузни, че те имат някаква надежда за връщането на съпругите си, за разлика от него?

— Искахме да изчакаме, докато потвърдим, че искането идва от страна на истинските похитители. Доказателства, че жените са живи и такива неща.

— И живи ли са?

— Така смятаме.

— Но откупът още не е платен?

— Не още. Отне време, докато се договорят за сумата. Очевидно похитителите са имали високи очаквания за стойността на банкерите и петролните служители. Не че грешат, естествено. Но се съгласиха на по петстотин хиляди долара за всяка жена. Те са все пак само съпруги, не директори. Размяната ще стане скоро.

— Защо им е отнело толкова време да отправят исканията си? Странно, нали?

— Нямаме представа. Това не са най-предсказуемите хора. Но е възможно да е минало време, докато разберат каква е стойността на Кая и Дортье.

— Изненадан съм, че французите са изчакали толкова дълго. Те обикновено плащат първи.

Силия кимна.

— Те ще платят. Както и холандците. Това поставя всичките им сънародници в още по-голяма опасност.

Фин кимна, загледан в локвичката чай, която се разпростираше по белите камъни между тях, и се замисли какво означаваше всичко това за него.

— Ако другите жени бъдат откупени, те може да ни помогнат — каза, позволявайки си да изпита лека надежда. — Но не разбирам. Според вас жените са били държани някъде отделно от Миранда?

— Не сме получили още искане за откуп за нея. Обещавам ти, Фин, ще ти кажем, ако има нещо такова. Хората, с които холандците и французите преговарят, твърдят, че нямат представа къде е тя.

— Защо ще я отделят от тях? Защото е моя съпруга? Защото е американка? Защото имат други планове за нея? Дали са я предали на „Ал Кайда“, какво става?

Фин не очакваше отговори, просто разсъждаваше на глас.

— Ще ти кажем, когато разберем нещо.

— Силия, ще ми съдействаш ли да говоря с жените, преди да ги евакуират от страната?

— Ще намеря начин. Съжалявам, Фин.

Тя наистина излъчваше искрено съжаление и такава безпомощност, че Фин най-накрая каза, дълбоко разкайващ се:

— Съжалявам за чая.

Силия махна пренебрежително с ръка.

— Напълно разбираемо е да реагираш така при тези обстоятелства.

Фин измина пеша целия път до дома си в Стария град, измъчван от гузни мисли. Без значение каква бе причината за отвличането на Миранда, вината беше негова. Той я бе поставил в опасното положение на негова съпруга, не беше успял да я защити, а сега не успяваше и да я открие. За милионен път се питаше дали това не е някакво възмездие. Дали щеше да се почувства по-добре, ако й се бе доверил и й бе разказал станалото с Афсун? Тя го обичаше, вярваше в това, нали? Очевидно обаче не бе вярвал, че любовта й ще бъде достатъчна, за да понесе точно тази история, всяка подробност от която го бе белязала с татуировката на позора, който никога не би могъл да изличи.

В онази съдбовна нощ на 2003 г. Фин работеше на бюрото в оскъдно обзаведената си стая, коленете му се опираха в долната му страна — бе много малко, почти детски размер, докато пишеше доклада си за сигурността, когато на вратата се потропа. На мига вдигна очи към свитата на леглото му Афсун, към дългата й коса, разпиляна по възглавницата. Погледна часовника си: 3:15. Кой, за бога…? Наведе се бързо над Афсун.

— Habibti. Скъпа… — прошепна той. Тя се размърда сънливо, тъмните й мигли трепнаха по леко бледата й кожа.

— Habibti, събуди се. Има някой на вратата.

Тя седна стреснато и го погледна уплашено с широко отворени очи.

— Банята. Бързо.

Нямаше нужда да я подканва; вече бе на половината път дотам. Фин изчака, докато чу щракването на вратата зад себе си, преди да махне резето на външната врата.

— Събуждам ли те?

— В три и петнайсет сутринта? Разбира се, че не.

Норман изглеждаше изтощен. Кожата на лицето му бе сивкава и отпусната, челото му бе прорязано от дълбоки линии. Нахълта вътре и приседна на ръба на леглото на Фин, скръстил ръце на коленете си.

Фин завъртя химикалката в пръстите си, чакайки го да проговори, сърцето му се бе качило в гърлото.

— Страхувам се, че е имало изтичане на информация.

— Изтичане?

— Шарлот Фърнсби… Мъртва е.

Бяха нужни няколко минути думите му и техният ужасен смисъл да си проправят път през съзнанието на Фин.

— Искаш да кажеш, че операцията от тази вечер — от вчера вечерта — е…

— Те ни очакваха, Фин. Няма никакво друго обяснение.

Спасителният екип бе попаднал в засада, когато доближили сградата, в която била държана Фърнсби, каза Норман. Само един човек оцелял, за да докладва, че обезглавеният труп на Шарлот висял провесен пред входа.

Фин се втренчи безмълвно в него. Първата му реакция беше „не“. Не, не, не. Мъртва. Шарлот Фърнсби, мъртва. И изтичане? Исусе Христе, не. Под негово ръководство?

— Фин, трябва да знам кой е знаел за операцията. Всички, които може да са знаели нещо. Всички.

Фин кимна бавно, но все още не се доверяваше на гласа си. Трябваше да говори със семейството на Шарлот. И със семействата на членовете на екипа, участвали в акцията. Тъй като посланикът бе извън страната, Фин бе поел отговорност за спасителната операция. Знаеше колко малки бяха шансовете за успех, но смяташе, че ако не предприеме нещо, щеше да бъде още по-зле. Беше сбъркал. Взе чаша вода от бюрото си и отпи колеблива глътка.

— Аз, разбира се — каза той накрая. — Посланикът. Найджъл. Софи. Отбраната. Системните администратори, естествено. Един или двама от висшия политически персонал.

— Как разбра толкова бързо?

— Имах късмет да съм на дежурство тази вечер в отдела по отвличанията.

— Аха…

— Това ли са всички хора?

Фин се втренчи в сивия линолеум на пода, докато мислено изреждаше имената на останалата част от персонала: Колин, Спенсър, Изабел, Терънс, Рупърт, Гордън, Емили, Дейзи, Оливия. И Бен. Това ли бяха? Но още докато преглеждаше всички сътрудници, знаеше, че упражнението е безсмислено. Не можеше да е никой от сънародниците им.

— И Вики — добави той глухо. Неговата лична асистентка. Беше се наложило, защото тя осъществяваше комуникацията с Лондон.

— Фин, помисли. Имало ли е някой друг? Някой приятел, пред когото да си споменал нещо?

— Разбира се, че не! — Запита се дали Норман забелязва ускорения пулс, туптящ в шията му. Освен пред жената, която се крие в банята. — За бога, Норман!

Вдигна глава и видя, че Норман се взира зад гърба му. Или по-скоро, към облегалката на стола, където парче бледосиня дантела бе привлякло погледа му. Парче бледосиня дантела, част от женско бельо, преметнато през пластмасовата седалка в един по-ранен момент на страст. Фин се изчерви; топлината плъзна към лицето му, подмишниците му се изпотиха. Дали Норман предполагаше на кого е?

Норман го погледна отново, настоятелно, повдигайки една вежда.

— С цялото ми уважение — каза той, — бих помислил малко повече по този въпрос. Една жена и единайсет мъже са мъртви. Лека нощ, сър.

Изправи се, дръпна дръжката толкова силно, че вратата се блъсна шумно, и изчезна.

След като най-накрая принуди парализираните си крайници да се размърдат, Фин отвори рязко вратата на банята и намери Афсун, седнала върху седалката на тоалетната, ридаеща, покрила лицето си с ръце.

— На кого си казала? — попита той с безизразен глас. Тя отказа да го погледне, притегли колене към гърдите си и изтри течащия си нос в китката си.

— Махай се.

Фин остана на място, неподвижно, докато тя слезе от тоалетната. Афсун протегна прекрасните си дълги ръце и ги обви около врата му.

— Моля те — прошепна тя, а ароматът на рози се носеше от гладката й кожа. — Не исках никой да пострада.

Той положи усилие да задържи ръцете си отпуснати покрай тялото си. Изви се и се отскубна от прегръдката й.

— Най-добре да ми кажеш, по дяволите. Една жена е мъртва. Една жена и десетина други мъже, за чийто живот съм отговорен.

Отдръпна се от нея, назад към леглото. Плачейки, тя го последва.

— Кажи ми и може да не те предам на съда. Кажи ми и може да не прекараш остатъка от живота си зад решетки.

Не можеше да се познае. Тези думи не бяха негови. Фин никога не заплашваше хората. Не беше такъв човек. Но не бе и човек, който разкрива държавни тайни на момичета в леглото си. Напълно осъзнаваше, че никога не би могъл да я накаже, без да изложи и себе си на риск от съд. Но дали тя го знаеше?

— Само на брат ми — проплака тя, присядайки на ръба на леглото. Погледна го умолително. — Той казваше, че не ме приемаш на сериозно, че за теб съм само авантюра. Исках да му покажа, че държиш на мен…

Отново протегна ръце към него. И той отново се отдръпна, сърцето му се свиваше на по-малки и по-малки форми, като оригами от мускули.

— За мое безкрайно съжаление. — Фин вдигна бикините от облегалката на стола и й ги подаде. — Брат ти явно има доста опасни приятели. Облечи се. Прибери се вкъщи и никога не се връщай. Утре звънни в посолството и кажи, че си си намерила друга работа. Не искам никога повече да виждам лицето ти. Разбираш ли ме? Никога. Не трябва да се свързваш с мен по никакъв начин.

Тя кимна нещастно и с резки движения нахлузи дантелените бикини по своите фатално съблазнителни бедра.

— Разбираш ли какви неприятности ще си навлечеш, ако споменеш дори една дума за това на някого? Ти си убийца. Все едно лично си убила онези хора.

Афсун отново кимна, сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— Съжалявам — прошепна тя. Бързо навлече останалите си дрехи и се измъкна през вратата толкова безшумно, колкото и бе влязла. Фин остана неподвижно за миг, загледан в разхвърляното легло, усещайки все още уханието на парфюма й с рози. Повдигаше му се от гняв и вина. Тя бе направила грешка, наивна, глупава грешка. А може би го бе изиграла. Никога нямаше да разбере. Но той, той беше убиец.

Един час по-късно Фин отключи вратата си още веднъж. Напълно облечен, прекоси сградата и стигна до малко помещение, напълно идентично в почти всяко отношение на неговото жилище. Почука тихо и вратата се отвори.

— Норман — каза той. — Може ли да поговорим?